Имперо (линеен кораб, 1939)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
„Имперо“
RN Impero (1223)
Спускането на вода на линейния кораб „Имперо“, 1939 г.
Флаг Италия
Клас и типЛинеен кораб от типа „Литорио“
ПроизводителGio. Ansaldo & C в Генуа, Италия
Служба
Поръчанянуари 1937 г.
Заложен14 май 1938 г.
Спуснат на вода15 ноември 1939 г.
Влиза в стройНедостроен, не влиза в строй
Изведен от
експлоатация
27 март 1947 г., утилизиран
Състояниеизвън експлоатация
Основни характеристики
Водоизместимост41 650 t (стандартна)
46 215 t (пълна)
Дължина224,1 m (по КВЛ)[1][2]
240,8 m (максимална)[1][2]
Ширина32,9 m[1][2][3]
Газене9,6 m[3]
Броняглавен пояс: 70+280 mm;
главна палуба: 90...162 mm;
горна палуба: 36 mm;
барбети: 250...280 mm;
кули ГК: 350...280 mm;
кули СК: 280...50 mm;
бойна рубка: 350...280 mm
Задвижване4 парни турбини Belluzo;
8 парни водотръбни котли Yarrow;
4 гребни винта;
130 000 к.с. (проектна)
Скорост30 възела
(55,56 km/h)
Далечина на
плаване
3920 морски мили
при 20 възела ход
4580 при 16 възела ход
Екипаж1920 души[1]
Въоръжение
Артилерия3x3 381 mm[4];
4x3 152 mm[4];
4x1 120 mm
Зенитна артилерия:
12x1 90 mm;
8x2 и 4x1 37 mm;
16x2 20 mm
Самолети1 катапулт;
2 или 3 хидросамолета
Reggiane Re.2000 Falco и IMAM Ro.43[5]
„Имперо“ в Общомедия

Имперо (на италиански: Impero) е италиански линеен кораб от типа „Литорио“ от времето на Втората световна война. Кръстен е в памет на втората италиано-етиопска война, която завършва с победа за Италия и признаването на крал Виктор Емануил III за император на Етиопия. Това е четвъртият и последен линкор в тази серия[6][7], който така и не е достроен.

История[редактиране | редактиране на кода]

Предистория на строителството[редактиране | редактиране на кода]

До 1933 г. в Италия не се провеждат мерки за обновяването на корабите на Военноморските сили. Едва през 1933 г. два линкора от типа „Конте ди Кавур“ влизат за модернизация, а през същата година са заложени корабите „Литорио“ и „Виторио Венето“. През май 1935 г. Морското министерство на Италия започва да подготвя петилетна програма за строителство на кораби за флота, където влизат построяването на четири линкора, три самолетоносача, четири тежки крайцера, 54 подводни лодки и 40 малки кораба. През декември 1935 г. адмирал Доменико Каваняри се обръща с молба към Бенито Мусолини да даде разрешение за строителството на още два линкора, опасявайки се от възможното усилване на флотовете на Великобритания и Франция. Отначало Мусолини игнорира молбата на Каваняри, но все пак по-късно дава одобрението си за строителството на линкорите. През януари 1937 г. постъпва поръчката за строителството на корабите, които са наречени „Рома“ и „Имперо“.

Дизайн[редактиране | редактиране на кода]

За разлика от „Литорио“ и „Виторио Венето“, „Имперо“ има по-голяма водоизместимост (примерно 610 т повече) и размери, а също и с подобрен корпус[8]. Той се строи според програмата за строителство на нови кораби от 1938 г., утвърдена малко преди началото на войната[1]. Причината за увеличаването на масата му е стремежът да се намалят максимално вибрациите, които възникват при ударите на вълните по борда на линкора (това като проблем е изяснено по време на ходовите изпитания на „Литорио“ и „Виторио Венето“). Екипажът на кораба се състои от 1920 души[1]. Също така, теоретично, линкорът може да носи три разузнавателни самолета на борда си, което е описано в програмата за 1938 г[1].

