Лукреция д’Есте

Лукреция д’Есте
Lucrezia d'Este
	Лукреция д’Есте Lucrezia d'Este
херцогиня на Урбино
Родена	16 декември 1535 г. Ферара, Херцогство Ферара
Починала	1598 г. (62 г.) Ферара, Херцогство Ферара
Погребана	манастир „Корпус Домини“ във Ферара
Религия	Католицизъм
Управление
Период	28 септември 1570 – 12 февруари 1598
Предшественик	Витория Фарнезе
Наследник	Ливия дела Ровере
Други титли	принцеса на Ферара, Модена и Реджо
Герб
Семейство
Род	Есте по рождение; Дела Ровере по брак
Баща	Ерколе II д’Есте
Майка	Рене Френска
Братя/сестри	Анна д’Есте; Алфонсо II д’Есте; Елеонора д'Есте; Луиджи д’Есте
Съпруг	Франческо Мария II дела Ровере
Партньор	Ерколе Контрари; Луиджи Монтекуколи
Деца	няма
	Лукреция д’Есте в Общомедия

Лукреция д’Есте (на италиански: Lucrezia d’Este; * 16 декември 1535, Ферара, Херцогство Ферара; † 12 февруари 1598, пак там) от рода Есте е принцеса на Ферара, Модена и Реджо и чрез брак херцогиня на Урбино от 1570 до 1578 г.

Една от най-образованите жени на своето време, тя покровителства учени и поети. Преговорите, които започва със Светия престол, запазват управляващия статут и титлата на херцози на Модена и Реджо за Дом Есте.

Произход

Тя е дъщеря на Ерколе II д’Есте (* 1508, † 1559), католик, херцог на Ферара, Модена и Реджо, и на съпругата му хугенотката Рене Френска (* 1510, † 1575), херцогиня на Шартър, графиня на Жизор и собственичка на Монтаржи. Нейни дядо и баба по бащина линия са Алфонсо I д’Есте, херцог на Ферара, Модена и Реджо, и Лукреция Борджия, а по майчина – френският крал Луи XII и Анна Бретонска. Има двама братя и две сестри:

Анна (* 1531, † 1607), херцогиня на Омал и Гиз като съпруга на Франсоа I Лотарингски и херцогиня на Немур като съпруга на Жак Савойски-Немур;
Алфонсо II (* 1533, † 1597), последен 5-и херцог на Ферара, Модена и Реджо, съпруг на Лукреция де Медичи, Барбара Австрийска и Маргарита Гонзага;
Елеонора (*1537, † 1581);
Луиджи (* 1538, † 1586), кардинал и епископ на Ферара

Биография

Ранни години

Лукреция е родена във Ферара през 1535 г. Кръстена е на баба си по бащина линия Лукреция Борджия. Благодарение на усилията на херцогинята, която кани талантливи учители в двора за децата, Лукреция, заедно със сестрите си Анна и Елеонора, получава отлично образование. Принцесите изучават древни и съвременни езици, класическа литература, философия и поетика, музика и вокал. Учители на Лукреция са хуманистите Олимпия Фулвия Мората, Франческо Порто, Аонио Палеарио, Бартоломео Ричи.

Тя обича театъра и покровителства учени и поети като философа Франческо Патрици и поета Торкуато Тасо. Тасо посвещава редица стихотворения на Лукреция и Елеонора, нейната по-малка сестра.

Животът на принцесата се променя малко след смъртта на баща й през 1559 г., когато майка й се връща в родината си. Лукреция обича придворните церемонии и не се лишава от удоволствия. Започва любовна афера с капитана на херцогската конна гвардия граф Ерколе Контрари. Връзката им продължава и след брака й. След като научава за това, на 2 август 1575 г. херцог Алфонсо II нарежда двамата да бъдат доведени при него в дворец във Ферара, а когато са докарани, той нарежда любовникът й-граф да бъде удушен пред очите й. Това обаче не се отразява на навиците на Лукреция. Известно време по-късно тя започва любовна афера с граф Луиджи Монтекуколи.

