Конформистът
| Конформистът | |
| Il conformista | |
 Трентинян и Сандрели в сцена от филма | |
| Режисьори | Бернардо Бертолучи |
|---|---|
| Продуценти | Маурицио Лоди-Фе |
| Сценаристи | Бернардо Бертолучи |
| Базиран на | „Конформистът“ на Алберто Моравия |
| В ролите | Жан-Луи Трентинян Стефания Сандрели Доминик Санда Гастон Москин |
| Музика | Жорж Делерю |
| Оператор | Виторио Стораро |
| Монтаж | Франко Аркали |
| Филмово студио | „Марс Филм Продуционе“ „Мариан Продюксион“ |
| Жанр | Драма |
| Премиера | 1 юли 1970 г. Берлински международен кинофестивал |
| Времетраене | 111 минути |
| Страна |  Франция Италия Германия |
| Език | Италиански |
| Цветност | цветен |
| Външни препратки | |
| IMDb Allmovie | |
| Конформистът в Общомедия | |
„Конформистът“ (на италиански: „Il conformista“) е филм от 1970 година, драма на режисьора Бернардо Бертолучи по негов собствен сценарий, базиран на едноименния роман на Алберто Моравия. Мрачният поглед на 29-годишния режисьор върху мотивацията на човешките постъпки косвено отразява неговото разочарование от майските събития през 1968 г.[1]
През 1971 г. той е удостоен с италианската национална филмова награда „Давид на Донатело“ като Най-добър филм на годината.
Сложността на повествователната структура и иновативната кинематография на „Конформистът“ оказват значително влияние върху развитието на световното кино, проправяйки път за създаването на ново поколение психологически драми, като „Кръстникът“ (1972) и „Апокалипсис сега“ (1979)[1].
В центъра на сюжета е италианец от 30-те години, който отива в Париж на сватбено пътешествие със задачата да съдейства за убийството на италиански политически емигрант и негов бивш преподавател. Главните роли се изпълняват от Жан-Луи Трентинян, Стефания Сандрели, Доминик Санда, Гастоне Москин.
В ролите[редактиране | редактиране на кода]
| Изпълнител | Роля |
|---|---|
| Жан-Луи Трентинян | Марчело Клеричи |
| Стефания Сандрели | Джулия |
| Гастон Москин | Манганиело |
| Енцо Тарасчио | Професор Куадри |
| Доминик Санда | Ана Куадри |
| Фоски Джакети | Полковника |
| Хосе Куалио | Итало |
| Пиер Клементи | Лино |
| Ивон Сансон | Майката на Джулия |
| Джузепе Адобати | Бащата на Марчело [2] |
Замисъл[редактиране | редактиране на кода]
„Конформистът“ е първият филм, направен от Бертолучи след влизането му в Италианската комунистическа партия през 1969 г. Подобно на предишния филм, „Стратегията на паяка“ (1969), в този филм той е зает с темата за фашизма, табуирана в следвоенна Италия – по-точно мотивите, които тласкат съвременниците на баща му в редиците на партията на Мусолини. Идеята е зрителят да се постави на мястото на Марчело, когато той вдига стъклото на прозореца на автомобила, докато отвън по него удря с ръце, молейки за помощ, обречената на гибел Ана. Така цялата аудитория се оказва в позицията на пасивен съучастник във фашистките престъпления.[3]
Идеята да разгледа тоталитаризма от гледна точка на Фройд идва на Бертолучи след студентските вълнения през 1968 г., в които той взима активно участие. Според режисьора основният урок от тези събития лично за него е осъзнаването, че копнее за революция не заради хората в неравностойно положение, а заради себе си: „Исках светът да се промени за мен. Открих лично ниво в политическата революция“.[4] В тази връзка режисьорът цитира фразата Сартър, прозвучала в предишния му филм: „Човек се състои от всички хора. Той е равен на всички тях и всички са равни с него.“[5]
След като си поставя задачата да покаже на екрана личен разрез на големите исторически събития, Бертолучи се обръща към романа на комуниста Алберто Моравия, като го предупреждава: „За да остана верен на вашата книга, ще трябва да извърша предателство спрямо нея.“[1] В сценария, написан въз основа на романа, той се опитва да разкрие индивидуалната психологическа мотивация на главния герой да се присъедини към фашистката партия. В същото време младият режисьор трябва да пренапише целия финал на романа в съответствие с учението на Фройд, към което тогава е толкова привързан.[5]
