Нов историцизъм

Новият историцизъм е течение в литературната теория, което се развива през 80-те години на ХХ век, главно чрез работата на литературните историци Стивън Грийнблат, Луис Монтроуз, Катрин Галахър, Стивън Оргъл, Питър Сталибрас, Джонатан Долимор, Джейн Томпкинс, Джийн Хауард, но си спечелва разпространение и влияние през 90-те години, когато към движението започват да бъдат причислявани и Уолтър Бен Майкълс, Дон Уейн, Артър Мароти, Анабел Патерсън, Дебора Шугър и мнозина други.

Основни положения

Стивън Грийнблат

Новите историци се стремят едновременно да разберат произведението през неговия исторически контекст и да разберат културната и интелектуална история през литературата, която документира новата дисциплина в историята на идеите. Мишел Фуко базира неговия подход едновременно върху неговата теория за границите на колективното културно познание и на неговата техника за проучване на широк масив документи, за да се разбере епистемата в определено време. Новият историцизъм е обявен за по-неутрален подход към историческите събития и за чувствителен към различните култури. Харолд Арам Веесер, в предговора на прочут сборник с есета, озаглавен Новият историцизъм (1989), отбелязва, че основните положения, които се появяват непрекъснато в Новия историцизъм са:

• всеки експресивен акт е въвлечен в мрежа от материални практики;
• всеки акт на демаскиране, критика и опозиция използва инструментите, които осъжда и рискува да падне жертва на практиката, която излага;
• литературните и не-литературните „текстове“ се разпространяват неразделимо;
• никакво говорено, въображаемо или архивно не дава достъп до стабилни и неизменни истини, нито изразява някаква неизменна човешка природа;
• критичен метод и език, адекватен да представи една капиталистическа култура, участва в икономиката, която описва .

Вдъхновители

Новият историцизъм може да бъде видян като постмодерно и отвъдатлантическо продължение на 'културния материализъм' – концепцията, добила популярност във Великобритания след средата на ХХ в.

По отношение на историцизма и политическите интерпретации Новият историцизъм е задължен на марксизма. Но докато марксизмът (поне в своите по-груби форми) гледа на литературата като част от една „суперструктура“ („надстройка“), в която се проектира икономическата „основа“ (тоест материалните отношения на продукцията), привържениците на Новия историцизъм се стремят да заемат по-нюансирана гледна точка, гледайки на литературата не само като на класово относима, но като я разширяват по отношение на социума по-общо. Тази гледна точка произтича главно от Мишел Фуко и неговата работа в критическата теория (главно книгите му История на лудостта в класическата епоха, 1961, и Археология на знанието, 1969), а също от трудовете на антрополога Клифърд Гиърц Интерпретация на културата (1973) и Локална наука (1983).

Хронология

• 1980 – Стивън Грийнблат публикува сборника си със студии върху английската ренесансова култура Renaissance Self-Fashioning: from More to Shakespeare, считан за първи манифест на движението,
• 1982 – влиятелното литературоведско списание „Genre“ отпечатва брой, посветен на Новия историцизъм,
• 1983 – започва да излиза ново списание – „Representations“, нещо като орган на движението,
• 1988 – Грийнблат публикува книгата си Shakespearean Negotiations: The Circulation of Social Energy in Renaissance England,
• 1989 – под редакцията на Веесер излиза сборникът The New Historicism,
• 1994 – The New Historicism Reader – вторият влиятелен сборник с текстове под редакцията на Веесер.

В България

Българският литературовед Йордан Ефтимов оценява ползата на Новия историзъм преди всичко с оглед разглеждането на художествената литература като съвсем не невинно занимание:

„

„Това, което е особено полезно за съвременното българско литературознание, е, че ако следваме тази концепция за литературата, ние не би трябвало да мислим, че идеологията е нещо привнесено в нея. Че има някаква „чиста“ литература, която обаче понякога става заложник на властта и идеологията. Защото литературата е продукт на историята, но също е и неин автор.“

“

Критика

Харолд Блум критикува Новия историцизъм, защото води до редуциране на литературата в бележка под линия на историята и че не обръща никакво внимание на детайлите от поетиката при анализа на литературните произведения.

