Гръцка война за независимост

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Митрополитът на Стара Патра Герман благославя знамето на въстаниците в манастира Агиа Лавра - картина на Теодорос Вризакис от 1865 г.
The Parthenon at the Acropolis in 2004.jpg

История на Гърция

Доисторическа Гърция
(до XXX век пр.н.е.)
Егейска цивилизация
(XXX—XII век пр.н.е.)
Западномалазийска цивилизация
Минойска цивилизация
Цикладска цивилизация
Еладска цивилизация
Микенска цивилизация
Древна Гърция
(XI — 146 г. пр.н.е.)
Тъмни векове (XI—IX)
Архаичен период (VIII—VI)
Класически период (V—IV)
Елинистичен период (IV — 146 г. пр.н.е.)
Гърция като част Римската държава
Римска Гърция (146 г. пр.н.е. — 330 г.)
Средновековие и Ново време
(330—1832)
Византийска империя (330—1453)
Атинско херцогство (1204—1458)
Османска Гърция (1458—1832)
Съвременна Гърция
(след 1821)
Война за независимост (1821—1832)
Монархия (1832—1924)
Република (1924—1935)
Монархия (1935—1973)
Диктатура на Метаксас (1936—1941)
Окупация (1941—1944)
Гражданска война (1944—1949)
Хунта (1967—1974)
Република (от 1974)
Тематични статии
Военна история
Гръцки имена
Гръцки език
Гръцка литература

Гръцката война за независимост (на гръцки: Ελληνική Επανάσταση του 1821), наричана също Гръцка революция, е въоръжената борба на гръцкия народ за независимост от Османската империя, която започва през 1821 г. и приключва през 1832 г. с Константинополския мирен договор, по силата на който се одобрява създаването на независимо Кралство Гърция. Гърците са първият народ, за когото се е приемало по време на войната, че е завладян от Османската империя, и същевременно е първият придобил своя независимост. Спорно е дали тази независимост е изначално придобита или въстановена като правоприемство от времето на Византия според Мегали идеята. Гръцката война за независимост е най-значимото събитие в историята на съвременна Гърция. [1][2]

Гърция всяка година празнува Деня на независимостта на 25 март. Придобиването на независимост от гърците не би било възможно ако не е съществувал консенсус и всякаква подкрепа по отношение на войната от страна на великите сили взели и участие в конфликта - Руска империя, Кралство Франция и Кралство Великобритания.

Още Екатерина Велика след Кючуккайнарджийския договор прокарва първия гръцки проект, но избухналата междувременно френска революция и последвалите я Наполеонови войни замразяват идеята. Последвалия Виенския конгрес, Веронски конгрес въвежда в международните отношения и термина източен въпрос, което ще рече съществуващите още от началото на 18 век проблеми с османското наследство на "болния човек" следва да се поставят за разрешаване в геополитическия дневен ред. Като цяло Свещения съюз подкрепя англо-френската инициатива и заради властващия османски султан Махмуд II, за който се твърди че е син на Накшидил валиде султан, втора братовчедка на Жозефин дьо Боарне - първата императрица на Франция и съпруга на Наполеон Бонапарт.

Създаването на организацията започва още през 1814 г. в Одеса, където е учредена Филики етерия от няколко патриоти руски поданици от гръцки произход. През 1818 г. седалището на организацията се мести в Цариград. С подкрепата на богатата гръцка диаспора във Великобритания и САЩ, и с помощта на симпатизанти в Западна Европа и с тайната помощ от Русия, заговорниците заплануват бунт срещу султана.

Въстанието срещу османската власт е подигнато от група заговорници, водена от Александър Ипсиланти - предимно руски офицери от гръцки произход, т.е. дейци с военна подготовка и опит. Ипсиланти начело на въоръжена група пресича на 6 март 1821 г. руската граница на река Прут и навлиза на територията на днешна Молдова. На 1 май 1821 г. е разбит от османската армия при Галац.

