Стефан Иванов (художник)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за художника. За други хора с това име вижте Стефан Иванов.

Стефан Иванов
български художник
Роден: 25 ноември 1875 г.(1875-11-25)
с. Долна Бела Речка, Северозападна България (преди Освобождението)
Починал: 14 юни 1951 г. (на 75 г.)
София, България

Стефан Иванов Георгиев (1875 - 1951) е български художник и действителен член на БАН. Известен е предимно като портретист, но в творчеството си застъпва и жанровете пейзаж, голо тяло, фигурална композиция и иконопис.

Биография[редактиране | edit source]

Стефан Иванов е роден в бедно дванадесетчленно селско семейство. При една епидемия в родното му село Долна Бела Речка умират шест от братята и сестрите му. Тази скръб и нищетата през детството и младостта му оставят завинаги отпечатък на печал и песимизъм върху характера на бъдещия художник и предопределят неговата изострена чувствителност, както и избора на теми и художествени средства.[1]

Завършва средното си образование в Кюстендил, където се среща със заможна девойка, с която сключва брак. Нейният баща благосклонно поема следването му в Рисувалното училище в София, днес Национална художествена академия. През 1903 г. завършва там специалност живопис в класа в проф. Иван Мърквичка.

Четири години по-късно сам започва да преподава в Рисувалното училище, като от 1914 г. е професор по живопис, а в периода 1929–1931 г. когато училището вече е преименувано на Художествена академия, е неин ректор. Негови ученици са Дечко Узунов, Георги Велчев, Никола Вълчев, Живка Пейчева.

През 1941 г. става първият[1] художник, избран за академик на БАН. Званието „заслужил художник“ му е присъдено през 1950 г., а през 1951 г., посмъртно — и званието „народен художник“.[2]

Творчество[редактиране | edit source]

Ранните му творби са основно пейзажи и портрети, предимно еднофигурни и на млади жени. Някои от портретите са рисувани на открито. Градските пейзажи изобразяват трудния живот на българина през 1920-те години; мизерия, печал и угнетеност струи от тях. Меланхолични са и образите в портретите му.

Двугодишният престой на Иванов в Париж през 1925-27 г. е повратна точка в творчеството му, променя се живописната му концепция, творбите му стават по-зрели и майсторски, по-богати на нюанси. Основно изразно средство на Иванов става колоритът. Продължава да работи в портретния жанр, но същевременно първи в България въвежда жанра на голото тяло.[1]

Другият жанр, който Стефан Иванов разработва през целия си творчески път, е иконописът. Прави проекти за мозайки и рисува стенописите на софийските църкви „Света Петка“ и „Свети Седмочисленици“, както и на храм-паметник Свети Александър Невски.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в Имена в българската живопис, Ирина Михалчева, Изд. „Български художник“, София, 1982
  2. Енциклопедия на изобразителните изкуства в България, том 1, Издателство на БАН, София, 1980 г.

Награди[редактиране | edit source]

Стефан Иванов е носител на множество отличия, сред които:

Външни препратки[редактиране | edit source]