Нещастен брак

Лукреция дълго време остава неомъжена. На 35 г. тя се съгласява да се омъжи за престолонаследника на Урбино Франческо Мария II дела Ровере, който е в началото на 20-те си г. Решението й да се омъжи е свързано с интересите на династията. В случай на изчезване на мъжките наследници в главния клон на Дом Есте неговите владения трябва да се върнат на Папската държава. Херцог Алфонсо II, брат на Лукреция, няма мъжки наследници. Единственият, който може да го наследи, е братовчед му Чезаре, извънбрачен син на маркграф Алфонсо, на свой ред извънбрачен син на нейния дядо херцог Алфонсо I. По този начин брачният съюз между домовете Есте и Дела Ровере трябва да покаже взаимна подкрепа между двете династии в случай на нужда.

На 18 февруари 1570 г. във Ферара се състои сватбена церемония, след което двойката заминава за Пезаро. Зестрата на Лукреция е 150 хил. дуката. Отношенията на принцесата с нейния свекър са добри. Гуидобалдо II не пречи на интересите на снаха си към поезията, музиката и театралните представления. Когато след смъртта на баща си на 28 септември 1574 г. престолонаследникът под името става новият херцог на Урбино, Лукреция получава титлата на херцогиня. Отношенията й с младия й съпруг са трудни. Той без колебание сочи зрялата възраст на жена си и невъзможността да му роди наследник въпреки факта, че самият той я заразява със сифилис.

През тези години голяма утеха за Лукреция е нейното приятелство с Торкуато Тасо, който по време на служба отсяда в двора на херцогинята в Пезаро и Урбания.

Късни години и смърт

След осем години брак, с посредничеството на кардинал Карло Боромео, херцогът и херцогинята на Урбино най-накрая успяват да се разделят. На 31 август 1578 г. Светият престол разрешава на съпрузите да заживеят отделно, но бракът им не е анулиран. Лукреция се завръща във Ферара, като по същество продължава да остане съпруга на херцога на Урбино. Едва след нейната смърт овдовелият съпруг може да сключи нов брак, от който да има наследник. Оставяйки я във фактически брак, Светият престол преследва свои цели. Подобно на Дом Есте при липсата на мъжки наследник в главния клон на Дом Дела Ровере владенията на тази династия трябва да се върнат на Папската държава. Лукреция е важен съюзник на Папската държава по този въпрос. Тя се опита да накара Светия престол да признае нейния копелен братовчед за законен наследник на имотите на рода Есте. Самият Чезаре, след смъртта на Алфонсо II, бяга от Ферара, страхувайки се както от отлъчване от Църквата, така и от папската армия. Лукреция успява да постигне споразумение с папа Климент VIII. Плодът на нейните усилия е Съборът във Фаенца от 13 януари 1598 г. за признаването на херцогствата Модена и Реджо от Светия престол за Чезаре в замяна на влюкчването на Херцогство Ферара в Папската държава. Така Есте успяват да запазят статута си на управляващ дом.

През последните години от живота си Лукреция има здравословни проблеми. Тя умира в родния си град на 12 февруари 1598 г. и е погребана в църковната гробница в монастира „Корпус Домини“ във Ферара, където вече са гробовете на нейния брат, баща и дядо на херцозите, по-малката сестра и баба й, на когото е кръстена.

Източници

Mariella Carpinello, Lucrezia d’Este. Duchessa di Urbino, Milano, Rusconi, 1988
Capponi G. Sulla causa finora ignota delle sventure di Torquato Tasso/ Firenze: Pezzati, 1846. с. 245
Chiappini L. Gli Estensi: mille anni di storia. Ferrara : Corbo, 2001
Ferrari P. V. Ducato di Modena et Reggio: 1598—1859: lo Stato, la corte, le arti. Modena : Artioli, 2007
Minelli M. XXV. Lucrezia d’Este (1534—1598). La disgraziata duchessa di Urbuno // 101 storie di regine e principesse che non ti hanno mai raccontato. Roma : Newton Compton Editori, 2012, Т. LXIV.
Scifoni F. Dizionario biographie universelle. Firenze : D. Passigli, 1842, с. 631
Williams G. L. Papal Genealogy: The Families and Descendants of the Popes. Jefferson, N.C. : McFarland, 2004. с. 65
Èste, Lucrezia d' на сайте Treccani.it
L. Tonelli, Tasso, Torino, Paravia, 1935, p. 72.
Francesco Maria II della Rovere, genealogy.euweb.cz

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Лукреция д’Эсте“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.