Бодрово

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Бодрово
Общи данни
Население 243 души[1] (15 юни 2020 г.)
7,66 души/km²
Землище 24,85 km²
Надм. височина 171 m
Пощ. код 6446
Тел. код 039322
МПС код Х
ЕКАТТЕ 4844
Администрация
Държава България
Област Хасково
Община
   кмет
Димитровград
Иво Димов
(ГЕРБ)

Бодрово е село в Южна България. То се намира в община Димитровград, област Хасково.

География[редактиране | редактиране на кода]

При поглед на географска карта на България е видно, че селото заема триъгълник от полите на Родопа, който се вдава като клин срещу Чирпанска Средна гора и затваря на запад Пловдивското поле, а на изток – Старозагорското поле. Селото отстои на 16 км от гр. Първомай в югоизточна посока и на 28 км от гр. Хасково в западна посока. Близо до Бодрово се намират Хасковските минерални бани. Край селото минава река Кайлийка.

Теренът на селското землище е хълмист и неравен, изпълнен с разнообразни гори, дерета, скрити малки равнинки, дъбрави, много мери и ливади. Климатът на селото е умереноконтинентален, с много чести летни засушавания. Валежите са в рамките на 650 литра на квадратен метър и са неравномерно разпределени през годината.

Най-честите ветрове са западните, наречени от бодровци „Поряза“, южните са наречени „Белите ветрове“ – те освен, че стопяват бързо снега, нанасят щети на пролетните култури. Тези ветрове идват винаги от югоизток и донасят много дъжд. Източният вятър духа по-рядко през годината, наречен е от бодровци „долняка“, духне ли – идва студ, дъжд или сняг.

История[редактиране | редактиране на кода]