Строителство и последващо утилизиране[редактиране | редактиране на кода]

Строителството на кораба е поверено на компанията „Ансалдо“ в Генуа. Залагането на линкора е на 14 май 1938 г., спускането му на вода е на 15 ноември 1939 г[1][9]. На 8 юни 1940 г. корабът по спешност е преведен в Бриндизи, тъй като французите започват да извършват авионападения над Генуа и да подлагат града на артилерийски обстрел. Първоначално е планирано превеждането на кораба в Триест, но там е изпратен „Рома“, а приемането едновременно на двата линкора в пристанището не е възможно.[9] По време на няколкото авионападения линкорът като по чудо няма щети, обаче работите по него са спрени. Единственото, което е направено, е поставянето на двигателната установка и кулите, където трябва да се поставят оръдията[10].

Въоръжен с част от корабните и зенитните си оръдия, „Имперо“ отплава самостоятелно за Венеция на 22 януари 1942 г., а по-късно се връща в Триест. След капитулацията на Италия немците пленяват линкора и решават да го дадат за скрап, тъй като последващото продължаване на строителството му няма никакъв смисъл[10][3][11]. Обаче съюзниците предотвратяват това: на 20 февруари 1945 г., когато немците провеждат учения (линкор става кораб-мишена), авиацията на съюзниците извършва нападение над Триест и пуска бомби по линкора, които сериозно го повреждат[3][10]. След войната корабът е утилизиран за скрап, а официалното му изваждане от състава на ВМС на Италия става на 27 март 1947 г.[12] Процесът по утилизация продължава от 1948 до 1950 г. във Венеция.[3]

Както се оказва, корабът не е готов, към момента на пленяването му, даже наполовина: като цяло са изпълнени 28% от цялата работа. Двигателната установка е готова на 76%, корпусът на 88%. Според изчисленията са необходими като минимум година и половина за завършването на неговото строителство. Такива ключови елементи, като основното въоръжение, електрооборудването и капитанския мостик, така и не са поставени[11].

Проект за самолетоносач[редактиране | редактиране на кода]

През 1941 г. е създаден свръхсекретен проект за преоборудването на още недостроения линкор „Имперо“ в самолетоносач, въоръжен със самолети-снаряди аналогични на Фау-1. Това трябва да е плаваща база със стартови позиции за самолети-снаряди, която да може да сменя своята позиция и да нанася удари по най-различни места, не само по Великобритания, но даже и по САЩ. Обаче съюзниците на италианците, немците, които произвеждат Фау-1, не бързат да предоставят технологията за производството на своето най-ново „оръжие на възмездието“. Въпреки това, както показват разсекретени документи, италианците, в лицето на известния инженер Секондо Кампини, създател на втория в света реактивен изтребител Caproni Campini N.1, който известно време работи в немската фирма Argus произвеждаща реактивните двигатели за летателните апарати, успява да получи чертежите на самолета-снаряд Фау-1. Но да изпълнят замисленото за италианците не е възможно. След капитулацията на Италия, през 1943 г., „Имперо“ попада в ръцете на немците.[13]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з Gardiner, Gray, pg 107
  2. а б в Grossman, pg 66
  3. а б в г д Hore, pp. 246 – 247
  4. а б Garzke and Dulin, Axis and Neutral Battleships, 432
  5. Приведените данни са проектни.
  6. Garzke and Dulin, Axis and Neutral Battleships, 404
  7. Knox, Mussolini Unleashed, 20
  8. Grossman, pg 14
  9. а б Garzke and Dulin, Battleships, 412.
  10. а б в Garzke and Dulin, Battleships, 412 – 13
  11. а б Grossman, pg 47
  12. Garzke and Dulin, Battleships, 413.
  13. World War 2 shock: New book claims Italy might have stolen Nazi V1 rocket technology | World | News | Express.co.uk

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Baniasco, Erminio; Grossman, Mark. Italian Battleships of World War 2. Pictoral Histories Publishing.
  • Garzke, William H.; Dulin, Robert O. (1980). Battleships: Axis and Neutral battleships in World War II. Annapolis, Maryland: Naval Institute Press. ISBN 0-87021-101-3. OCLC 12613723.
  • Gardiner, Robert; Gray, Randal; (1984). Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1906 to the present. Annapolis: Naval Institute Press.
  • Hore, Peter (2005). The Battleships. London: Aness Publishing.
  • Knox, MacGregor (1982). Mussolini Unleashed, 1939 – 1941: Politics and Strategy in Fascist Italy’s Last War. Cambridge: Cambridge University Press. ISBN 0-521-23917-6. OCLC 7775314.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Имперо (линкор)“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​