Йосип Щросмайер: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Редакция без резюме
Редакция без резюме
Ред 12: Ред 12:
'''Йосиф (Йосип) Юрай Щросмайер''' (''Josip Juraj Strossmayer'' или ''Štrosmajer'') [[http://sh.wikipedia.org/wiki/Josip_Juraj_%C5%A0trosmajer]] ([[Осиек]], [[Хърватия]], [[4 февруари]] [[1815]] - [[Джаково]], [[8 април]] [[1905]]) е хърватски католически [[епископ]] от немски [[произход]], [[теолог]] и [[меценат]], изтъкнат политически и обществен деятел. Хърватският [[народ]] го почита като „баща на отечеството“.
'''Йосиф (Йосип) Юрай Щросмайер''' (''Josip Juraj Strossmayer'' или ''Štrosmajer'') [[http://sh.wikipedia.org/wiki/Josip_Juraj_%C5%A0trosmajer]] ([[Осиек]], [[Хърватия]], [[4 февруари]] [[1815]] - [[Джаково]], [[8 април]] [[1905]]) е хърватски католически [[епископ]] от немски [[произход]], [[теолог]] и [[меценат]], изтъкнат политически и обществен деятел. Хърватският [[народ]] го почита като „баща на отечеството“.


Става [[доктор]] на [[философия]]та (Семинарията в [[Дяково]], [[1838]]), следва [[теология]]та в Теологическия [[факултет]], [[Будапеща]] ([[доктор]] на [[теология]]та, [[Виена]], [[1842]]), преподава [[теология]] от [[1840]] г. в [[семинария]]та в [[Дяково]], от [[1847]] до [[1849]] е каплан при императорския двор и духовен директор (''Spiritualdirektor'') на Духовната [[академия]] Фринтанеум във [[Виена]]. Назначен е за [[Рашка|Рашки]] епископ в Дяково през 1849 г. – утвърден [[1850]] г. от [[папа]] [[Пий IX]], а през [[1851]] г. става апостолски (папски) администратор на католиците в [[Сърбия]]. През [[1859]] г. изпраща писмо до [[папа]] Пий IX]], в което настоява, богослужението във всички хърватски епархии да се извършва на славянски език и в духовните семинарии в Далмация да се въведе изучаването на старославянския език (глаголицата). Посвещава се на борбата за самостоятелност на Хърватия в рамките на Австро-унгарската империя. [[Епископ]] [[Йосиф]] е основател на Югославянската [[академия]] на науките и изкуствата в [[Загреб]] ([[1867]]) и Хърватският университет в [[Загреб]] ([[1874]]). Известен е като голям благотворител - построяване на училища, издръжка на бедни студенти, издаване на книги. Подпомага издаванието на „''Monumenta Slavorum Meridionalium''“ на [[Августин Тайнер]] (''Augustin Theiner''). Построява със собствени средства [[катедрала]]та в Джаково ([[1866]]-[[1882]]). Спомагател със 70 000 тогавашни гроша на братя Миладинови за изданието на „[[Български народни песни (братя Миладинови)]]“ - сборникът е издаден в [[Загреб]] през [[1861]] и е посветен на [[Йосиф Щросмайер]]. [[Константин Миладинов]] му пише благодарствено писмо. През [[1860]] г. еп. [[Йосиф]] е утвърден за член на Държавния съвет на Австрия като един от тримата хърватски представители. Ратува за обединението на [[Православие|Православната]] и Католическата църква и подкрепя униатското движение в част от българскките земи през 1860-те г. Участва активно в [[Първи Ватикански църковен събор|Първия Ватикански църковен събор]] (държи реч на 2 юни 1870), проведен през [[1869]]—[[1870]] г. и като последен от австро-унгарските [[епископ]]и приема едва през 1872 г. новата [[догма]] за непогрешимостта на [[папа]]та, в която вижда препятствие за разбирателството между [[католици]] и [[православни]]. [[Епископ]] [[Йосиф]] прави изложение до папския държавен секретар, в което одобрява [[Руско-турска война ([[1877]]-[[1878]])|Руско-турската освободителна война]] и по-късно се застъпва за [[Санстефански мирен договор|Санстефанска България]]. Подпомага лечението на ранени [[български]] войници по време на [[Сръбско-българска война|Сръбско-българската война]] ([[1885]]), като изпраща на [[Български червен кръст|Българския червен кръст]] (БЧК) чрез министър-председателя [[Петко Каравелов]] 200 флоринта. През [[1881]] г. по повод на [[енциклика|енцикликата]] »Grande munus« (30 септ. [[1880]]) в чест на св. св. [[Кирил и Методий]], отслужва тържествена литургия на славянски език в римската [[базилика]] „Сан Клементе" и държи проповед. На кардиналския му сан попречва ветото на Виенския двор. Негов приятел е руския религиозен философ [[Владимир Соловьов]] (+ 1900), чест гост в дома му. През [[1884]] г. е избран за почетен член на Българското книжовно дружество ([[БАН]]). През [[2005]] г. сдружение „[[Епископ]] [[Йосиф Щросмайер]]“ взима решение да бъде построен негов [[паметник]] в [[София]].