Кратка историческа справка на село Бодрово, Димитровградска община, Хасковска област от Рада Ангелова Тотолакова Село Бодрово отстои на 3 километра от Римския път Виа Диагоналис Милитарис или както по-късно го наричат – Цариградският път. Скрито зад хълма Свети Георги в немного плодородно хълмисто землище, Бодрово сякаш е обърнало гръб на света, скрито и от търговските кервани, и от нашествениците. Вероятно затова името на селото да не се е променило. Всички околни села са имали турски наименования до 1934 година. Населението е чисто българско и християнско. Липсват сведения кога е създадено селото, но според археологическите огледи и описания на проф. Иван Велков, Павел Делирадев, В. Дубруски, Петър Детев и Димчо Аладжов в землището на селото има следи от обитаване от най-дълбока древност. В местността Геренето са открити каменни тежести за вертикален стан и груба керамика, което подсказва за съществуването на праисторическо селище на това място. В околностите на селото са описани, макар и без да са проучени, четири тракийски могили. Намерена е част от плоча, релеф на Хероса, т.е. Тракийския конник (сборник НУН, том ХIII, страница СDХХVI). Нека не забравяме, че прочутият тракийски пръстен с надпис е открит на границата между езеровското и бодровско землище, на десния бряг на р. Кайлийка. Според проф. Велков останки от римско селище има в местността Бабицата, северно от днешното село, както и в местността Бъзленока. Той дава сведение и за римския път Виа Милитарис, когото бодровци наричат Друмчето, и преминава през местностите Хумата, Жидавица и Метоха, по дъното на сегашния язовир в „Конопища“, през Бялата пръст и Ей ол, стената на язовира в „Пърженака“ и продължава към Болярово и Хасково. Този път е използван до 1950 год, когато блоковете на ТКЗС го унищожават. Павел Делирадев описва като „антична постройка“ останки в местността Долния Пърженак, на югоизток от днешното село. Според краеведа Грозьо Грозев при дълбока оран там са намирани цели строителни каменни блокове, квадри, напомнящи за кула или църква , но не са датирани. Вероятно там е открита колективна находка от средновековни монети. Краеведът Вельо Велев от с. Върбица съобщава за чешма със старобългарски надпис от Второто българско царство, но не уточнява къде се намира тя в бодровското землище. Според спомените на стари хора и Грозьо Грозев, тази чешма се намира сега на дъното на язовира в местността Конопища. На северозапад от селото по стария път за гр. Първомай се намира местността Манастира: почти плато, с прекрасно изложение между тракийската низина и Родопите. Тук и сега личат основите на огромни сгради, някои от които с абсиди. Старите бодровци, чиито лозя се намират наблизо, са намирали седефени икони, правоъгълни тухли, обработени камъни. Преданието твърди, че тук се е намирал голям манастир на име „Света Тодора“, може би „Св. Теодор Стратилат“. До 1930 година, а и по-късно, в същата местност бодровци са чествали Тодоров ден и са провеждали кушиите с коне. И Павел Делирадев, и археологът Димчо Аладжов са категорични, че това е голям средновековен манастирски комплекс. През 1953 година след просънуване от Господина Кръстева Митева, в тази местност, но извън блока на ТКЗС, е открита вода-аязмо и с дарения и доброволен труд е построен параклисът „Света Тодора“. Селото е обградено от всички страни с параклиси. Най-големият, който по своята същност е църква, е „Свети Константин и Елена“, построен през 1874 година, с аязмо и обширен двор, в който са погребани някои от свещениците на селото. В центъра на селото, под старото училище, е параклисът „Света Троица“, отново с аязмо, не е известно кога е построен. На най-високия хълм от север, наричан от населението Свети Георги, по предание е имало дървена църква, която изгаря неизвестно кога. През1928 година след чирпанското земетресение с пари от фонд „Депозе“ е построена рухналата сграда на училището. През 1929 година е построен и каменен параклис Свети Георги на едноименния хълм. Там бодровци са празнували заедно Гергьов ден. Около параклиса е описана голяма елипса от дялани камъни, а всеки камък е принадлежал на определен род. На камъка се поставяла тавата с печеното агне, а хората сядали наоколо. Много от камъните са запазени и до сега. Друго предание твърди, че първото село се намирало на около 2,5 километра източно от днешното село в местността Стари Юрть – Старият двор или имот. Според краеведа Грозьо Грозев към 1670 година хората се преместват в местността Старото село – една скрита и усойна падина. До нея се намират и до днес нивите с наименованието Долни юрть. Скоро след това хората се преместват в местността Геренето, но близостта до главния път и откритото равно място ги излагат на нападения и грабежи и се връщат обратно в Старото село. Една част се заселват в селцето Айпларе, находящо се в днешната местност Бабицата. На завоя до Тончовата могила имало параклис Свети Илия, където се черкували и двете села. В средата на ХVIII век в Старото село живеел човек на име Бодура – вероятно прякор, който означава къс, нисък. Около 1750 година той се преместил на днешното място – там, където сега са къщите на Георги Ходжата и Ташо Кузмов. Не след дълго започнали да се преселват и други и така се оформило днешното село, носещо името на първия заселник – Будурово. През 1887 година селото е преименувано на Бодрово. Причините за напускането на Старото село не са ясни. Едно предание посочва сушата и