Направо към съдържанието

Асен Златаров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Асен Златаров
български биохимик и общественик
Асен Златаров, снимка от личен архив. Източник: ДА „Архиви“
Асен Златаров, снимка от личен архив. Източник: ДА „Архиви“

Роден
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България

Учил вЖеневски университет[1]
Научна дейност
ОбластБиохимия
Работил вСофийски университет[1]
Асен Златаров в Общомедия

Асен Христов Златаров е български учен, общественик и писател, основоположник на биохимията и броматологията в България, професор.

Научната му кариера започва през 1910 г. в катедрата по органична химия при Физико-математическия факултет на Софийския университет и продължава през 20-те и 30-те години на XX век, като е избран последователно за доцент, извънреден и редовен професор. Председател на Съюза на химиците в България и главен редактор на сп. „Химия и индустрия“.

Освен научната си работа, Златаров развива и обширна литературна дейност. Пише книги и стотици статии в периодичния печат, в които популяризира научни постижения в областта на природните науки. Сътрудничи на множество вестници и списания, участник е в литературния кръг „Стрелец“. Директор на Дома на изкуствата и печата в София. Изключителен оратор, който притежава голяма научна ерудиция и богата обща култура, той става един от най-добрите популяризатори на научните знания в България. Само за 10 – 15 години изнася около 1000 сказки и научни доклади, посветени на литературни, философски, научни, социални и политически теми.

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Хасково, на 4/16 февруари 1885 г., в семейството на Теофани х. Иванчо Минчева и Христо С. Златаров. В църковните и общински регистри е записан с две имена „Иван-Асен“. Избира да ползва второто – Асен.

Баща му – Христо Златаров е роден в Чирпан. Учител в първото светско училище, основано през 1851 г. в хасковското село Стамболово (Еллер).[2] Чиракува в Пловдив, в аптеката на д-р Стоян Чомаков. По-късно открива своя аптека в Хасково. Той е сред учредителите на местното читалище „Заря“ (първото читалище в Южна България).

Асен Златаров завършва Петокласното държавно училище в Хасково. През 1901 г. учи в Пловдивската мъжка гимназия „Княз Александър I“, а през 1903 г. завършва реална гимназия в София. Записва химия в Софийския университет, а през 1904 г. продължава следването си в Женевския университет. През 1907 се дипломира с бакалавърска степен по химия.

През 1907 г. се среща в Женева с френския социалист и пацифист Жан Жорес. Това е повратен момент в неговото идеологическо съзряване.

В началото на 1908 г. става доктор по химия и физика на Гренобълския университет. За кратко е учител по химия в мъжката гимназия в Пловдив (1908). През лятото на 1908 г. става член на Българската работническа социалдемократическа партия – БРСДП (обединена).[3] Заминава на специализация по химия на храненето и съдебна химия в Мюнхен (1909 – 1910).

По време на Балканските войни е зачислен като санитарен доброволец в службата на „Червения кръст“. Възлага му се да инспектира и организира хигиенната охрана на I и III армия. По-късно е избран за секретар на Комитета за борба с холерата. По време на Първата световна война отново е мобилизиран със задача да комплектува подвижни химически лаборатории в помощ на военните болници. До края на войната заема поста началник на индустриалния отдел в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидли­вост (СГОП).

Научна кариера[редактиране | редактиране на кода]

След завръщането си от Мюнхен (1910) Асен Златаров е назначен за асистент на проф. Пенчо Райков, в катедрата по органична химия при Физико-математическия факултет на Софийския университет.

През 1920 г. е избран за частен хоноруван доцент по физиологична химия при Медицинския факултет, а няколко месеца по-късно – за частен доцент по биохимия при Физико-математическия факултет. Чете лекции по органична и неорганична химия на студентите медици, ветеринари, агрономи, лесовъди, естественици и физици.

През 1922 г. е назначен за редовен доцент, през 1924 г. за извънреден професор, а през 1935 г. е избран за редовен професор в Катедрата по органична химия при Физико-математическия факултет.

