Свобода на вероизповеданието

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Декларация на правата на човека и гражданина от времето на Френската революция. В нея се посочва, че човек има право да избира и изповядва религия, стига това да не е за сметка на обществения ред

Свободата на религията и вярата e принцип поддържащ свободата на личен избор на религия и вяра (между 19 големи религии и 270 големи религиозни групи в света[1]), както и свободата да не се изповядва никоя религия или вяра, ако човек е атеист.

Свободата на религията и вярата се изразява в правото всеки човек да избира, приема, както и променя своята религия или убеждения. Това е едно от основните човешки права и е залегнало в Декларацията върху човешките права на ООН. Също тук се има предвид и че не може да има намеса като насилие или принуда за приемането на дадена религия и/или вярване(ия).

Това е и свободата да се изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали, или чрез отказ от такива. Съвременните демокрации считат правото на свобода на религията за естествено, багодарение на разбирането, че всички хора се раждат свободни и равноправни. Това право е лично и неотменимо. То се гарантира в международното право и вътрешното право на Република България.

В България това право се подкрепя от конституцията на България, както и конкретно от Закона за вероизповеданията.

Правна рамка[редактиране | edit source]

Българско законодателство[редактиране | edit source]

Конституция на Република България[редактиране | edit source]

Права и коментари[редактиране | edit source]

Конституцията провъзгласява България за секуларна република, тя гарантира равенството пред закона на гражданите. Конституцията гарантира равенство в религиозните вярвания[2].

Макар, че Българската конституция дава правото за свободно изповядване на религия и установява секуларността на републиката, тя в същото време установява като традиционна религия на България източното православие, с което упълномощава БПЦ с по-специален статут от останалите вероизповедания. Например, в сравнение с Българската конституция, тази на САЩ заявява точно обратното, че "няма да установява определена религия и да запрещава свободното упражняване на вярата като произтичащо от предното"[3]

Борислав Цеков, автор и вносител на приетия през 2002 г. закон за вероизповеданията,[4] припомня по повод декларирането на традиционния характер на източното православие от Конституцията на България, че това е европейска практика, посочвайки скандинавските държави :

  1. Дания - чл. 4 от Конституцията;
  2. Норвегия - § 2 от Конституцията,
  3. Швеция - § 4 от Акта за престолонаследие,

и другите с подобно законодателство:

Като цяло горните примери принадлежът към държави от два типа:

  1. Монархически държави с царско управление (Дания, Норвегия, Швеция, Великобритания)
  2. Държави на големите християнски центрове - Римокатолицизъм (Италия), Православно християнство (Гърция и съответно Кипър).

За подобно единство между вяра (религия), правителствено управление и монархия съобщава Тони Николов във в. Капитал: "Симеон II полага клетва в парламента с ръка върху Библията и в присъствието на патриарх Максим, за да се превърне в министър-председателя Симеон Сакскобургготски (24 юли 2001 г.). Стилистиката бе наивно-сантиментална, ала очевидно приповдигнатата образност на кадрите в стил „Гюдженов“ не беше случайна. И тя трябваше да означава едно - как цар и народ връщат разтрогнатото си (отпреди 58 години) единство, скрепено с присъствието на патриарха. В резултат се получи нещо като буквален цитат от посланието на прочутия руски оберпрокурор Константин Победоносцев към цар Фердинанд: „Искаме правителство, чиято душа заедно с цялата нация да е обединена в православната вяра.“ [5]

Членове от конституцията[редактиране | edit source]

Всички членове на Конституцията, които упоменават ралигията, религиозните вярвания, правата, свободите и задълженията на гражданите, свързан с тях са:

Конситуция на Република България
Чл. 6. (1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.
(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.
Чл. 13.
(1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.
Чл. 37.
(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.
(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.
Чл. 58.
(2) Религиозните и другите убеждения не са основание за отказ да се изпълняват задълженията, установени в Конституцията и законите.

Закон за вероизповеданията[редактиране | edit source]

Най-новият Закон за вероизповеданията е приет на 29 декември 2002, той отменя закона от 1949 [6], и има две по-нови изменения от 2006 и 2007 [7].

1. Общи положения

В преамбюла към Закона за вероизповеданията се потвърждава правото на всяко лице на свобода на съвестта и вярата, а така също и равенството пред закона без оглед на религиозната принадлежност и убеждения.

