Приднестровски конфликт

Приднестровски конфликт
Карта на конфликта
Период 1989 – 1992 Място Молдова Резултат Загуба на административен контрол на Молдова над Приднестровието Територия Приднестровие, Молдова
Воюващи страни
Молдова Румънски доброволци	Приднестровска Молдавска Република Русия
Командири
Мирча Снегур	Александър Лебед Игор Смирнов
Жертви и загуби
279 бойци, повече от 400 цивилни	823 приднестровци (вкл. цивилни), 90 казаци

Приднестровски конфликт (на молдовски език - Conflictul din Transnistria, на руски език - Приднестровский конфликт) е въоръжен конфликт между Молдова и непризнатата държава на нейна територия - Приднестровска Молдовска Република (Приднестровие), под чийто контрол се намира основно левия бряг на река Днестър, район населен с молдовци, украинци и руснаци.

Предистория

Исторически контекст

Преди съветската окупация на Бесарабия и Северна Буковина и създаването на Молдавска съветска социалистическа република (МССР) през 1940 г, бесарабската част от Молдова, т.е. частта, която се намира на запад от р. Днестър, е управлявана от Румъния (1918 - 1940). Пактът Молотов-Рибентроп, подписан от Съветския съюз и нацистка Германия, който води до събитията от 1940 г, по-късно, след разпада на Съветския съюз, е отхвърлен от правителствата на Молдова. В молдовската декларация за независимост от 1991 г, пактът е определен като "недействителен". Въпреки това, обаче,след разпада на Съветския съюз, териториалните промени, направени по време на неговото съществуване, си остават.

Преди създаването на Молдовска ССР, днешното Приднестровие, е част от Украинска съветска социалистическа република и съществува като Молдавска автономна съветска социалистическа република, със столица Тираспол (1924 - 1940). Тази територия представлява една десета от общата територия на Молдова.

Политически контекст

В края на 80-те години на XX век, политическата обстановка в Съветския съюз се изменя заради политикате на перестройка и гласност на Михаил Горбачов. Тези политики позволяват позволяват появата на политически плурализъм на местно и регионално ниво. В Молдовската ССР, както и в другите съветски републики националните движения, постепенно се превръщат във водеща политическа сила. Тези движения все по-ясно изразяват нарастващите националистически чувства и показват политическото желание за напускане на Съветския съюз и присъединяване на Молдова към Румъния. Румънските националисти, обаче, срещат яростната опозиция на руско говорещото малцинство в републиката. Тази опозиция е най-явна и видима в Приднестровието, където за разлика от другите области в Молдовската ССР, етническите молдовци (39.9 %) са по- малко от украинците и руснаците (53.8 %).

Според някои изследователи комбинацията от различна история и по-специално периода 1918-1940 г, когато Приднестровието е част от СССР, а Молдова - от Румъния, и страхът от дискриминация от страна на молдовците, раждат сепаратистките настроения в Молдова. Други изследователи, от двоя страна твърдят, че етническите противоречия сами по себе си не са достатъчни за динамизирането на конфликта. Според Джон Макинлей и Питър Крос, които провеждат съвместно изследване , базирано на официалните данни за жертвите в конфликта, голям брой рускоговорещи и молдовци се бият заедно и от двете страни на конфликта. Учените твърдят, че конфликтът е по-скоро политически по природа.

На 31 август 1989 г, Върховния съвет на Молдовската ССР издава два закона. Първият от тях, превръща молдовсият език в официален за републиката, заедно с руският. текстът също споменава за обща лингвистична молдово-румънска идентичност. Вторият закон гарантира връщането на латиница. Молдовкият език е термин, използван от Съветския съюз и обозначава диалект, почти идентичен с румънския език. На 29 април 1990 правителството на МССР приема и традиционният национален трикульор (синьо, жълто и червено) за национален флаг и националния герб. Приет е и нов национален химн, който е и национален химн на Румъния от 1989 г. През лятото на 1990 г думите Съветска и Социалистическа са премахнати от името на държавата, като вече новото име е Република Молдова.