болестите, макар в местността да има четири големи водоизточника, а Селската чешма е с много корита и е запазена до сега. По-вероятната причина е минаващият на около 200-300 метра от селото „Дъхлитски пъть“, по който се движели кърджалиите и даалиите от Родопите към тракийската низина, плячкосвайки и изгаряйки всичко по пътя си. Първите родове, които се преместват на новото място, са: Анадолиевци, Бучовци, Вънделевци, Гагаровци, Диможиковци, Дюлберовци, Дяковци, Караколевци, Мадьоновци, Каратоневци, Кирчовци, Найдевци, Сребревци, Топаловци, Хаджитеневци и Чолаковци. В края на XVIIIвек от Карахъсарли идват Чеуновци, а от Родопите, от Устово, Райково и Чепеларе се преместват Дойчовци, Тонковци, Рупчовци, Хаджиевци, Чакъровци, Калайджиювци и Кабаковци. Не са ясни причините за преселението от Родопите на тези родове. Вероятно е да са бягали от насилственото налагане на исляма. Турците се страхували от свободолюбивите планинци и налагат исляма на няколко вълни, за да разединят българите и другите балкански народи в планинските райони на Балканския полуостров: в Родопите, Албания и Босна. В плодородните равнини оставят християнското население рая, за да работи и плаща многобройните данъци. Дошлите в Бодурово родопчани носят свободолюбивият си дух и всички прогресивни промени. Строителството на църквата през 1858 година, създаването на революционния комитет на Левски през 1869 година, създаването на училището през 1858 година и на читалището през 1870 година са дело на техните потомци. Проследявайки къде живеят техните наследници, откриваме, че дошлите от Родопите се настаняват в Долния край на селото. За първи път писмено селото се споменава през 1796 година, когато хасковският мютесалим Еминаа възлага на „саморасляка“ архитект майстор Добри от Бодурово да построи работилници и арсенали. Османските данъчни регистри, даващи точни сведения за селата, броя на населението и кога са създадени, не са проучени изцяло. В бъдеще някой нов краевед с бодровски корени със сигурност ще попълни тези празнини. От всичко написано до тук може да се направи изводът, че през XIX век Бодурово е едно голямо село с чисто българско население и средно заможни земеделци и скотовъдци. Трима от тях са богати съселяни, които ходят до Йерусалим и стават хаджии: хаджи Георги, хаджи Теньо и Късия хаджия. Останалите селяни, които не могат да отидат до Божи гроб, всяка година на Голяма Богородица (28 август) посещават Бачковския манастир с керван от волски коли. Набожността им личи от това, че по инициатива на Хаджи Георги през 1858 година уста Иван Стайков Бозов от с. Устово построява най-голямата църква в околността. Иконите ѝса дело на прочутия зограф Никола Одринчанин, зографисал и най-прочутите от това време църкви в Пловдив. Хаджията подарява на храма и голяма йерусалимия, която и сега може да се види отляво на олтара. Уста Иван построява и двете големи чешми: през месец февруари 1868 година в Старото село и през месец юни 1868 година емблематичния за Бодрово „Чучур“. Бодровци са хора с буден дух и не остават встрани от борбите и промените на останалите българи през епохата на Възраждането. Към църквата е построено и училище през същата 1858 година, а през 1870 година е създадено и читалището. По неизвестни причини то е възобновено отново през 1885 и през 1928 година. Прочутият Ангел войвода, родом от Драгойново, има верни хора в Бодрово. Твърди се, че майка му е бодровка, а байрактарят му, единственият женен хайдутин, е също бодровец. След голямото сражение на четата на Оман тепе близо до Хасково раненият Ангел войвода е пренесен в рупчовските саи на Петко Славчев Ташев и на хаджи Георги, а по-късно и в дома му в селото. След няколкомесечни грижи войводата оздравява и отново “хваща гората“. За хаджи Георги пише и Иван Вазов, посещавал няколко пъти Бодрово като дете заедно с баща си. В том I на страница СDХХIII от събраните му съчинения е публикувано стихотворението „На една майка, селянка“, а в бележките е отбелязано „1869 година с. Будурово, Хасковско“. В църквата Свети Георги се пазят и старинни богослужебни книги с печат на поп Андон, председател на революционният комитет, създаден от Васил Левски през 1869/1870 година. Апостолът на Свободата създава комитети и в Новаково, Буково, Леново, Брягово, Драгойново, Бодрово и Ябълково, които са много активни. Съпругата на попа разказва след Освобождението за посещението на Васил Левски в техния дом: „Беше късно през есента. Мама влиза в собата и гледа до огнището седи ябанджия и започна да го разпитва кой е, от къде е. Той се позасмя и ѝотговори „Бабо дошъл съм да видя дали ще сеем. И ще сеем! А дали ще жънем – един Господ знае!