Става [[доктор]] на [[философия]]та (Семинарията в [[Дяково]], [[1838]]), следва [[теология]]та в Теологическия [[факултет]], [[Будапеща]] ([[доктор]] на [[теология]]та, [[Виена]], [[1842]]), преподава [[теология]] от [[1840]] г. в [[семинария]]та в [[Дяково]], от [[1847]] до [[1849]] е каплан при императорския двор и духовен директор (''Spiritualdirektor'') на Духовната [[академия]] Фринтанеум във [[Виена]]. Назначен е за [[Рашка|Рашки]] епископ в Дяково през 1849 г. – утвърден [[1850]] г. от [[папа]] [[Пий IX]], а през [[1851]] г. става апостолски (папски) администратор на католиците в [[Сърбия]]. През [[1859]] г. изпраща писмо до [[папа]] Пий IX]], в което настоява, богослужението във всички хърватски епархии да се извършва на славянски език и в духовните семинарии в Далмация да се въведе изучаването на старославянския език (глаголицата). Посвещава се на борбата за самостоятелност на Хърватия в рамките на Австро-унгарската империя. [[Епископ]] [[Йосиф]] е основател на Югославянската [[академия]] на науките и изкуствата в [[Загреб]] ([[1867]]) и Хърватският университет в [[Загреб]] ([[1874]]). Известен е като голям благотворител - построяване на училища, издръжка на бедни студенти, издаване на книги. Подпомага издаванието на „''Monumenta Slavorum Meridionalium''“ на [[Августин Тайнер]] (''Augustin Theiner''). Построява със собствени средства [[катедрала]]та в Джаково ([[1866]]-[[1882]]). Спомагател със 70 000 тогавашни гроша на братя Миладинови за изданието на „[[Български народни песни (братя Миладинови)]]“ - сборникът е издаден в [[Загреб]] през [[1861]] и е посветен на [[Йосиф Щросмайер]]. [[Константин Миладинов]] му пише благодарствено писмо. През [[1860]] г. еп. [[Йосиф]] е утвърден за член на Държавния съвет на Австрия като един от тримата хърватски представители. Ратува за обединението на [[Православие|Православната]] и Католическата църква и подкрепя униатското движение в част от българскките земи през 1860-те г. Участва активно в [[Първи Ватикански църковен събор|Първия Ватикански църковен събор]] (държи реч на 2 юни 1870), проведен през [[1869]]—[[1870]] г. и като последен от австро-унгарските [[епископ]]и приема едва през 1872 г. новата [[догма]] за непогрешимостта на [[папа]]та, в която вижда препятствие за разбирателството между [[католици]] и [[православни]]. [[Епископ]] [[Йосиф]] прави изложение до папския държавен секретар, в което одобрява [[Руско-турска война|Руско-турската освободителна война]] и по-късно се застъпва за [[Санстефански мирен договор|Санстефанска България]]. Подпомага лечението на ранени [[български]] войници по време на [[Сръбско-българска война|Сръбско-българската война]] ([[1885]]), като изпраща на [[Български червен кръст|Българския червен кръст]] (БЧК) чрез министър-председателя [[Петко Каравелов]] 200 флоринта. През [[1881]] г. по повод на [[енциклика|енцикликата]] »Grande munus« (30 септ. [[1880]]) в чест на св. св. [[Кирил и Методий]], отслужва тържествена литургия на славянски език в римската [[базилика]] „Сан Клементе" и държи проповед. На кардиналския му сан попречва ветото на Виенския двор. Негов приятел е руския религиозен философ [[Владимир Соловьов]] (+ 1900), чест гост в дома му. През [[1884]] г. е избран за почетен член на Българското книжовно дружество ([[БАН]]). През [[2005]] г. сдружение „[[Епископ]] [[Йосиф Щросмайер]]“ взима решение да бъде построен негов [[паметник]] в [[София]].