Тези събития, както и някои други като свалянето на режима на Чаушеску в съседна Румъния през 1989 г. и отварянето на границата между Румъния и Молдова на 6 май 1990 г, карат много хора в Приднестровието и Молдова да мислят, че обединението между Румъния и Молдова е неизбежно. При това условие, рускоговорещото население автоматично би се превърнало в малцинство с малко права в новосформираната държава. Още през ноември 1989 г започват първите протести срещу националистическата политика на правителството. Протестите развиват появата на сепаратистки движения в Гагаузия и Приднестровието, които искат автономия в рамките на Молдовската ССР. По този начин гагаузкият и руският биха били запазени като официални езици в техните области. Националистическото правителство на МССР отхвърля тези искания и ги определя като незаконни. В резултат на това Гагаузия и Приднестровието обявяват независимост от Молдова и изказват желание за присъединяване към Съветския Съюз като независими федерални републики.

Политически конфликт

Езиковите закони се оказват голям проблем, тъй като една голяма част от населението на Молдовската ССР, не говори молдовски (румънски). Проблемът с официалния език на МССР бива умишлено политизиран и изопачаван от заинтересованите страни. Някои описват законите като дикриминационни и критикуват бързото им налагане. Други, от своя страна, критикуват, че законите не се въвеждат достатъчно бързо.

На 2 септември 1990 г е обявена Приднестровската молдовска съветска социалистическа република. Два месеца по-късно Михаил Горбачов подписва указ, с който отменя решенията на Втория конгрес на народните депутати от Приднестровие от 2 септември. През тези два месеца и молдоввските власти се въздържат от действия срещу прокламацията на независимост. Приднестровието, заедно с Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах, се превръща в една от няколкото непризнати републики в СССР. В следващите години тези републики запазват близки отношения.

Първият сблъсък между молдовското правителство и сепаратистите се случва на 3 ноември 1990 г в Дубасари. Жителите на града блокират достъпа до моста над р. Днестър и по този начин откъсват връзката на града със столицата Кишинев На мястото са изпратени полицейски подразделения и в последвалите сблъсъци загиват трима граждани на Дубасари.

След провала на августовския пуч в СССР от 1991 г, молдовският парламент приема Декларацията за независимост на Република Молдова. Декларацията отхвърля договореностите от пакта Молотов-Рибентроп и разглежда обявяването на независимостта като акт на елиминация на "политическите и правните последствия от пакта", декларирайки основаването на Република Молдова на териториите на Бесарабия, Северна Буковина, Херца и МАССР..

По това време Молдова все още няма армия и първите опити за създаването на такава се случват през 1992 г в отговор на нарастващото напрежение.

На 29. август 1991 г по време на пътуване до Киев за среща с украинския президент Леонид Кравчук, приднестровския лидер Игор Смирнов, е арестуван от молдовската полиция и заедно с още един свой близък, е откаран в затвор в Кишинев. В протест на ареста, водачката на женския протестен комитет, Галина Андреева, организира блокада на жп. линията Москва-Кишинев

В края на 1991 г, полицията в Тираспол и Рибница преминава на страната на Приднестровската молдовска република (ПМР).

Военни сили

Военни камиони на моста между градовете Тираспол и Бендери.

Военните действия са прекратени, благодарение на намесата на Русия..

В началото на 1992 г. Молдова има единствено полиция. На 17. март, новосформираното Министерство на отбраната започва да сформира армия.. До месец юли, правителството успява да мобилизира 25 000 - 30 000 души, включително полицията, запасните части и доброволците от молдовските области близо до зоната на конфликта.

В добавка към наследеното от СССР оръжие, Молдова, също е подкрепена и с румънско такова. Румъния също така изпраща военни съветници и доброволци.

По същото време руската 14-та армия, намираща се все още в Молдова наброява 14 000 професионални войници. Силите на ПМР са около 9000 души - милиция, обучена и въоръжена от офицери на 14-та армия. В добавка към това от Русия пристигат множество доброволци от Дон, Кубан, Оренбург, Сибир, както и местни казаци, които се бият на страната на сепаратистите.

Части от 14-та армия, която последователно минава под съветско и след това руско командване, се бият на страната на бунтовниците. Голяма част от стационираната по време на студената война армия е съставена от местни граждани или офицери, на които им е дадено местно жителство по времето на Съветския съюз. Бунтовниците успяват да се въоръжат с оръжия, извзети от складовете на бившата 14-та армия. Руските войници избират да не се противопоставят на това, даже напротив в много случаи им помагат.

През декември 1991 г, молдовските власти арестуват на украинска територия генерал-лейтенант Яковлев и го обвиняват в оказване на помощ на бунтовниците да се въоръжат от складовете на 14-та армия. По това време Яковлев е едновременно главнокомандващ на 14-та армия и ръководител на Министерството на отбраната и сигурността на Приднестровието. Правителството на Руската федерация започва преговори с молдовското правителство за освобождаване на Яковлев срещу освобождаването на 26 полицай, задържани от бунтовниците по време на сблъсъците в Дубасари.