“. След залавянето на Левски комитетските дейци под ръководството на Атанас Узунов правят засади на железопътната линия край Ябълково, тъй като до тях достига слух, че Апостолът ще бъде откаран в Цариград. Атанас Узунов изпраща доверен човек в София да следи процеса. Засадата, в която участват и хора от бодровския комитет, е свалена едва, когато научават за екзекуцията на Дякона на 6/18 февруари 1873 година в София. Няколко месеца по–късно Атанас Узунов е заловен от турците при опит да накаже гръкоманина хаджи Ставри Примо в Хасково. Заловени са много комитетски дейци. В хасковския конак са извикани първенците на селата, за да разпознаят Атанас Узунов. В книгата си „Миналото“ Стоян Заимов пише, че будуровският и ябълковският кмет познавали Узунов, но не го издали. След тези тревожни събития Поп Андон прави тържествена света литургия по случай празника на селото, прибира се вкъщи и се отравя, за да не падне жив в ръцете на турците. Гробът му е в църковния двор. Някои твърдят, че свещеникът, който се отравя, е поп Делчо Тенев, но сведенията за комитета са свързани с поп Андон. Бодровци взимат участие и в четата на прочутия капитан Петко войвода. Негови четници са Петко Чакъров и Иван Чакалов, които вземат дейно участие при защита на българските села в Родопите след бунта на Сенклер през 1878/79 година. В следствие на самоотвержената отбрана Станимъшко, Чепеларе и селата около него остават в границите на Източна Румелия, а не в Османската Империя. Вероятно Петко Чакъра е бил в четата на Капитана много преди тези събития. Семейните предания говорят, че е бил с Капитана по Беломорието още в началото на 70тегодини. Връща се в Бодрово при семейството си около 1880 година. Погребан е в Долните гробища. Жителите на селото участват и във войните за национално обединение 1912-1915-1918 година. В тях бодровци дават 96 убити в знаковите битки при Одрин, Каймакчалан, вр. Чиган, Добро поле и Червената стена. Четирима загиват в Отечествената война през 1944-45 година. Имената им са написани на войнишкия паметник, издигнат в края на 90те години на ХХ век от дарения по инициатива на Паско Запрянов .Политическото противопоставяне след Първата световна война не отминава и Бодрово. В селото има симпатизанти на БРСДП, БЗНС, дори и анархолиберали. От 1922 до 1925 година в околностите на селото действа и четата на Митю Ганев, наречена от бодровци „большивките“, т. е. болшевики. Във въпросната чета най-близки до Митю Ганев са Иван Игнатов Жеков и Тодор Иванов Карагочев. Четата има и множество ятаци и помагачи. Братята Вълко и Петър Бучеви, Иван и Ангел Тоневи и Георги Димитров Карагочев са сред тези помагачи. Те са инквизирани, за да издадат местонахождението на четата, а по-късно са разстреляни в местността Съсипака. На 23. VI. 1925 година четата е обградена в местността Широкото дере и след 6 часово сражение всички 9 четника са убити. Близките до БКП историци твърдяха, че през 1925 година под въздействието на буковеца Георги Пилашев бившите разбойници стават комунисти и създават политическата чета „Христо Ботев“. През 1968 година дори е създаден и игралният филм „Последният войвода“. Истината е малко по-различна. Митю Ганев и неговите хора никога не са влизали в партията. Когато политическата „Христо Ботев“ се изтегля през Гърция и заминава за СССР, в нейния състав от четата на Митю Ганев се прехвърля само Тодор Иванов Карагочев. В СССР той достига до офицерски чин, но е убит в Одеса вследствие на сталинските чистки през 1941 година. В годините на съпротивителното движение през 1941-1944 година от Бодрово излизат 7 партизани, 3 от които жени. В сражение в новаковският балкан на 3 септември 1944 година загива Костадин Иванов Запрянов, чийто паметник се издига в парка на селото. Политическото противопоставяне взема и други жертви. На скобелевския мост е убит от партизаните бодровският войник Симеон Райчев. През 1945 година е осъден и убит бодровецът полицай в гр. Хасково Пейчо Паунов, независимо, че спасява от арест комуниста-партизанин Димо Керанов. Земеделецът Иван Недев Иванов, внук на показно убития през 1923 година от Митю Ганев и Иван Игнатов Иван Генев (Коминя), е пребит до смърт. В Бодрово ТКЗС се създава на два пъти - на 07. Х. 1945 година,скоро след това разтурено, и отново през 1951-52 год. Съпротивата на стопаните е голяма и като утеха им остават по 3 декара за частно ползване, по една крава или по 5 овце. През 1970-71 година се създават Агропромишлени комплекси (АПК), в когото влиза и ТКЗС – Бодрово. През 1992 година т. н. ликвидационен съвет унищожава по варварски начин общия актив. Бодрово е едно от първите електрифицирани селища в областта. Първите електрически крушки светват за няколко къщи близо до валцовата мелница още през 1937 година. През 1943 година по инициатива на Игнат Попов е изработен план за електрификация на селото, докарани са и дървените стълбове. Електричеството светва в цялото село през 1946 година. Най-много жители в с. Бодрово има през 1922 година – 1760 човека. В средата на 60тегодини на ХХ век започва масово изселване на хората към околните градове: Димитровград, Хасково, Първомай и Чирпан. В селото остават да живеят постоянно все по-малко хора, главно възрастни. В днешно време жителите са около 200 и със страшна сила се изправя един въпрос „Ще загине ли Бодрово? Ще се превърне ли като редица други села – заличено от административната карта, поради липса на жители?“. Използувана литература: ü Грозев, Грозьо „История на село Бодрово“ 2002 година ü Грозев, Грозьо “Моето село през XX век“ 2007 година ü Проф. Велков, Иван „Археологически оглед“ ü Добруски, В. Сборник НУН, том ХIII, страница СDХХVI, ü Петър Детев, Димчо Аладжов „Археологически оглед“ ü Стоян Заимов, „Миналото“, книга I, страница DIII ü Окръжен исторически музей гр. Хасково, Материали за село Бодрово ü Делирадев, Павел „Принос към историческата география на Тракия“ 1953 година ü Илиев, Андрея „Последните войводи“, издание на “Сиела“, София от 2015 година ü Паню Чакъров, Спомени за родовете дошли от Родопите в Бодрово, записани 1977 година ü Гиньо Атанасов Пенев, Спомени за Бодрово в миналото и рода Каракировци, записани през 1980 година ü Паско Запрянов, сведения за политическото противопоставяне в Бодрово

