Мантиева акула

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Мантиева акула
Chlamydoselachus anguineus2.jpg
Chlamydoselachus anguineus head.jpg
Природозащитен статут
Status iucn3.1 NT bg.svg
Почти застрашен[1]
Класификация
империя: Eukaryota Еукариоти
царство: Animalia Животни
подцарство: Eumetazoa Същински многоклетъчни
надтип: Deuterostomia Вторичноустни
тип: Chordata Хордови
подтип: Vertebrata Гръбначни
инфратип: Gnathostomata Челюстни
клас: Chondrichthyes Хрущялни риби
подклас: Elasmobranchii Пластинчатохрили
надразред: Selachimorpha Акулообразни
разред: Hexanchiformes Многохрилообразни акули
семейство: Chlamydoselachidae
род: Chlamydoselachus
вид: C. anguineus Мантиева акула
Научно наименование
Уикивидове Chlamydoselachus anguineus
Garman, 1884
Разпространение
Chlamydoselachus anguineus distmap.png
Разпространение на мантиевата акула

Мантиевата акула (Chlamydoselachus anguineus) е един от двата съществуващи вида от семейство Chlamydoselachidae. Показвайки някои примитивни черти, мантиевата акула често е определяна като живо изкопаемо. Достига дължина от 2 m, има тъмно-кафяво, змиевидно тялото. Гръбната, гръдните и аналните перки са изнесени далеч назад.

Мантиевата акула понякога е улавяна като съпътстващ улов при промишлен риболов, но няма икономическа стойност. Международният съюз за опазване на природата (IUCN) го оценява като почти застрашен вид, тъй като има много ниска репродуктивна скорост, а така дори и случайният улов може сериозно да засегне нейната популация. Тази акула, или роднина гигант, се предлага е първообраза на срещите с морски змейове.

Разпространение и местообитание[редактиране | edit source]

Има широк, но разпокъсан ареал обхващащ Атлантическия и Тихия океан. Този необичаен вид обитава външния континентален шелф и горната част на континенталния склон, обикновено в близост до дъното, въпреки че има доказателства за значителни възходящи движения. Улавяна е на дълбочина от 1570 m, в залива Суруга, Япония, но най-често се среща на дълбочина от 50-200 m.[2][3]

В редки случаи е бил наблюдавана на повърхността.[4] Мантиевата акула обикновено се намери близо до дъното.[1][5] Въпреки това, диетата  и подсказва, че се прави набези нагоре в открити води.[6] Този вид може да прави вертикалните миграции, приближавайки се към повърхността през нощта, за да се храни.[7] Установена е пространствената сегрегация по размер и репродуктивно състояние.[3]

Мантиевата акула е засечена на определен брой широко пръснати места в Атлантическия и Тихия океан. В източната част на Атлантическия океан: северната част на Норвегия, северна Шотландия и западна Ирландия, от Франция до Мароко, включително и Мадейра, в близост до Мавритания. [4] В централната част на Атлантическия океан, са уловени на няколко места по протежение на Атлантическия среднинен хребет от Азорските острови на север до Рио Гранде в южната част на Бразилия, както и над Вавиловия хребет до западна Африка. Обитава и западната част на Атлантическия океан Нова Англия, Джордия, и Суринам.[5][8][9] В западната част на Тихия океан, е засичана в югоизточната част на Хоншу, Япония, Тайван, на разстояние от Нов Южен Уелс и Тасмания в Австралия, и около Нова Зеландия. В централната и източната част на Тихия океан, е било установено, край Хавай, Калифорния и северната част на Чили. [1][4] Мантиевите акули край южната част на Африка са описани като различен вид, C. Africana, през 2009 г.[9]

Морфология[редактиране | edit source]