Критическа реакция на Новия историцизъм, представен от есетата в едноименния сборник, е засвидетелствана от Стенли Фиш с неговия текст „Млади и неспокойни“, поместен в края на самата книга. Изводът е, че след като „методологията на Новия историцизъм (за разлика от отговорите, които той дава на едни всъщност съвсем традиционни въпроси) в крайна сметка не е различна от всяка друга, то твърдението му, че е политически ангажиран по начин, по който другите историцизми не са, не може да бъде удържано“. Kритични методологически забележки формулира и Хейдън Уайт в последното есе от същия сборник.

В популярна форма неодобрение към Новия историцизъм е изказал публично и романистът Майкъл Крайтън. В лекция през 2002 г. той заявява, че Новият историцизъм е заразен от употребата на крещяща спекулация, която превръща критиката в трудна или невъзможна за традиционната логика и фактологични критерии:

„

„вашият анализ на причините за Първата световна война може да бъде дискутиран от други авторитети /власти/. Но вашето есе в стила на Новия историцизъм, което включва вашата собствена фантазия за това какво би било, ако се бяхте били в Първата световна... добре, това е неоспоримо. И дори още по-добре, какво ще кажете за теория за произхода на войната започваща от палеолитния човек в пещерите? Това вече е наистина неоспоримо“.

“

Библиография

• Джийн Хауард, „Новият историзъм в изследванията върху Ренесанса“. (Превод от английски Евгения Панчева). – Литературна мисъл, 1991, кн.7, 149-174.
• Стивън Грийнблат, „Невидими куршуми: ренесансовият авторитет и неговото подриване. „Хенри IV“ и „Хенри V“. (Превод от английски Евгения Панчева). – Литературна мисъл, 1991, кн.7, 175-199.
• Джонатан Голдбърг, „Умозрения: „Макбет“ и източникът“. – Литературна мисъл, 1991, кн.10, 142-159.
• Стивън Грийнблат, „Научи се да кълнеш“. (Превод от английски Ангел Игов). – Панорама, 2006, кн.9.
• Стивън Грийнблат, „Мен, себе си и аз“. (Превод от английски Йордан Ефтимов). – Следва, 2006, кн.14.

На английски

• Baßler, Moritz (ed.) New historicism: Literaturgeschichte als Poetik der Kultur. Second ed. Tübingen: Francke, 2001.
• Brannigan, John. New historicism and cultural materialism. Basingstoke: Macmillan Press, 1998.
• Colebrook, Claire. New literary histories: new historicism and contemporary criticism. Manchester: Manchester University Press, 1998.
• Fluck, Winfried (Hrsg.). The historical and political turn in literary studies. Tübingen: Narr, 1995.
• Hawthorn, Jeremy. Cunning passages: new historicism, cultural materialism and Marxism in the contemporary literary debate. London: Arnold, 1996.
• Hens-Piazza, Gina. The new historicism. Minneapolis: Fortress, 2002.
• Veeser, H. Aram (ed.). The new historicism reader. London: Routledge, 1994.
• Veeser, H. Aram (ed.). The New historicism. London: Routledge, 1989.
• Wilson, Richard and Dutton, Richard (eds.) New Historicism and Renaissance Drama. London: Longman, 1992.

Външни препратки

• Dino Felluga, „General introduction to New Historicism“, 2003 ((en))
• Kristi Siegel, „New Historicism“ ((en))
• Definition of the New Historicism Архив на оригинала от 2012-12-08 в Wayback Machine., adapted from The Bedford Glossary of Critical and Literary Terms by Ross Murfin and Supryia M. Ray. ((en))

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата New Historicism в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​