През 1926 г., по време на творческа командировка в Мюнхен и Париж, се среща с Нобеловия лауреат за химия Рихард Вилщетер и с бъдещите нобелисти Хайнрих Виланд и Ханс Фишер, които му засвидетелстват уважение, като на учен с утвърдено име.

На Учредителния конгрес на Съюза на химиците в България е избран за главен редактор на сп. „Химия и индустрия“. Председател на Съюза в периода (1929 – 1936).

Като химик-органик Златаров синтезира индулинови и други багрила за багрилната промишленост. Поставя началото на ново научно направление за българската химия – броматологията (наука за използване на хранителните вещества) и охарактеризира научно традиционни за българина храни и напитки – леблебия (нахут), кашкавал, типично българските сирена, петмез, зеленчуците, гроздето, виното, солта, захарта и хляба. Полага усилия за изясняване хранителните качества на соята и нейното култивиране в България. Разглежда въпроси за състоянието на нашата хранително-вкусова промишленост, съхраняването, развалата и фалшификацията на хранителните продукти.[4]

През 1912 г. във Франция регистрира патент за получаване на „фосфатно брашно“ от зърната на сланутъка (Cicer arietinum L). Това е първият химичен патент, издаден на името на българин.[5] Провежда изследвания върху ензимохимията на тежките метали. В сътрудничество с Мария Андрейчева и Донка Калчева изследва влиянието на цинка при раковите заболявания. През 1919 г. установява, че хидролизатът от спанак има свойството да намалява захарта в урината и кръвта.[4]

На негово име е кръстена цветна реакция за откриване на азотиста киселина с багрилото неутрално червено, известна като „реакция на Златаров“.

Литературна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Групова снимка на сътрудниците на списание „Златорог“. 1925 – 1927 г.

Асен Златаров е автор на книги и на стотици статии в периодичния печат. Сътрудничи на множество наши вестници и списания, като „Литературен глас“, „Литературен час“, „Златорог“, „Съвременна мисъл“, „Природа и наука“ и др. В тях на достъпен език популяризира научни постижения в областта на природните науки и художественото творчество. Развива възгледите си за българския език, за литературата и изкуството, за критиката, за политиката и управлението на обществото.

Преосмисля от позицията на съвременността важни исторически събития, присъствието и приносите на ярки личности от нашата и световната история и култура, от които се е учил и които са го вдъхновявали – Йохан Гьоте, Хайнрих Хайне („На гроба на Хайне“), Емил Зола, Анатол Франс, Анри Барбюс, Ромен Ролан, Христо Ботев („Кому принадлежи Ботев“), Алеко Константинов („Обаянието на Алека“) и др.

Част от книгите му са подписани с псевдонима Аура – знак на поетичното му творчество. Автор е на стихосбирки, поеми, документално-публицистични творби и един роман.

През 1926 г. около вестниците ”Изток” и „Стрелец“ се обособява литературен кръг „Стрелец“ (1925 – 1927), в който наред с Константин Гълъбов, Светослав Минков, Димитър Пантелеев, Атанас Далчев, Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова и др. се включва и Асен Златаров.[6]

Член е на Съюза на българските писатели (1920) и на Управителния му съвет (1928 и 1931). Съосновател на българския ПЕН клуб (1926). Бил е директор на Дома на изкуствата и печата в София.

Асен Златаров е свързан с книгоиздателство „Акация“, което е основано през 1922 г. и се ръководи и финансира от масонския Възпитателен институт „Заря“. Освен че издава и преиздава свои книги, там той редактира библиотеките „Натурфилософско четиво“ и „Из тайните на земята и морето“.