Със своето издължено, змиевидно и странно тяло, мантиевата акула дълго е оприличавана на митично морско чудовище. Главата ѝ е широка и плоска с къса, заоблена муцуна. Ноздрите са вертикални прорези, разделени на входящи и изходящи отвори с кожна клапа. Умерено големите очи са хоризонтални, с овална форма и нямат мигателна ципа. Много дългите челюсти са разположени терминално (в края на муцуната), за разлика от коремно разположените челюсти на повечето акули. Ъглите на устата са лишени от бразди или гънки. Зъбните редици са по-скоро на широко отстояние, наброяват 19-28 в горната челюст и 21-29 в долната челюст.[10][9] Зъбите са около 300 на брой. Всеки зъб е малък, с три тънки като игла върха. [7][6] Има шест чифта дълги хрилни отвори с „накъдрен“ външен вид, създаден от разширените на краищата на хрилните филаменти. Първата двойка хрилни отвори се срещат през гърлото, образувайки „яка“.[10]

Гръдните перки са къси и заоблени. Единична малка гръбна перка е разположена далеч назад върху тялото, срещу аналната перка и има заоблен ръб. Kоремните и аналните перки са големи, широки и закръглени. Опашната перка е много дълга и приблизително триъгълна, без долен лоб и без вентрален жлеб на горния лоб. Има чифт дебели кожни гънки с неизвестен функция по корема, разделени от бразда.[10] Средната част на тялото е сравнително по-дълго при женските, отколкото при мъжките, с коремни перки по-близо до аналната перка.[6][11] Кожните зъбци са малки и оформени като върха на длето, като стават по-големи и остри към гръбния ръб на опашната перка.[10] Този вид е едноцветен - тъмно кафяво или сиво.[7] Мантиевата акула се различава от южноафриканския си роднина, C. Africana, по повечето прешлени (160-171 срещу 147) и повече извивки на червата на спиралния клапан (35-49 срещу 26-28), както и с различни пропорции, като например по-дълга главата и по-кръси хрилни отвори.[9] Максималната известна дължина е 1.7 m за мъжете и 2,0 m за жените.[7]

Хранене[редактиране | edit source]

Предполага се, че улавя плячката си чрез огъване на тялото и „отскок“ напред подобно на змия. Дългите, изключително гъвкави челюстите ѝ дават възможност да поглъщат цяла голяма плячка, докато многото редици от малки, игловидни зъби предотвратява бягство ѝ. Храни се предимно с главоноги, но също така улавя костни риби и други акули.

Размножаване[редактиране | edit source]

Този вид е живороден, но не се развива плацента. Ембрионите се излюпват вътре в матката на майката и се изхранват основно от жълтъчното си сакче. Периодът на бременността може да продължи до три и половина години — най-дългата измежду гръбначните. Малките се раждат едновременно и броят им варира между 2 до 15. Характерна е липсата на обособен размножителен период.

Таксономия и филогения[редактиране | edit source]

Илюстрация на Гарман на мантиева акула, придружаваща неговото описание на вида през 1884 г.

Мантиева акула е описана научно за първи път от германския ихтиолог Лудвиг Дьодерлайн, който посещава Япония между 1879 и 1881 г. и взема две проби във Виена. Ръкописа описващ вида, обаче е загубен, така че първото описание на акулата е дело на американският зоолог Самюел Герман, изследвал 1.5 m дълга самка, уловена в залива Сагами в Япония. Неговата дописка, озаглавена „Необикновена акула“, е публикувана в издание на протололите на института Есекс 1884.[10][12] Герман поставя новия вид в собствен род и семейство и го нарича Chlamydoselachus anguineus от гръцки хлами ("жабо") и селахус ("акула"), а на латински anguineus "змио-подобен".[7] Няколко ранни автори смятат, мантиевата акула, за жив представител на иначе отдавна изчезнала група от пластинчатохрилите, (акули, скатове, и техните предци), въз основа на характерните зъби, свързването на горната челюст директно на черепа зад очите и гръбначен стълб напомнящ нотохорда с неясни прешлени.[4] Герман предполага, че матиевата акула е част от Cladodontа, остаряла таксономичната група, включваща форми процъфтяващи по време на палеозойския период, като Cladoselache от периода девон (416-359 Ма). Неговите съвременници Теодор Джил и Едуард Коуп предполагат, че по-скоро е свързана с Hybodontiformes, които са доминиращите акули по време на мезозойския период. Коуп стига по-далеч и причислява мантиевата акула, към изкопаемия род Didymodus.[10][6]