На 5 април 1992 г. вицепрезидентът на Русия Александър Руцкой държи реч в центъра на Тираспол пред повече от 5000 души и окуражава гражданите на Приднестровието да се борят за независимостта си.

Военният конфликт

Първите жертви в набиращия скорост конфликт падат на 2 ноември 1990 г, два месеца след обявяването на независимостта на Приднестровието. Тогава молдовски части навлизат в Дубасари с цел да вдигнат блокадата на моста над р. Днестър, но са спрени от местните жители. В последвалия сблъсък загиват трима граждани, а ранените са 16.

На 13 декември, молдовските сили правят втори опит да пресекат моста. И този път се стига до сблъсък, като молдовците дават 4 жертви и арестуват 27 граждани, без обаче да овладеят моста . След неуспешните опити за овладяване на моста от Молдова, настъпва затишие до 2 март 1991 г когато започват първите сериозни военни действия. На този ден Молдова официално е приета за член на ООН и е призната Декларацията й за независимост от 27. август 1990 г. Войната продължава до 21 юли и се развива основно в три района.

Кочиери - Дубасари

Това е една от трите зони на конфликт, намираща се на източния бряг на р. Днестър и обхващаща 10-12 км от брега на реката. Тук се намират три села и градът Дубасари, който е с население около 30 000 души. Връзката на града и селата със западния бряг е ферибот и два моста, намиращи се в Дубасари.

На 1 март 1992 г лидерът на милицията в Дубасари Игор Шипченко, е убит от младеж, а гражданите обвиняват за това молдовската полиция. Това е и поводът за разпалването на конфликта. Още същата нощ, полицейското управление е щурмувано от казашки доброволци, дошли в помощ на приднестровците. За да избегне въоръжената саморазправа, молдовският президент Мирча Снегур, нарежда на 26-те обкръжени полицаи да се предадат. По-късно те са разменени за генерал-лейтенант Яковлев. Останалите лоялни на Кишинев полицаи, на следващия ден не отиват на работа в окупирания Дубасари, а се сабират в Кочиери и формират милиция. Те са подкрепени от още техни колеги, които пристигат от западния бряг и заедно организират отбраната на трите села, докато бунтовниците запазват контрола си над Дубасари. В следващите няколко седмици и двете страни струпват голям брой сила и водят предимно окопни военни действия.

По подобен начин се развиват и събитията в няколко села на юг от Дубасари по поречието на р. Днестър.

През април руският вицепрезидент Александър Руцкой посещава Приднестровието и изказва подкрепата си за бунтовниците..

Област Бендери

Примирието, което настъпва между бунтовниците и молдовските сили е прекъснато през месец юни, когато молдовски военни части навлизат в град Бендери в опит да си възвърнат контрола над областта. На 19 юни полицията от Бендери арестува майор Йермаков от 14-та армия, по обвинение в планиране на подривна дейност. След ареста бунтовнически сили откриват огън по полицейския участък. На следващата сутрин молдовското правителство нарежда навлизане на армията в града. Почти мигновенно избухва въоръжен сблъсък между армия и милиця в гъсто населения град, причинявайки и множество жертви сред цивилните. Молдовско радио съобщава за три унищожени руски танка от 14-та армия. Военен говорител съобщава, че танковете са били завзети от сепаратистите.

Новините за случващото се в Бендери бързо достигат до намиращият се само на 11 км Тираспол, докато молдовските сили си проправят път към жизненоважния мост над Днестър. От столицата са изпратени подкрепления от руски танкове и казашки доброволци, които в последствие успяват да се притекат на помощ на бунтовниците в Бендери. Руският вицепрезидент изнася реч по националната телевизия, в която призовава всички руски части, намиращи се в Тираспол, да се придвижат към Бендери. В следващите няколко дни, сепаратистите успяват да си възвърнат контрола над града.

Примирие и съвместна контролна мисия

Примирието е подписано на 21 юли. Официалният текст е подготвен от руска страна, е подписан от президентите на Русия (Борис Елцин)и Молдова (Мирча Снегур). Споразумението предвижда разполагането на мироопазващи сили, натоварени със задачите да гарантират опазването на мира и мерките за сигурност. Миротворците се състоят от 5 руски батальона, 3 молдовски и 3 приднестровски, които са под общо командване.

