Фанариоти

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Фанариоти (на гръцки: Φαναριώτες, на румънски: Fanarioţi, на турски: Fenerliler) на български е дума с две значения: (1) знатни гръкоезични християни в османската столица Цариград (вж. също рум миллет) и (2) служители на гръцката Цариградска патриаршия, особено по време на църковно-народната борба.[1] Името произлиза от това на цариградския квартал Фенер (на гръцки „Фанари“), където след 1601 г. се намира седалището на Вселенските патриарси и където живеят повечето богати православни християни в града.

През XVII век няколко цариградски християнски семейства забогатяват от придворни доставки, откупуване на данъци и лихварство. Те получават достъп до султанския двор като лекари или преводачи и печелят влияние (най-вече чрез отпусканите от тях заеми) в избора на патриарх и митрополити.[2] Макар че се обявяват за потомци на старинни византийски родове, такива фамилии без изключение са пришелци в столицата. Някои са от гръцки произход (Маврокордатос, Ипсилантис, Мурузис), други – от албански (Гика, Суцос), румънски (Раковица, Калимахи) или италиански (Росети).[3]

Тази мнима аристокрация добива монопол върху длъжностите велик драгоман (главен преводач при Високата порта) и драгоман (преводач) на флота. Като такива те водят от името на османското правителство преговори с европейските държави. През 1669 г. великият драгоман Панайотис Никузис подпомага превземането на Кандия.[4] По време на Карловацкия конгрес (1698-1699) султанът остава така доволен от дипломатическите умения на великия драгоман Александрос Маврокордатос, че го прави свой личен съветник.[5] След Прутския поход (1711) на Петър Велики румънските владетели в дунавските княжества губят заради своето сътрудничество с русите доверието на Високата порта. Тогава Николаос Маврокордатос (Николай Маврокордат), син на Александрос, бива последователно назначен за княз на Молдавия (1711) и Влашко (1715). В течение на следващите сто години двете държави са непрекъснато под властта на често сменяни от султана князе-фанариоти.

С Гръцкото въстание (1821) фанариотският режим в княжествата е отстранен. (Непосредствено след 1821 г. Влашко и Молдавия са управлявани от българина Стефан Богориди.) Породеното от това въстание недоверие на Портата към гърците и обявените с Гюлханския хатишериф (1839) реформи окончателно подриват влиянието на старите фанариотски семейства.

Историческата роля на фанариотите е противоречива. От една страна, те служат на османската власт и техните интереси са свързани с нейните. От друга, благодарение на връзките си със Западна Европа те влизат в досег с напредничавите идеи на Просвещението. Фанариотските владетели на дунавските княжества ограбват местното население,[6] но и издават някои укази в духа на просветения абсолютизъм (през 1746 и 1749 г. във Влашко и Молдавия е отменено крепостничеството). Откритите от тях в Букурещ и Яш академии (висши училища) стават разсадници на нова, светска образованост.[7] Отделни фанариоти, на първо място Александрос Ипсилантис, оглавяват борбата за национална независимост на Гърция.

Литература[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Например: „И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа“ (Димитър Талев, „Железният светилник“, I.5); „...да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци.“ „...най-напред народът да влезе в общината, народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним и от училището.“ (пак там, III.4).
  2. Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.45-49.
  3. Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.43-45; Sturdza, M.-D. Dictionnaire historique et généalogique des grandes familles de Grèce, d'Albanie et de Constantinople. Paris, 1983.
  4. Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.42; G. Hering, Panagiotis Nikousios als Dragoman der kaiserlichen Gesandtschaft in Konstantinopel. – Jahrbuch der österreichischen Byzantinistik, 44, 1994, 143-178.
  5. Camariano, N. Alexandre Mavrocordato, le Grand Dragoman: son activité diplomatique 1673-1709. Thessaloniki, 1970.
  6. Мохов, Н. А. Молдавия эпохи феодализма. Кишинев, 1964, 359-370; Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.46-47.
  7. Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974.