Общественик и популяризатор на науката[редактиране | редактиране на кода]

Оратор и добър популяризатор на научни знания, Асен Златаров изнася над 1000 сказки из цялата страна и в чужбина, посветени на разнообразни теми: литературни, философски, научни, социални и политически. Книгата „Очерки по философия на биологията“ (1911) събира негови популярно-научни статии в разни списания и вестници. След нея публикува множество статии в списания и големи вестници, а също и много научно-популярни книги, благодарение на които в скоро време името му става известно. Текстовете са много достъпни, дори когато в тях се разглеждат отвлечени въпроси, като Айнщайновата теория на относителността, произходът на живота или други научни проблеми.[7]

Издига глас против насилието и войната. Пише за „Аферата Драйфус“, за трагедията на Яворов, за смъртта на Никола Ракитин и Васил Пундев, за расизма и зараждащия се фашизъм.

Посветен за масон (1923), с придобита степен „майстор“ (1926) в ложа „Зора № 1.

Активен участник е в Българския народен морски сговор.[8]

На 16 ноември (1926) е сред официалните посрещачи на Нобеловия лауреат за литература Рабиндранат Тагор, който посещава България по време на своята европейска обиколка.

Радетел за навлизането на радиото в обществения живот и съосновател на първия съюз на радиолюбителите „Родно радио“ (1930).[9] Изнася и първата радиобеседа. Сам конструира радиоапарат. Притежава един от първите домашни кинематографи, на компанията Pathé, на който прожектира в дома си научно-популярни филми.[10]

През 1931 г. инициира честването на 60-годишнината на писателя Антон Страшимиров в Народния театър, където произнася обвинителна реч против вдъхновителите и извършителите на кървавите братоубийствени събития от началото и средата на 20-те години.

Сред учредителите на Всебългарски съюз „Отец Паисий“ (1927), на Общогражданския комитет за мир (1932) и на Българо-съветското дружество (1934).

През 1933 г. Асен Златаров участва в създаването на Комитет за защита на евреите в Германия, заедно с Екатерина Каравелова, Антон Страшимиров, Петко Стайнов и др. Тогавашните вестници „Мир“ и „Слово“ публикуват статии срещу изградения комитет, като пишат, че не е работа на България, още повече на отделни граждани, да се бъркат в делата на велика Германия. На 3 юли 1933 г. е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров.[11]

По предложение на Асен Златаров град Орхание е преименуван на Ботевград (1934).

През 20-те и 30-те години прави няколко пътувания зад граница – в Париж (1926), в Румънска Добруджа (1933), в Мадрид – на Световен конгрес на химиците (1934), в Югославия и в Русия – на XV-тия международен конгрес на физиолозите (1935). Това пътуване става със съдействието на Фьодор Разколников (пълномощен министър на Съветския съюз у нас), като посещава Ленинград и Москва. Там се среща с Иван Павлов, Николай Державин, Евгений Волков и др. След завръщането си издава книгата „В страната на Съветите“ (с работно заглавие: „Москва строи“), в която изразява своя възторг от постиженията на Русия в просветата и науката, но не спестява своите несъгласия. Не приема православните храмове да се превръщат в музеи, подчертава колко ненужни жертви е взел „революционният терор“. В следващата му книга „Диктатура или демокрация“ болшевизмът е сравнен с нацизма.[12]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

По време на следването си в Женева Златаров води активна кореспонденция с бъдещата си съпруга – Евдокия Атанасова – Дуня. Двамата сключват брак през 1910 г. Имат двама сина – Асен (р. 1913 г.) и Светозар (р. 1926).[13]

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

Още по време на пребиваването си в Русия (1935 г.) Златаров проявява симптоми на тежко заболяване. Предлагат му да бъде опериран, но той отказва. Прегледан е в София и е диагностициран с рак на стомаха. В края на 1936 г. заминава за лечение във Виена, но вече е твърде късно. Умира във Виена на 22 декември 1936 г. след две неуспешни операции. Преди да бъде опериран, пише своите писма-завети до своята съпруга и до българската младеж, които са запечатани и следва “Да се отворят само ако...“..[14]

