Направо към съдържанието

Невена Панова

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Невена Панова
българска просветна деятелка
Невена Панова със съпруга си Стефан Константинов
Невена Панова със съпруга си Стефан Константинов

Родена
1879 г.
Починала
1966 г. (87 г.)

Невена Панова българска възрожденска учителка и революционерка, деятелка на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Невена Панова е родена през 1879 година в Търново в учителското семейство на Христо Панов и Кинка Обрешкова. Племенница е на учителката и революционерка Елена Грънчарова.[1] Началното си образование получава последователно в няколко училища в Търново, след което, през 1896 г. завършва общинското девическо училище (от 1 ноември 1897 известно като Търновска девическа гимназия).

В края на следването си, след едно прочувствено слово на директора на гимназията за поробените българи извън границите на Отечеството, и последвалия въпрос какво смятат да правят след завършването си, тя решава: „Ще стана учителка на поробените българи!“. Въпреки молбата на майка си да остане в Търново и да се задоми, тя решава да изпълни това, което е заявила на директора на гимназията.

На 17 години, след като получава стипендия от Екзархията, заминава за Цариград за да продължи образованието си. Пристига в там точно по времето на голямото арменско клане, при което са зверски убити повече от 30 000 арменци. Невъзможно е да се продължи обучението там и поради това разпръскват ученичките по околните градове. Така Невена Панова попада във френското училище „Света Елена“ в Одрин, където освен основните предмети изучава пиано, рисуване и ръкоделие. През 1897 г. създава първото Женско дружество Надежда – дружество с културно-просветна цел. В училището остава две години, през които завършва целия четири годишен курс.

През 1898 г. завършва курса на френското училище и на 19-годишна възраст е назначена за учителка и надзирателка в българския девически пансион в Одрин, където преподава френски език, ръкоделие и математика.

По онова време българите водят борба не само против турските поробители, но и против сръбските и гръцките домогвания. Със султански ферман е позволено на българите да имат владици в Скопие, Битоля, Охрид, Струмица и в други градове. Сърбите отварят множество училища в Македония и Екзархията, за да укрепи българщината, решава да прати още учители. Сред тези учители е и Невена Панова. За да започне работа като учителка, тя трябва да бъде одобрена от директора на гимназията, владиката и на българския консул. За нейно нещастие владиката Синесий без да я изслуша решава да не я приеме.

След като ставя ясно, че няма да работи като учителка в Скопие, Екзархията в 1900 година я изпраща в Сяр. На път за там се отбива в Солун, където се запознава с бъдещия си съпруг – революционния деец Стефан Константинов, за когото пренася документи на революционната организация. По това време в сярската махала Каменица съществуват две училища основното и педагогическото училище с директор Сребрен Поппетров, а девическото класно училище е наскоро преместено в града. В учебната 1900/1901 година е учителка в Сярското българско девическо класно училище.[2]

Заварва пансиона в окаяно състояние и указва голяма помощ за подобряването на материалната база и на нивото на образованието там. Създава спретнати униформи на ученичките, учи ги на обноски, говори им за народните обичаи и традиции.

През 1901 г. получава революционното си кръщене и задно с Цв. Божова започва активно да помага на организацията, като съхранява писма, документи, пари и оръжие.[3] Същата година се омъжва за Стефан Константинов, човек изключително начетен и образован – завършил педагогически курсове в Солун, Висшето училище в София, а по-късно и правен факултет в Швейцария.

Отново в Горна Оряховица

[редактиране | редактиране на кода]

След края на учебната година Невена Панова заминава обратно по родните места. Майка ѝ живее вече при родителите си в Горна Оряховица. Там се среща със съпруга си, който е назначен за член на окръжния съд в Плевен, а след няколко месеца – на Ломския окръжен съд. В Лом Невена Панова основава македонското женско дружество, което е създадено с културно-просветна цел. Същото често е посещавано и от Райна Дрангова – съпругата на Борис Дрангов, който е офицер в артилерийски полк там. По-късно мъжът ѝ е назначен последователно в Плевен и Търново и тя неотклонно го следва и участва активно в културния и просветен живот.

Отново в поробена Македония

[редактиране | редактиране на кода]

След като няколко години остава в свободна България, заедно с болната си майка и двете си деца, решава да последва съпруга си. Изпратен по революционна работа там, а официално е назначен на служба в Охрид. По-късно със семейството си се премества в Солун, а година след това се връща отново в България. При обявяването на Балканската война (1912 – 1913) г. съпругът ѝ, въпреки че е освободен по болест от военна служба, се записва доброволец и по-късно загива в околностите на Сяр.

В на 77-годишна възраст написва своите спомени. Умира през 1966 г. в София.

  1. Александрова, Елена. Женски активности на българската общност в Македония и Одринска Тракия (втората половина на XIX – началото на ХХ в.). София, Иврай, 2022. ISBN 978-954-9388-00-8. с. 200.
  2. Галчев, Илия. Българската просвета в Солунския вилает. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2005. с. 116.
  3. Александрова, Елена. Женски активности на българската общност в Македония и Одринска Тракия (втората половина на XIX – началото на ХХ в.). София, Иврай, 2022. ISBN 978-954-9388-00-8. с. 174.