Предполага се, че по време на боевете загиват около 1000 души, а около 3000 са ранените.За разлика от други конфликти в постсъветското пространство, тук не се наблюдава насилствени разселвания на граждани.

Няколко дни след примирието има нови сблъсъци между молдовски военни и бунтовници, при които загиват 3 души. По време на престрелките са разрушени няколко къщи от артилерийски обстрел. След този случай всякакви нарушения на примирието са поставени под контрол.

Ролята която, изиграва руската 14-та армия се оказва решаваща за изхода на конфликта. Молдовската войска се оказва неспособна да се справи с бунтовниците, които са подкрепени от Русия. След края на конфликта 14-та армия е официално разпусната, а броят на руските военни в Приднестровието е намален до 1300 души, които са част от мироопазващите сили.

С нарастващото превъзходство ба бунтовническите сили, молдовската армия има много малки шансове за постигане на победа в този конфликт, който е твърде непопулярен сред молдовското население.

Нарушения на Женевските конвенции

Според очевидци от руски медии, молдовски военни обстрелват с картечници къщи и коли на цивилни граждани. Според други източници, на 20 юни молдовски войници стрелят по цивилни, които се крият в домовете си, бягат от града или помагат на ранени бунтовници. Има и много регистрирани случаи на стрелба по линейки, като и двете страни се обвиняват в това. Според интервюта на лекари в руска медия, на 19-20 юни тежък обстрел не им е позволявал да стигнат до ранени.

Чуждестранна намеса

14-та армия

Въпреки, че официално руската армия обявява неутралитет, много от нейните офицери симпатизират на каузата на Приднестровската Молдовска Република и някои дори открито говорят за намеса в конфликта. Други, като генерал Буткевич и неговият сапьорски батальон минават на страната на сепаратистите. Този батальон участва в сриването на мостовете над р. Днестър.

През 1991 г, паравоенните формирования на бунтовниците провеждат набези в складове на 14-та армия, присвоявайки голям брой оборудване. Тези набези се осъществяват без съпротива на военните, които никога след това не са наказани за това. Самият главнокомандващ на 14-та армия генерал Яковлев участва в обявяването на независимостта на Приднестровието приема позицията на първи председател на Департамента по отбраната на Приднестровието, по този начин принуждавайки главнокомандващият на въоръжените сили на ОНД Евгени Шапошников, незабавно да го освободи от длъжност . Наследникът на Яковлев, генерал Юрий Неткачев заема по-неутрална позиция. Въпреки опитите за участие като посредник на новия генерал на 14-та армия, ситуацията ескалира до открит въоръжен конфликт на 22 юни 1992 г. На 23 юни, в навечерието на координираната офанзива на молдовската армия, в щаба на 14-та армия пристига генерал-майор Александър Лебед. Неговата задача е да инспектира състоянието на армията, да спре кражбите на военно оборудване, да овладее конфликта между правителство и бунтовници, на всяка цена и да осигури евакуацията на военния състав от молдовска територия. След поемането на командването над армията, Лебед нарежда на частите си да се намесят открито във военните действия. В ранните часове на 3 юли масиран артилерийски обстрел на части от 14-та армия, разположени на източния бряг на р. Днестър унищожава стационираните в Гербоветската гора молдовски сили, което слага край на военната фаза на конфликта. По-късно Лебед казва по този случай: " Горд съм, че успяхме да помогнем и въоръжим приднестровсците, срещу молдовските фашисти." Не такова, обаче му е мнението за приднестровските управляващи, които той нарича "бандити" и "престъпници".

Руски и украински доброволци

Много доброволци от Украйна и Русия, включително казаци от Дон и Кубан, участват в боевете на страната на сепаратистите. Няма точни данни за броят им и за ролята им във военните действия. Предполага се, че са между 200 и 3000.

Румъния

Преди избухването на сблъсъците от 22 юни, румънското правителство снабдява молдовската армия с оръжие, муниции и превозни средства. Изпратени са също така и военни съветници, които обучават военните и полицията. Доброволци от Румъния, също се бият на страната на молдовското правителство.

Настояще

Към момента (2013) сигурността в района на конфликта се подсигурява от съвместни мироопазващи сили на Русия, Молдова, Приднестровската република и военни наблюдатели от Украйна. По време на многобройните разговори, с посредничеството на Русия, Украйна и ОССЕ, които правят опити да се постигне споразумение за статута на Приднестровието се провалят.

Отношенията между страните в конфликтни остават напрегнати.