Тялото му е пренесено от Виена със съдействието на българския предприемач Жак Асеов. На 27 декември траурното шествие се превръща в многохилядна, спонтанна манифестация.[15]

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

  • “Според настроението“: Волни стихове (1905)
  • “Очерки по философия на биологията“ (1911)
  • “Фалшификация и развала на съестните и питейни продукти и тяхното откриване : Общедостъпни методи“ (1911)
  • “Те трябва да победят!“ (1915)
  • “Цветя за него“ Поема в лирична проза, с псевдоним Аура (1918, 1921, 1924, 1927)
  • “Песен за нея“, Поема, с псевдоним Аура (1919, 1923, 1924, 1927)
  • “Основи на науката за храненето: Лекции, държани през уч. 1920 – 1921 г. в Соф. унив.“ (1921)
  • “Фосфатидите в сланутъка“ (1921)
  • “Соята – японският боб : Нейното култивиране, състав и използуване като храна, фураж и индустр. растение“ (1921, 1928)
  • “Световните тайни и делото на Айнщайн : Общодостъпно изложение на теорията за относителността“ (1923)
  • Начала на органичната химия (1923)
  • “Die Genussmittel Bulgariens“ (1923)
  • Ръководство за практически занятия по химия (1924, 1927)
  • “Слънцето и животът“ (1924)
  • “Из тайните на морето“ (1925)
  • “Трагедията на П. К. Яворов“ Спомени и бележки“ (1925)
  • “La rose et l'industrie d'essence de roses en Bulgarie“ (1926)
  • “Из науката и живота : Очерки по естествознание, натурфилософия и житейска практика“ (1926)
  • “В града на любовта“. Роман, с псевдоним Аура (1927, 1939)
  • “Хормони и витамини : Проблемата за вътр. секреции и храненето“ (1928)
  • Учебник по органична химия (1928)
  • “Химическата война и гибелта на човечеството“ (1929)
  • “Една храна на бъдещето : Соята“ (1929)
  • “Социализмът и проблемата на изкуството“, лекция, държана на Работническия образователен курс (1929)
  • “Гибелни блаженства“, Раят и пъкълът не евфористичните отрови – В: Поредица “Натурфилософско четиво“ № 46 (1929)
  • “Що е живот и защо е смъртта?“ – В: Поредица “Натурфилософско четиво“ № 52 (1930)
  • Начала на неорганичната химия : Елементарен унив. курс : Ч. 1 – 2 (1930)
  • “Общественик и гражданин : Реч, произнесена на 15.XI.1931 г. в Нар. театър по случай юбилея на Антон Страшимиров“ (1931)
  • “Прагът на живота и микробиологията“ (1931)
  • “Идеали на младото поколение“ (1932)
  • “Космичните лъчи и животът : Мирът на трептенията“ (1932)
  • “Проблемата за щастието“. Изкуството да се живее – В: Поредица “Натурфилософско четиво“ № 54 (1932)
  • Химия : за трети клас на народните прогимназии (1932)
  • Курс по биохимия: Отдел броматология : Обща част: Лекции (1933)
  • “В Испания“ (1934)
  • “В страната на Съветите“ (1936, 1945, 1967)
  • “П. К. Яворов. Жребий на слава и страдание“ (1936)
  • “Диктатура или демокрация“ (1936)
  • “Заветът на Асен Златаров“ Писма, речи, статии, интервюта“ (1937)
  • “Натурфилософско четиво“ Избрани съчинения (1938)
  • “В служба на културата“ (1938)
  • “Слънце и живот“ (1948)
  • “Два свята“ Политико-обществени изказвания. 1915 – 1936 (1946)
  • “Асен Златаров. Сборник“ (1956)
  • “Асен Златаров. Литературно-обществени статии“ (1959)
  • “Избрани произведения в 3 тома“. Том 1 Литература, изкуство и култура; Том 2 В страната на Съветите. Обществени въпроси; Том 3 Знание и живот. Белетристика, дневник, писма. (1966)
  • “Избрани произведения“ (1975)
  • “Избрани научни и научно-популярни трудове“ (1985)

Награди[редактиране | редактиране на кода]

През 1932 г. се честват 25 години от научната му, литературна и обществена дейност. Царят го награждава със Сребърен медал „За наука и изкуство“, а по-късно – с Офицерския кръст на ордена „Св.Александър“.