== Трудове ==
== Трудове ==

Версия от 08:49, 24 ноември 2009

Йосиф Щросмайер
епископ
Роден
Починал
ПогребанСвети Петър, Джаково, Хърватия
РелигияКатолическа църква[1][2]
Учил въвВиенски университет
Активен периодот 1838 г. до 1905 г.
Семейство
Подпис
Йосиф Щросмайер в Общомедия

Йосиф (Йосип) Юрай Щросмайер (Josip Juraj Strossmayer или Štrosmajer) [[1]] (Осиек, Хърватия, 4 февруари 1815 - Джаково, 8 април 1905) е хърватски католически епископ от немски произход, теолог и меценат, изтъкнат политически и обществен деятел. Хърватският народ го почита като „баща на отечеството“.

Става доктор на философията (Семинарията в Дяково, 1838), следва теологията в Теологическия факултет, Будапеща (доктор на теологията, Виена, 1842), преподава теология от 1840 г. в семинарията в Дяково, от 1847 до 1849 е каплан при императорския двор и духовен директор (Spiritualdirektor) на Духовната академия Фринтанеум във Виена. Назначен е за Рашки епископ в Дяково през 1849 г. – утвърден 1850 г. от папа Пий IX, а през 1851 г. става апостолски (папски) администратор на католиците в Сърбия. През 1859 г. изпраща писмо до папа Пий IX]], в което настоява, богослужението във всички хърватски епархии да се извършва на славянски език и в духовните семинарии в Далмация да се въведе изучаването на старославянския език (глаголицата). Посвещава се на борбата за самостоятелност на Хърватия в рамките на Австро-унгарската империя. Епископ Йосиф е основател на Югославянската академия на науките и изкуствата в Загреб (1867) и Хърватският университет в Загреб (1874). Известен е като голям благотворител - построяване на училища, издръжка на бедни студенти, издаване на книги. Подпомага издаванието на „Monumenta Slavorum Meridionalium“ на Августин Тайнер (Augustin Theiner). Построява със собствени средства катедралата в Джаково (1866-1882). Спомагател със 70 000 тогавашни гроша на братя Миладинови за изданието на „Български народни песни (братя Миладинови)“ - сборникът е издаден в Загреб през 1861 и е посветен на Йосиф Щросмайер. Константин Миладинов му пише благодарствено писмо. През 1860 г. еп. Йосиф е утвърден за член на Държавния съвет на Австрия като един от тримата хърватски представители. Ратува за обединението на Православната и Католическата църква и подкрепя униатското движение в част от българскките земи през 1860-те г. Участва активно в Първия Ватикански църковен събор (държи реч на 2 юни 1870), проведен през 1869—1870 г. и като последен от австро-унгарските епископи приема едва през 1872 г. новата догма за непогрешимостта на папата, в която вижда препятствие за разбирателството между католици и православни. Епископ Йосиф прави изложение до папския държавен секретар, в което одобрява Руско-турската освободителна война и по-късно се застъпва за Санстефанска България. Подпомага лечението на ранени български войници по време на Сръбско-българската война (1885), като изпраща на Българския червен кръст (БЧК) чрез министър-председателя Петко Каравелов 200 флоринта. През 1881 г. по повод на енцикликата »Grande munus« (30 септ. 1880) в чест на св. св. Кирил и Методий, отслужва тържествена литургия на славянски език в римската базилика „Сан Клементе" и държи проповед. На кардиналския му сан попречва ветото на Виенския двор. Негов приятел е руския религиозен философ Владимир Соловьов (+ 1900), чест гост в дома му. През 1884 г. е избран за почетен член на Българското книжовно дружество (БАН). През 2005 г. сдружение „Епископ Йосиф Щросмайер“ взима решение да бъде построен негов паметник в София.

