Андалус

Ал-Андалус и християнските кралства около 10 век

Ал-А́ндалус (Шаблон:Lang-ar) е арабско-ислямското или по-точно мавърското наименование на Иберийския полуостров, т.е. римска Иберия, с което понятие, макар твърде разпространено да се означава само и предимно територията на съвременна Испания, но то включва в себе си и тази на Португалия.

Етимология

Наименованието се прехвърля от Андалусия (автономна област в Испания) с разнообразно културно наследство от владичеството на различни народи върху целия Пиренейски полуостров. След Втората пуническа война, през 201 г. пр.н.е., областта на съвременна Андалусия е присъединена към Римската република под името на Бетика с главен град Италика в близост до днешна Кордоба.

Испанският топоним Andalucía навлиза в употреба в кастилския език на испанците през 13 век под формата el Andalucía. То е опосредствено от маврите, като е писмено засвидетелствано още през 715 г. по времето на арабското завладяване на Иберийския полуостров.

Съвременната етимология на името Андалусия е изцяло географска и се свързва с историческата област Андалусия. То идва от латинската представка ante- (т.е. семантично преди) и корена от названието Lusi(tani)a и се превежда като „преди Лузитания“ от позицията на останалите извън властта на Древен Рим и Римската империя неколонизирани територии на полуострова, които са предимно на северозапад и към Пиренеите - Галисия и страната на баските.

В исторически контекст с Ал-Андалус се бележи частта от територията на Иберийския полуостров, намираща се под арабско-ислямска (мавърска) власт през Средновековието (711-1492), т.е. мюсюлмански Испания и Португалия (често съвсем несъзнателно пренебрегвана). Ал-Андалус е общ термин за всички ислямски държавици в региона, независимо от тяхната религиозна и политическа принадлежност. Етимологически ненадеждно, но твърде често името се свързва с името на вандалите, които някога първоначално живеели на тази територия, преди да преминат в Северна Африка и да се установят на територията на античен Картаген (виж и Вандалска война).

История

Първоначално след нахлуването на арабите и берберите, Вестготското кралство престава да съществува и територията станала известна като Ал-Андалус става част от Омаядския халифат, а след това се формира независима държава със столица Кордоба, известна като Кордовски емират, а в последствие и Кордовски халифат.

Политически образувания при разпадането на Кордовския халифат през 1031 г.‎

През 1031 г. Кордовският халифат се разпада на много малки държавички, известни като тайфи, откъдето в българския произхожда и негативната конотация, синоним на тълпа (виж също и погром в Гранада). Постепенно мощта на християнските кралства в северната част на полуострова на Ал-Андалус нараства и Реконкистата дава своите плодове, намалявайки все повече и повече територията, контролирана от мюсюлмани. В същото време мюсюлманите не са повече от една трета от цялото население на Ал-Андалус, като в страната има и значителен брой християни и евреи - т.нар. сефаради.

Последната мюсюлманска държава в Ал-Андалус е Емирство Гранада, завладяно от католическите крале Фердинанд Арагонски и Исабела Кастилска през януари 1492 г. През 15 век е завършена Реконкистата и християните започнали да навлизат и в мюсюлманските територии на Северна Африка, същевременно усвоявайки територии в Новия свят (не само Америка, но и Азия) по силата на разделението по Тордесиляския договор.

Етносоциални групи в Ал-Андалус

• Маври — собствено северноафрикански мюсюлмани от които: араби, съставляващи малцинство (30 — 40 % от населението на Ал-Андалус) и преселили се от Ориента и главно от Велика Сирия, които заемат най-високите позиции в държавната администрация, т.е. те са в привилегировано положение на елит в халифата, нещо като номенклатура, а също и бербери изпълняващи ролята на наемници в армията и заемащи ниските постове в държавната администрация (около 5 — 10 % от населението на Ал-Анадлус, като те владеят и официалния арабски език, а не само берберски езици);
• Мувалади — християни предимно от романски произход, смесили се с маврите и приели външно исляма по принуда или от практическа потребност с цел оцеляване или службогонство, които практически са се почти напълно слели с мюсюлманите (около 5 % от населението на Ал-Андалус).
• Мудехари — християни и занаятчии мюсюлмани, останали във възвърнатите за Реконкистата земи.
• Ренегати — бивши християни, приели неотдавна ислама и воюващи на страната на мюсюлманите.
• Мориски — християни и занаятчии мюсюлмани, които доброволно или насилствено приемат християнството във възвърнатите за Реконкистата земи.
• Сефаради — една от трите основни етнически групи евреи (виж произход на евреите и Картаген).
• Марани (нови християни или конверси) — приели само външно като маска християнството бивши евреи, тайно изповядващи юдаизма и практикуващи юдаистки ритуали.
• Мосараби — романоезични християни с европейски произход, които живеят в контролираните от мюсюлманите територии.
• Християни (Ал-Андалус) — романоезични православни християни (католици) с европейски произход, доминиращи в северната част на страната.
• Изконни християни — привилегирован потомствен елит от православни християни (католици), формиран с началото на последния етап на Реконкистата.

Източници

• Мюсюлманска Испания (VIII—XV век)
• Мюсюлманска Испания. Обществено устройство и култура през VII—XI век. Мюсюлмански територии.
• Разцвет и упадък на Мюсюлманска Испания

Външни връзки

• Darío Fernández-Morera: "The Myth of the Andalusian Paradise", The Intercollegiate Review, 2006