Френското правителство награждава Асен Златаров с най-високото отличие на Френската република, като го провъзгласява за Кавалер на Ордена на Почетния легион.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

През 1937 г. са организирани възпоменателни събития в цялата страна.

Паметници на Асен Златаров са открити: в Морската градина на Бургас (1944), пред Градския театър в Хасково (1959), в парка „Заимов“ в София (1996), както и в корпуса на Университета „Асен Златаров“ в Бургас (2013).

През 1962 г. д-р Светозар Златаров, предава голяма част от архива на баща си в Държавния исторически архив (ЦДИА) - фонд № 865.

През 1975 г. в родния му град Хасково са проведени „Златарови дни“. Открита е музейна експозиция: ”Живот и дело на проф. д-р Асен Златаров” в Кирковото училище.

През 1985 г. тържествено е чествана 100-годишнината от рождението му. Събитието е част от годишния календар на ЮНЕСКО.

Обявен е за почетен гражданин на град Хасково – посмъртно. (2015)

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б haskovo-online.com
  2. История на СОУ „Св. Климент Охридски“, село Стамболово Архив на оригинала от 2019-01-20 в Wayback Machine., Последен достъп: 22 април 2019
  3. Нанчев 2015, с. 53.
  4. а б Димитров 1987.
  5. Кристиан Ковачев. НЕИЗВЕСТЕН ПАТЕНТ // сп. „Химия и индустрия“, №2, 1985 г. 17 януали 2014. Посетен на 17 юни 2024.
  6. Асен Златаров // Речник на българската литература след Освобождението. Посетен на 17 юни 2024.
  7. Петър Петков. ПОПУЛЯРНО-НАУЧНАТА ДЕЙНОСТ НА ПРОФ. Д-Р. АСЕН ЗЛАТАРОВ // Литературен свят » Българска литература Публицистика брой 165 ». в. „Литературен глас”, г. 4, 6.03.1932 г. Посетен на 6 юли 2024.
  8. Вълканов, Вълкан. Морска история на България. София, „Албатрос“, 2000. ISBN 954-751-008-8. с. 128.
  9. Анна Капитанова-Кръстева. „Родно радио“ – първи период в историята на българското радиоразпръскване // Архивен фонд на БНР. 30 март 2020. Посетен на 17 юни 2024.
  10. АТАНАС ИЛИЕВ. АСЕН ЗЛАТАРОВ - // сп." Литературна мисъл", бр. 3, стр.159-167. 1972. Посетен на 6 юли 2024.
  11. Дренкова, Фани. Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма, дневници, фотографии. София, издателство – Наука и изкуство, 1984. с. 517.
  12. Антоан Тонев. Паметник на Асен Златаров в Бургас // Българска наука. Посетен на 7 юли 2024.
  13. [1] Регионална библиотека „Христо Смирненски“ Хасково // Асен Златаров (16.04.1885 – 22.12.1936)
  14. Нанчев 2015, с. 177 – 178.
  15. Нанчев 2015, с. 186.
Цитирани източници
  • Нанчев, Йордан. Синът на тоя град. Книга за Асен Златаров. София, Българска книжница, 2015. ISBN 978-954-380-345-3.
  • Савов, Божидар. 100 известни личности от българското масонство (1879-1940). Банско, Поливижън, 2017. ISBN 978-619-90879-0-9.
  • Чолаков, Йордан. Асен Златаров : 1885-1985 : [Биогр.] София, Народна просвета, 1984. ISBN -.
  • Димитров, Христо. Асен Златаров : Очерк. София, Народна просвета, 1987. ISBN -.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за