Крадци на велосипеди

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Крадци на велосипеди
Ladri di biciclette
Режисьор Виторио Де Сика
Продукция ПДС Продуциони Де Сика
Сценарий Виторио Де Сика
Чезаре Дзаватини
Сузо Чеки д'Амико
Дерардо Гериери
Оресте Бианколи
Адолфо Франки
В ролите Ламберто Маджорани
Енцо Стаиола
Лианела Карел
Музика Алесандро Чиконини
Оператор Карло Монтуори
Монтаж Ералдо Да Рома
Жанр драматичен филм
Премиера 24 ноември 1948 г.
Времетраене 93 минути
Страна Флаг на Италия Италия
Език италиански
Цветност черно-бял
Бюджет 133 хил. долара
Външни препратки
Страница в IMDb
Крадци на велосипеди в Общомедия

„Крадци на велосипеди“ (оригинално название Ladri di biciclette) е италиански неореалистичен филм от 1948 година, режисиран от Виторио Де Сика. Сценарият е адаптиран от Чезаре Дзаватини по едноименния роман на Луиджи Бартолини. Главните роли се изпълняват от Ламберто Маджорани и Енцо Стаиола. В основата си сюжетът представя един беден семеен мъж, който броди из улиците на Рим със сина си и се опитва да намери откраднатия му велосипед. Филмът е носител на редица филмови отличия и бързо се превръща в класическа картина на човешките ценности.

Продукция[редактиране | edit source]

„Крадци на велосипеди“ е един от най-прочутите филми в движението на италианския неореализъм, започнато от Роберто Роселини с „Рим, открит град“ (1945) и опитващо се да доближи максимално киното до действителността. Съгласно принципите на това движение, Де Сика снима само на място в Рим и вместо професионални актьори използва хора без опит в сценичното изкуство. Главната роля, например, се играе от Ламберто Маджорани, който е стругар.

Състав[редактиране | edit source]

  • Ламберто Маджорани — Антонио Ричи;
  • Енцо Стаиола — Бруно Ричи, синът на Антонио;
  • Лианела Карел — Мария Ричи, съпругата на Антонио;
  • Джино Салтамеренда — Байоко;
  • Виторио Антонучи — крадец на колело;
  • Джулио Чиари — просяк, и други.

Отзиви[редактиране | edit source]

През 1949 година Босли Краудър, филмов критик за „Ню Йорк Таймс“, дава положителна оценка на филма:

Италианците отново ни изпратиха блестящ и смазващ филм с „Крадци на велосипеди“, печална драма за съвременния градски живот от Виторио Де Сика. Широко и пламенно приветстван от онези, които го видяха в чужбина (където вече спечели няколко награди от различни филмови фестивали), този сърцераздирателен филм за фрустрацията, който пристигна в [Световния театър] вчера, има изгледи да изпълни прогнозите за абсолютния си триумф тук. Още веднъж талантливият Де Сика, който ни даде разтърсващия „Шуша“, тази отчайващо трагична демонстрация на младежката поквара в следвоенен Рим, подхваща и остро обрисува с прости и реалистични изразни средства една голяма — всъщност, фундаментална и универсална — драматична тема. А тя е изолацията и самотността на малкия човек в този сложен социален свят, иронично благословен с институции, даващи утеха и предпазващи човечеството.[1]

Когато филмът отново излиза в края на 90-те години, Боб Греъм, филмов критик за „Сан Франсиско Кроникъл“, също пише положителни отзиви за него:

Ролите се играят от неактьори — Ламберто Маджорани като бащата и Енцо Стаиола като угриженото момче, което понякога изглежда така, сякаш е миниатюрен мъж. Те внасят забележителна извисеност в непоколебимия поглед на Де Сика върху следвоенна Италия. Колелото на живота се върти и стрива хората на прах; мъжът, който в утрото жъне успех, до привечер е вече принизен. Невъзможно е да се въобрази тази история във форма, различна от тази на Де Сика. Новата черно-бяла репродукция има изключителен диапазон от сиви тонове, които потъмняват с напредването на живота.[2]

Отличия[редактиране | edit source]

Филмът се представя по следния начин:

  • Носител на „Почетен Оскар“ (1950).
  • Носител на „Златен глобус“ за най-добър чуждоезичен филм (1950).
  • Определен за най-добър филм от Британската академия за филмово и телевизионно изкуство (1950).
  • Специална награда на журито на фестивала в Локарно, Швейцария за Виторио Де Сика (1949).
  • Националният съвет за преглед на филми: най-добър режисьор (Де Сика), най-добър филм (1949).
  • Награда на Кръга на критиците на Ню Йорк за най-добър чуждоезичен филм (1949).
  • Номиниран за Оскар за най-добър сценарий, Чезаре Дзаватини (1950).
  • Златен вълк за най-добър филм от филмовия фестивал в Букурещ (1950).
  • Награда „Бодил“, Копенхаген, за най-добър европейски филм, Виторио Де Сика (1950);
  • Награда от Кръга на киносценаристите, Испания, за най-добър чужд филм (1951);
  • Награда Кинема Джунпо, Токио, за най-добър чуждоезичен филм, Виторио Де Сика (1951).

През 1952 година британското списание „Сайт Енд Саунд“ организира анкета с участието на филмови творци и критици, и съгласно резултатите „Крадци на велосипеди“ е избран за най-великия филм на всички времена. В анкета сред режисьорите, отново организирана от същата медия — този път през 2002 година, той заема шеста позиция. Определен е от Британския филмов институт за един от 10-те най-добри филма, които трябва да се видят преди навършването на 14 години. Ватиканът го определя за един от най-добрите филми, представящи хуманистичните ценности.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Crowther, Bosley. The New York Times, film review, "Vittorio De Sica's The Bicycle Thief, a Drama of Post-War Rome, Arrives at World", December 13, 1949.
  2. Graham, Bob. San Francisco Chronicle, film review, November 6, 1998.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Bicycle Thieves“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.