Аврам Гуджев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Аврам Гуджев
български военен деец

Роден
1851 г.
Починал
8 април 1895 г. (44 г.)

Аврам Иванов Гуджев е опълченец-поборник, български офицер, майор. Участник в Сръбско-турската война (1876), Руско-турската война (1877 – 1878) и Сръбско-българската война (1885).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Аврам Гуджев е роден през 1851 г. в Бесарабия. Семейството му се изселва от Сопот в пределите на Руската империя през 1829 г. Там Гуджев учи в Болградската гимназия. На 3 април 1870 г. постъпва войник в 59-и пехотен Люблински полк, дислоциран в Одеса, а след това е юнкер в Одеското военно училище. На 13 юли 1875 г. завършва училището със звание прапоршчик и е назначен в 54-и пехотен Мински полк, дислоциран в Кишинев.

Аврам Гуджев е един от офицерите, които подписват писмото до българските революционери в Браила и Кишинев, с което изказват готовността си да напуснат Руската армия и да вземат участие в освобождението на България.

Сръбско-турска война (1876)[редактиране | редактиране на кода]

През Сръбско-турската война (1876) участва като доброволец в Руско-българската бригада на генерал Михаил Черняев. В редиците и е от 8 юли до 3 ноември 1876 г. Участва в боевете при Зайчар, Гредетин, Брестовичка баня, Алексинац-Бабина глава, а на 18 и 19 август при Делиград-Ивановац и др.[3] Награден е със сребърен сръбски медал „За храброст“.[3]

Руско-турска война (1877 – 1878)[редактиране | редактиране на кода]

Участва като опълченец в Руско-турската война (1877-1878). Назначен е за младши офицер във II-а рота на почетния пеши конвой, а по-късно е прехвърлен като ротен командир в VI- а, IX- а и V- а Опълченска дружина.[3] Създава дружинната оръжейна работилница и участва в превода на руските устави на български, заедно със Стефан Кисов. Участва в сражението при Шейново, където е ранен.[3] На 3 април 1877 е назначен за Свищовски окръжен войнски военен началник.[4] На 28 декември 1877 г. е повишен във военно звание поручик.

Гуджев се проявява като храбър офицер при овладяването на силно укрепения турски лагер край Шейново на 9 януари 1878. Участва винаги в първите редици на боя. Въпреки че е ранен в лявото рамо продължава до предаването в плен на цялата армия на Вейсел паша.

Между Освобождението и Сръбско-българската война (1885)[редактиране | редактиране на кода]

За участие във войните му се присъждат: български орден "За храброст" IV ст., руски орден "Св. Станислав" III ст., Медал за Шипка 1877 г. – сребърен, Медал за Стара Загора, Шипка и Шейново – бронзов.

След Освобождението остава на служба в новосформираната българска армия, като става един от строителите на Българската земска войска. Служи във II-а пеша Кюстендилска дружина и XXIII-а пеша Русчушка дружина. На 6 септември руското правителство отзовава всички свои офицери от България. Капитан Гуджев е назначен за временен командир на II-и пехотен струмски полк, а от 13 септември официално е назначен и за командир на полка.

Сръбско-българска война (1885)[редактиране | редактиране на кода]

В Сръбско-българската война (1885) е командир на Западния корпус. Командва отбранителното сражение при Сливница (5-7 ноември), а на 8 ноември е назначен за командир на дясната колона. Участва в преследването на отстъпващите сръбски войски и в овладяването на Цариброд (12 ноември) и на Пирот (14-15 ноември).[3] За проявена храброст и за качествата си на командир е награден с орден „За храброст“ III ст.

Участие в политическите борби[редактиране | редактиране на кода]

След войната е командир на IV- а Пехотна дивизия, VI- а пехотна Сливенска бригада. Участва в преврата на 9 август 1886 г. за отстраняването на княз Александър Батенберг. Майор Гуджев полага клетва за вярност към временното правителство. След контрапреврата е арестуван, а по-късно емигрирал в Румъния. Тук става член на революционния комитет на офицерите-емигранти. Участва в подготовката на русофилските офицерски бунтове в Русе и Силистра. След провалът им се установява в Русия. Постъпва на служба в Генералния щаб на Руската армия в Москва, където умира през 1895 г.

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Военен орден „За храброст“ III и IV ст.
  • Сръбски медал „За храброст“
  • Руски орден „Свети Станислав“ III ст.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Калчо Костов Калчев, Бесарабски българи опълченци в Руско-турската война (1877-1878), Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 1995, ISBN 9545241160, стр. 55-57.
  2. Stilian Kovachev, Zapiski na generala ot pekhotata, 1876-1918, Voennoizdatelski kompleks "Sv. Georgi Pobedonosets", 1992, str. 190.
  3. а б в г д Димитров, И., Съединението 1885 – енциклопедичен справочник, София, 1985, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, с. 85-86
  4. Руменин, стр. 215

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Съединението 1885 - енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985.
  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г.. Т. 1 и 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.
  • Рангелов, Л., „Храбри идат твоите капитани“, София, 1985, Военно издателство
  • Недев, С., „Командването на българската войска през войните за национално обединение“, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, стр. 23
  • Георгиев, П., „Участие на втори пеши Струмски полк и Кюстендилската Македонска доброволческа дружина в Сръбско-българската война през 1885 г.“, София, 2005, Еър Груп 2000
  • Форуми Бойна Слава – Гуджев, Аврам Иванов
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България          Портал „Руска империя“         Портал „Руска империя          Портал „Русия“         Портал „Русия          Портал „Украйна“         Портал „Украйна