В бившата Хаджиелеска околия /Борисовград, гр. Първомай/ Апостола на свободата е основал три революционни комитета в селата Дебър, Новаково и Бодрово с председател поп Делчо Тенев. [2][3] В петте войни за освобождение и обединение на България от 1885 г. до 1945 г. с. Бодрово дава 103 загинали войници и офицери. [4][5] При избухването на Балканската война двама души от село Бодрово са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[6]Награденият с кръст „За храброст“ Георги М.Найденов и Бою Динков.

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

В с. Бодрово има 5 православни храма:

  • църквата „Свети Георги Победоносец“ обявена за архитектурен и художествен паметник на културата
  • манастира с язмо „Св. св. Константин и Елена“
  • малката църква „Св. Георги“ – параклис на висок хълм северно от селото
  • язмото „Света троица“
  • язмото „Св. Теодора“

„Тенчовия дъб“ намиращ се в местността „Кавак дере“, е на 735 г. и е защитен природен обект обявен в ДВ, брой 79 от 1981 г.[7]

На около километър от селото се намира извор, наречен „Чучура“, който е превърнат в чешма, според надписа на нея – на 16 юни 1868 г. В подножието на „Чучура“ се намира малък естествен вир, наречен от местните „Вира“, и е място за риболов.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Всяка година в началото на лятото се провежда събор на жителите на селото, известен като „Еленка“. На това събитие се събират семействата на местните жители и техни приятели. По обичай всяко семейство коли агне, което се приготвя с плънка ориз и се пече на фурна.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

  • Стойчо Кузмов Стоев (1919 – 1985) – народен музикант, кларинетист, основател и ръководител на „Първомайската група“;
  • Тошо Гочев Карагочев – художник и иконописец;
  • Грозьо Иванов Грозев – учител, краевед, написал „История на с. Бодрово“, том 1 и 2.
  • Хаджи Георги, родолюбец, инициатор за построяване на църквата „Св. Георги“, укривател на Ангел войвода, в къщата му са отсядали Минчо Вазът и Иван Вазов
  • Петко Чакъра и Иван Чакалов, четници в четата на Капитан Петко войвода през 1868 – 1870 г. и 1875 – 1879 г. Вземат дейно участие в защитата на родопските села след бунта на Сенклер – 1878 г.
  • Благой Ангелов, р. 07.08.1881 г. Той е един от четиримата българи, слушали знаменития „Курс по обща лингвистика“ на основателя на структурализма Фердинанд дьо Сосюр (1857 – 1913) (Вж. Веселинов, Д. Българските студенти на Фердинанд дьо Сосюр. София, Сиела, 2008, с. 208 – 218)
  • Хаджи Георги – родолюбец, по негова инициатива е изградена църквата „Св.Георги“, ятак на Ангел войвода.

Други[редактиране | редактиране на кода]

В селото живеят основно етнически българи, но има и цигани.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. www.grao.bg.
  2. История на България, изд. на БАН, том 6
  3. „Миналото“Стоян Заимов, т.6
  4. ЦВА-Велико Търново, ф.39, оп.1 и 3, а.е.124 и 112, л.1 и 2.
  5. ДА-Пловдив, ф.79к, оп.1, а.е.90, л.17, 18, 45 и 46.
  6. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 830.
  7. В Бодрово издигат кандидат за кмет вековен дъб, ако разрешат