Междувременно избухва въстание в южната част на Пелопонес (Морея на 25 март, което в рамките на 3 месеца обхваща целия Пелопонес, част от Същинска Гърция, Крит, Кипър и някои Егейски острови. Въстаниците завземат голяма площ. На 22 януари 1822 г. е свикано първото Народно събрание в Пиада (близо до Епидавър). Гръцките андарти обявяват независимостта на Гърция от Османската империя, приемайки демократична конституция. Военните действия срещу османските сили продължават сравнително успешно. В отговор на съзаклятието, в Константинопол е публично обесен за назидание цариградския патриарх Григорий V. Това е възприето изключително неодобрително в Западна Европа, като британското и френското правителство започват да подозират, че въстанието е претекст, от който да се възползва Руската империя с цел да овладее някогашния Константинопол. В резултат от западноевропейската политика настъпва разрив сред бунтовниците, който води до междуособна борба. Избухва гражданска война в края на 1823 - май 1824 и през 1824-1825 г. [3]

Поради невъзможност за друго, и поради неконторолируемия еничарски корпус, султана се обръща за военна помощ към своя египетски васал Мохамед Али, която молба е последвана от незабавна международна намеса, защото египетски сили под командването на сина на Мохамед - Ибрахим Али се отправят към Егейско море. Ибрахим дебаркира в Пелопонес и се дислоцира в Триполи - административен център на региона.

Междувременно под натиска на общественото мнение в европейските държави за съпричасност към гръцките борци за независимост, се намесват великите сили и изхода от конфликта намира своето бързо разрешение. През 1827 г. в Лондон е приета конвенция в подкрепа на независимостта на Гърция. На 20 октомври 1827 г. съвместна британска, френска и руски ескадра под командването на британския вицеадмирал Едуард Кондрингтон навлиза в гръцки води и в четири часовата битка при Наварин, съюзниците разгромяват обединения турско-египетски флот. След морското сражение, френските войски дебаркират на брега и оказват помощта си за разгрома на османците.

След тази победа, съюзниците не предприемат по-нататъшни съвместни действия, насочени към подкопаване на военната мощ на Османската империя, поради настъпили разногласия в лагера относно разделянето на бившите османски владения. Възползвайки се от тази неоценима помощ, Махмуд II през декември 1827 г. (след като е ликвидирал еничарския корпус) обявява война на Русия. Започва Руско-турската война от 1828-1829 г., която завършва с безпрецедентен турски разгром и с подписването на Одринския мирен договор от 1829 г., с който Османската империя признава независимостта на Гърция.

На 3 февруари 1830 г. в Лондон е подписан и Лондонския протокол, по силата на който е официално призната независимостта на Гърция и от международната общност. До средата на 1832 г. е осъществена и демаркацията на границите на новата европейска държава.

След успешния край на гръцкото движение за независимост, в страната е установена монархия и така е до 1974 г. когато е проведен референдум за република.

Статистика на войната[редактиране | edit source]

Воюващи страни Население (1821 г.) Мобилизирани воини Убити Убити мирни жители
Англия 14 100 000 8 000 10
Франция 31 150 000 10 000 100
Русия 50 558 500[4] 1 200 000 10 000
Гърция 950 000 100 000 50 000
Всички съюзници 96 758 500 1 318 000 60 110
Османска империя 26 500 000 400 000 15 000
Египет 4 400 000 12 000 5000
Всичко 30 900 000 412 000 20 000
Всички 127 658 500 1 730 000 80 110 105 000

Източници[редактиране | edit source]

  1. Греческая национально-освободительная революция 1821—1829
  2. Greek War of Independence 1821—1832 (англ.)
  3. Nina M. Athanassoglou-Kallmyer French images from the Greek War of Independence (1821—1830) Publisher: Yale University Press (September 10, 1989) ISBN 0-300-04532-8 ISBN 978-0-300-04532-1 (англ.)
  4. Население указано в границах соответствующего года учёта (Россия: Энциклопедический словарь. Л., 1991.).

Вижте също[редактиране | edit source]