| „ | В Моравия всичко беше предопределено от „съдбата“, така че не можем да разберем защо Марчело става фашист. В края на книгата, в нощта след 25 юли, Марчело и съпругата му отиват на село. Над тях прелита самолет и хвърля бомба върху им. Случилото се е представено като „божествено възмездие“. Тази идея ми е чужда. Повече ми харесва, когато мястото на „съдбата” е заето от силата на подсъзнанието. | “ |
Заснемането на филма поставя черта под увлечението на Бертолучи към естетиката на най-радикалния режисьор от 60-те години на ХХ век[6][7], Жан-Люк Годар. „В един момент трябваше да се потрудя да спра да имитирам, да спра да бъда фалшификатор, да спра да правя фалшификати на Годар“, спомня си режисьорът[1]. След като влиза към редиците на комунистическата партия, той избира за свой нов водач образцовия антифашист Жан Реноар, който в най-значимия си филм „Правилата на играта“ (1939), използвайки примера на едно семейство, проследява краха на цялата европейска цивилизация. Неслучайно още в първите кадри на „Конформистът“ виждаме главния герой в хотелска стая, наводнена с червена светлина от неоновите светлини на кино с реклама на филма на Реноар от 1936 г. „Животът ни принадлежи“[8].
Структура[редактиране | редактиране на кода]
Първите три четвърти на филма могат да бъдат определени като преследване, осъществено от Марчело и неговия шофьор Манганиело, на професора и съпругата му, които набързо напуснали Париж, за да избягат в имението си в Савоя, обърквайки черноризците. Сънното движение на колата е подчертано от поредица ретроспекции, в които епизодите, довели до това преследване, извират в паметта на Марчело. Докато колата се движи напред, Марчело превърта живота си обратно до ключовия епизод от 1917 г.
В първата сцена на филма Марчело получава обаждане от Манганиело със съобщение, че „птичките са отлетели“. Призори на 15 октомври 1938 г. те се качват в колата и напускат Париж. Две трети от филма ще бъдат изпълнени с ретроспекции, преди зрителят да разбере значението на първата сцена от филма, смисъла на преследването и да разбере кой кара колата, в която седи главният герой. Вътре в ретроспекциите има други ретроспекции - в първата ретроспекция Марчело заспива в радиостудио, след което се пренася в ретроспекция с нотка на сюрреалност: из безкрайните коридори на фашистко министерство пренасят статуетка на римски орел и бюст на Мусолини, а министърът се подготвя за полов акт на служебната маса с дама, която има лицето на Анна. Да се схване хронологичната последователност на това и следващите вмъквания е практически невъзможнно[8].
Подходът, използван от Бертолучи за конструиране на разказ от разпръснати свободни ретроспекции, е сравняван с метода на свободните асоциации на Фройд, при който някои изображения в ума спонтанно заменят други[3]. Междувременно причудливата поредица от реминисценции в „Конформистът“ не е никак хаотична, а се основава на онези образи, които се реят пред Марчело зад стъклото на прозореца[3]. Когато слиза от колата и Манганиело го следва с тиха скорост, пред него изскача „първосцената“ от 1917 г. - тогава по подобен начин той е вървял до колата на Лино, преди да седне на задната седалка.
След като началната сцена на „убийството“ на Лино е представена на Марчело, ретроспекциите придобиват хронологична последователност. Спомените за последните събития в Париж се следват логично до сцената на неистовия хоровод в залата за танци в навечерието на бягството на професора от Париж. Около четири часа вечерта преследвачите настигат жертвите си, които загиват пред очите им. След това Бертолучи пренася своите герои в деня на падането на Мусолини (25 юли 1943 г.): по Моста на светия ангел те влачат бюста на победеният тиранин - може би същия, който Марчело е видял по-рано.
Рецепция[редактиране | редактиране на кода]
Премиерата на „Конформистът“ е на 20-то издание на Берлинския международен кинофестивал през 1970 г. Филмът е приет от кинокритиците и получава наградата на журналистите. Моравия харесва филма, както е одобрил и филмовата адаптация на Годар на неговия „Презрението“ 8 години по-рано[1].