По-новите изследвания установяват, че сходствата между мантиевата акула и изчезналите групи може да са надценени или погрешно интерпретирани. Тази акула показва редица черти в опорно-двигателния апарат, които безспорно я причисляват към групата на съвременните акули и по-точно към семейството на гребнезъбите акули (Hexanchidae) в разреда многохрилообразни акули (Hexanchiformes) (макар че систематикът Шигеру Ширай предлага да се поставя в собствен разред, Chlamydoselachiformes),[4][6] Въпреки това, мантиевата акула принадлежи към една от най-старите все още съществуващи еволюционни линии на акулите, датираща поне от късна креда (около 95 Ма) и евентуално от късната юра (около 150 Ма).[13] Заради древното си потекло и примитивните характеристики, мантиевата акула се определя като „живо изкопаемо“.[12]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в ((en)) Paul, L. and Fowler, S.. Chlamydoselachus anguineus. // IUCN Red List of Threatened Species. Version 2010.1. International Union for Conservation of Nature, 2003. Посетен на April 25, 2010.
  2. Kubota, T., Shiobara, Y. and Kubodera, T.. Food habits of the frilled shark Chlamydoselachus anguineus collected from Suruga bay, central Japan. // Nippon Suisan Gakkaishi 57 (1). January 1991. с. 15–20.
  3. а б Tanaka, S., Shiobara, Y., Hioki, S., Abe, H., Nishi, G., Yano, K. and Suzuki, K.. The reproductive biology of the frilled shark, Chlamydoselachus anguineus, from Suruga Bay, Japan. // Japanese Journal of Ichthyology 37 (3). 1990. с. 273–291.
  4. а б в г д Compagno, L.J.V.. Sharks of the World: An Annotated and Illustrated Catalogue of Shark Species Known to Date. Food and Agricultural Organization of the United Nations, 1984. ISBN 92-5-101384-5. с. 14–15.
  5. а б Jenner, J. (2004). Estuary to the Abyss: Excitement, Realities, and "Bubba". NOAA Ocean Explorer. Retrieved on April 25, 2010.
  6. а б в г д Martin, R.A. Deep Sea: Frilled Shark. ReefQuest Centre for Shark Research. Retrieved on April 25, 2010.
  7. а б в г д Ebert, D.A.. Sharks, Rays, and Chimaeras of California. University of California Press, 2003. ISBN 0-520-23484-7. с. 50–52.
  8. Kukuev, E.I. and Pavlov, V.P.. The First Case of Mass Catch of a Rare Frill Shark Chlamydoselachus anguineus over a Seamount of the Mid-Atlantic Ridge. // Journal of Ichthyology 48 (8). 2008. DOI:10.1134/S0032945208080158. с. 676–678.
  9. а б в г Ebert, D.A. and Compagno, L.J.V.. Chlamydoselachus africana, a new species of frilled shark from southern Africa (Chondrichthyes, Hexanchiformes, Chlamydoselachidae). // Zootaxa 2173. 2009. с. 1–18.
  10. а б в г д е Garman, S.. An Extraordinary Shark. // Bulletin of the Essex Institute 16. January 17, 1884. с. 47–55.
  11. Last, P.R. and J.D. Stevens. Sharks and Rays of Australia. second. Harvard University Press, 2009. ISBN 0-674-03411-2. с. 34–35.
  12. а б Bright, M.. The Private Life of Sharks: The Truth Behind the Myth. Stackpole Books, 2000. ISBN 0-8117-2875-7. с. 210–213.
  13. Martin, R.A. The Rise of Modern Sharks. ReefQuest Centre for Shark Research. Retrieved on April 25, 2010.