Трудове

• A. Špitelak (Hrsg.), Reden, Vorschläge und Erklärungen auf dem Vatikanischen Konzil, Zagreb 1929 • F. Šišić (Hrsg.), Korespondencija Raški-Štosmajer, 4 t., Zagreb 1928-1931 • F. Šišić, Josip Juraj Štrosmajer, Dokumenti i korespondencija, I, Zagreb 1933

Литература

  • Vasilije Đ. Krestić, Biskup Štrosmajer u svetlu novih izvora, Zagreb 2002.
  • Kosta Milutinović, Štrosmajer i jugoslovensko pitanje. Novi Sad, 1976 (Institut za izučavanje istorije Vojvodine. Monografije, 15).
  • Юринич, С. Йосиф-Юрай Щросмайер, СбНУ, XXII-XXIII, 1906-1907, 1-71.
  • Encyclopedic Dictionary of Religion, Philadelphia-Washington, D.C. 1979, p. 3403.
  • V. Soloviev, Lettre à Strossmayer, Agram, 9-21 sept. 1886) // Е.Л. Радлов (изд.), Письма В.С. Соловева, Петербург 1908, I, 183-190 [на немски: W. Solowjew, Una Sancta. Schriften zur Vereinigung der Kirchen und zur Grundlegung der universalen Theokratie, II (= W. Szylkarski, Hrsg., Deutsche Gesamtausgabe der Werke von Wladimir Solowjew, Freiburg 1954, III, 7-25)].
  • J. Urban, Korespondencja Solowjewa z Strossmayerem // Przeglad Powszechny, 1909, № 101.
  • Ф. Гривец, Владимир Соловев и епископ Щросмайер // Вера и родина (август-сентябрь), 1925.
  • Ch. Loiseau, La politique de Strossmayer // Le Monde Slave, NF, 4, 1927, № 1, 379-405.
  • W. Szylkarski, Solowjew und Strossmayer // Ostkirchliche Studien, 1, 1952, № 2.
  • E. Winter, Rußland und das Papsttum, Berlin 1961, II, 364 f., 382-390, 500-503.
  • А. Теодоров, Миладиновските песни и Щросмайер. - Пер. сп., 1985, кн. XVI, 82-97.
  • Шишманов, Ив. Владика Щросмайер. Спомени от една лична среща. - Български преглед, V, 1899, кн. 6, 77-78.
  • М. Арнаудов, Братя Миладинови. Живот и дейност. С., 1969, 211-229.
  • П. Хр. Петров и Ф. Шишич, Кореспонденция на българи с Щросмайер-Рачки. - Изв. на Инст. за история. Т. 18, 1967, 247-288.
  • Братя Миладинови. Преписка. Издирил, коментирал и редактирал Н. Трайков. С., 1964, с. 241, 245.
  • Епископ Йосип Щросмайер и българите. Хърватският интелектуален елит и София. С., 2009.

Външни препратки

  1. ↑ stros // Посетен на 15 октомври 2020 г.
  2. ↑ jn20000701737 // Посетен на 15 май 2020 г.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Йосип_Щросмайер&oldid=2807409“.