2. Правна дефиниция

Законът за вероизповеданията дава следната дефиниция на "свободата на вероизповеданията"[8]:

Закон за вероизповеданията

Чл. 2. (1) Правото на вероизповедание е основно, абсолютно, субективно, лично и ненакърнимо.

(2) Правото на вероизповедание включва правото на всеки свободно да формира религиозните си убеждения, както и да избира, променя и изповядва - съответно практикува - свободно своето вероизповедание, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, обреди и ритуали.

Чл. 3. (1) Никой не може да бъде преследван или ограничаван в своите права поради религиозните си убеждения. Недопустими са ограничения или привилегии, основани на принадлежност или отказ от принадлежност към вероизповедание. (2) Религиозните убеждения не са основание за отказ от изпълнение на задълженията, установени в Конституцията и закона.

Чл. 4. (1) Вероизповеданията са свободни и равноправни. Религиозните институции са отделени от държавата. (2) Недопустима е държавна намеса във вътрешната организация на религиозните общности и религиозните институции. (3) Държавата осигурява условия за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание като съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи. (4) Не се допуска дискриминация на верска основа.

3. Коментари към закона

Доц. Желев напомня, че новият закон от 2002[9] дава възможност за реституция и връщане на имоти на БПЦ.[10]

4. Критики към закона

След приемането на новия Закон за вероизповеданията през 2002, който отменя стария, който е действащ от периода 1994-1989, са отправени редица критики, най-вече от страна на външни, международни агеции и комисии следящи за спазването на правата на човека по света. Красимир Кънев, председател на Българския хелзинкски комитет, нарича закона "рестриктивен и дискриминационен".[11], а според Кристофър Смит "Законът за религиите не успява да изпълни ангажиментите, поети от България пред ОССЕ по отношение на религиозните свободи." И двамата посочват като слаби места регистрирането на Българската православна църква на Максим екс лего, тоест чрез самия закон и налагането на необходимостта на всички други религиозни групи да се регистрират, поставянето й над другите вероизповедания, Смит изтъква, че "Законът също така е с доста неопределено становище по отношение на това дали членове на религиозни групи, които нямат регистрация, могат да изразяват публично своите религиозни убеждения", също, че според новият закан "правителството [е] в позицията субективно да решава дали вярванията на определена религиозна група могат да бъдат квалифицирани като религия или не.", като заключава, че "санкциите, предвидени в Закона за религиите, са твърде всеобхватни и могат да ограничат редица основни свободи. Текстовете на Закона обаче не дават никаква яснота по налагането на тези санкции и ги оставят тревожно мъгляви. Също така санкциите не съответстват на евентуалните нарушения и дават възможност наказанието, наложено заради действията на определен член от дадена общност, да се разпростре върху всички нейни членове."

Всеобща декларация на ООН за правата на човека[редактиране | edit source]

Декларацията на ООН има по-скоро морални измерения. Тя дефинира понятието "свобода на религията" така (чл. 18): "Всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва правото да смени религията или убежденията си, както и свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез обучение, обреди, богослужение и ритуали."

Юридическа сила[редактиране | edit source]

Съществуват международни документи, които придават и юридическа сила на понятието "свобода на религията". Сред тях са:

Международен пакт за гражданските и политическите права[редактиране | edit source]

Чл. 18 1. Всяко лице има право на свобода на мисълта, съвестта и религията. Това право включва свободата да изповядва или възприема религия или убеждение по свой избор и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, ритуали, религиозни обреди и обучение.
2. Никой не може да бъде обект на принуда, която да накърнява свободата му да изповядва или да приема религия или убеждение по свой избор.
3. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежат само на такива ограничения, предвидени от закона и необходими за защитата на обществената сигурност, ред, здраве и морал, или на основните права и свободи на другите.

Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи[редактиране | edit source]

ЕКЗЧПОС дава правна дефиниция на понятието "Свобода на религията"[12].

Чл.9 Свобода на мисълта, съвестта и религията
  1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.
  2. Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. http://www.religioustolerance.org/worldrel.htm
  2. Равенство пред закона
  3. ((en)) Конституция на САЩ
  4. http://center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=152
  5. http://www.capital.bg/show.php?storyid=219068
  6. http://synpress-classic.dveri.bg/03-2003/Jelev.htm
  7. http://www.bcnl.org/doc.php?DID=338
  8. Закон за вероизповеданията
  9. http://center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=152
  10. http://www.capital.bg/show.php?storyid=223484
  11. Спорният Закон за вероизповеданията в. Капитал
  12. ЕКЗЧПОС

Виж още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]