Сцената на сватбата на Марчело и Джулия е изключена от американската версия на филма, а филмът попада в съветското киноразпространение, според режисьора, съкратен „до точката на пълна неузнаваемост“[9]: в черно-бяло и премонтиран „за удобство на съветския зрител“[10].
„Конформистът“ е забелязан от американските режисьори и номиниран за наградата „Златен глобус“ в номинацията „Най-добър чуждестранен филм“[11]. Малко по-късно Бертолучи е номиниран за Оскар за най-добър адаптиран сценарий[11]. Въпреки всеобщото възхищение от въплъщението на сценарийната концепция, идеите, въплътени в този сценарий, особено опитите да се сведе раждането на тоталитарната система до „сексуалните отклонения“ на индивидите, пораждат съмнения[12].
„Конформистът“ създава на 29-годишния Бертолучи репутацията на един от водещите режисьори на своето време. „Това, с което винаги съм се гордял, поруменявайки, е, че Франсис Форд Копола, Мартин Скорсезе и Стивън Спилбърг са ми споделяли, че „Конформистът“ е бил първият съвременен филм, който им е повлиял“, спомня си режисьорът[1]. Успехът на филма в САЩ позволява на Бертолучи да привлече една от холивудските легенди, Марлон Брандо, в главната роля за следващия си филм, „Последно танго в Париж“. Но и филмът, който вдъхва нов живот във филмовата кариера на Брандо, „Кръстникът“ на Копола, не може да избегне от влиянието на италианския си предшественик. Образът на летящите есенни листа в „Кръстникът 2“ е директен цитат от „Конформистът“.
Въпреки че „Конформистът“ не става център на грандиозен скандал като „Последното танго в Париж“ (1972) и не обира реколтата от награди на „Последният император“ (1986), критиците поставят на филма от 1970 г. над всички последващи творби на Бертолучи[13]. През 2008 г. британският вестник „Гардиън" определя „Конформистът“ като един от най-влиятелните филми от следвоенната епоха[1].
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д е ж Jeffries, Stuart. Bertolucci: Films are a way to kill my father // The Guardian, 2008-02-22. Посетен на 2008-10-18.
- ↑ Пълен списък на актьори и роли – „Конформистът“ // Internet Movie Database. Посетен на 30 декември 2015.
- ↑ а б в Loshitzky, Yosefa. The Radical Faces of Godard and Bertolucci. Wayne State University Press, 1995, pp. 58—65. ISBN 0-8143-2446-0.
- ↑ Sklarew, Bruce H. Bertolucci’s The Last Emperor. Wayne State University Press, 1998, p. 151. ISBN 0-8143-2700-1.
- ↑ а б Bernardo Bertolucci: Interviews. University Press of Mississipi, 2000, pp. 66—67, 71—72. ISBN 1-57806-205-5.
- ↑ Hayward, Susan. French National Cinema. Routledge, 2005, p. 252. ISBN 0-415-30782-1.
- ↑ Perez, Gilberto. The Material Ghost: Films and Their Medium. JHU Press, 2000, p. 362. ISBN 0-8018-6523-9.
- ↑ а б Kline, Thomas Jefferson. The Conformist // The Cinema of Italy. Wallflower Press, 2004, pp. 175—179. ISBN 1-903364-98-1.
- ↑ Плахов, Андрей. Интервью с Бертолуччи // Коммерсантъ, 1998-10-28. Посетен на 2008-10-18.
- ↑ Плахов, Андрей. Всего 33. Звезды мировой кинорежиссуры. Винница: Аквилон, 1999.
- ↑ а б „„Конформистът““ в
Internet Movie Database.
- ↑ Hinson, Hal. The Conformist // The Washington Post, 1994-11-25. Посетен на 2008-10-18.
- ↑ The Conformist // Архивиран от оригинала на 2010-12-30. Посетен на 2008-10-18. (на английски)
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- „Конформистът“ в Internet Movie Database
- „Конформистът“ в
Allmovie - „Конформистът“ в Rotten Tomatoes
| |||||||||||||||||||||||
|
