Направо към съдържанието

Българска СС противотанкова бригада (1-ва българска)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
СС противотанкова бригада (1-ва българска)
(SS Panzer-Zerstörer Brigade (bulgarische Nr. 1))
Информация
Активна1944г. - 1945г.
Държава Нацистка Германия
КлонВафен-СС
Типпехота
Роляборба против Червената Армия в Австрия
Размер700
Гарнизон/щабДьолерсхайм, Австрия
Прякор(и)Бронеизтребителната легия
ПокровителГеорги Раковски
Мото"Свобода или смърт"
Цветовебяло, зелено, червено
Марш"Откак се е зора зазорила"
Командири
Изтъкнати
командири		Иван Рогозаров
Тодор Жеков

СС противотанкова бригада (1-ва българска), позната и като Бронеизтребителната легия, е военна част от около 700 българи-доброволци, които в заключителния етап на Втората световна война воюват срещу Червената армия в състава на Вафен-СС.

Подразделението е замислено като дивизия (на немски: Waffen-Grenadier Division der SS (bulgarische Nr. 1)), но поради ограничения брой на българите-доброволци се формира като гренадирски полк (на немски: Waffen-Grenadier Regiment der SS (bulgarisches №1).

Формиране

[редактиране | редактиране на кода]

След събитията от 9 септември 1944, Хайнрих Химлер разпорежда организирането на български гренадирски полк, който трябва да послужи за основа на бъдеща моторизирана гренадирска дивизия в състава на СС (Waffen-Grenadier Division der SS (bulgarische Nr. 1)).

На 9 септември 1944 г. във виенския хотел „Империал" се формира емигрантско българско правителство, ръководено от проф. Александър Цанков. То използва позицията на Третия райх, за да създаде свои въоръжени сили – Българския доброволчески корпус.

Определят се строги правила за набор – за доброволци се допускат само военни с български произход, успели да избягат от България след деветосептемврийският преврат. През октомври 1944 г. корпусът е съставен и базиран във военния лагер в Дьолерсхайм до Виена, където минава обучението им. Там се събират 25 офицери, 56 подофицери и близо 500 войници от българската армия. Към тях се присъединяват около 150 български студенти, учещи се в различни университети на Германия, повечето членове на националситическата младежка организация "Бранник", в това число 12 девойки, изучаващи медицина във Виена (една от тях впоследствие е тежко ранена, а друга изчезва безследно). Частта, с численост над 700 души, бива наречена „СС противотанкова бригада (1-ва българска)“ (SS Panzer-Zerstörer Brigade (bulgarische Nr. 1)), но самите доброволци я наричат „Бронеизтребителна легия“ – в знак на почит към отрядите, сформирани от Георги Раковски в началото на националноосвободителната борба.

Организация

[редактиране | редактиране на кода]

Организационно българската SS част се състои от два пехотни батальона, усилени с противотанкови средства: артилерийски дивизион и бойно-осигурителни подразделения: свързочно-сигнална, медицинска, сапьорно-заградителна и щабна рота. Командир на бригадата е полк. Иван Рогозаров, полковник от Българската армия, награждаван с два ордена „За храброст“, бивш началник-щаб на Трудови войски. Първи батальон се командва от подполковник Георги Малков (бивш началник-щаб на Втора пехотна дивизия на Българската армия), а втори батальон – от капитан Цветан Богоров. Артилерийският дивизион, който разполага с 16 противотанкови 75-милиметрови оръдия и две 88-милиметрови противовъздушни оръдия, е поверен на капитан Лебибов. Има още свързочна рота, щабна рота, обслужваща рота и медицински взвод под командването на д-р Лука Билярски. За началник-щаб на бригадата е назначен СС-щурмбанфюрер Паул Брилинг – член на НСДАП, чиято майка е българка. На въоръжение в Българската бригада от SS постъпват напълно усъвършенствани противотанкови средства, влизащи по това време на въоръжение във всички подразделения на войските на SS: панцерфауст, противотанкови пушки и реактивни противотанкови гранатомети, гранати и мини различни модификации. Артилерийският дивизион е укомплектован с 7,5 см противотанкови оръдия с повишена бронепробиваемост, но броят им е едва 16, вместо полагащите се по щат 24. Противовъздушната отбрана на бригадата се осигурава за сметка на две 8,8 см зенитни оръдия, по-често, обаче, използвани в ролята им на противотанкови. Пехотното въоръжение на легионерите се състои от стандартните за немската армия 50-мм ротни миномети, отдельонни и взводни картечници MG-34, карабини "Маузер", картечни пистолети MP-40 и пистолети "Парабеллум", "Валтер" и "удължен Браунинг". Покрай щатното въоръжение, почти всички войници и офицери се стараят по балкански маниер да си набавят "лични" пистолети от най-различни модели. Членовете на младежката организация "Бранник" освен щатните си щикове носят и униформените си ножове, а някои от офицерите имат и саби. Всички войници от корпуса носят германски униформи само с емблема с българското знаме на рамото. Шапките им също са от царската армия. Бойното знаме на бригадата е националното българско знаме с български лъв, бродиран в сребро, и мотото „Свобода или смърт“, написано точно отдолу. Знамето е изработено от съпругата на командира, и е осветено от православен свещеник в Грац. Най-необичайниото бойно средство във въоръжението на бригадата е предаденият на българите по личното разпореждане на райхсмаршал Гьоринг, ценящ високо българските пилоти, лек разузнавателно-комуникационен самолет Hе-129 "Щорх". Той се базира на пистата на учебния център и се пилотира от подпоручика от българските ВВС Петър Бочев, свалил на 1 август 1943 г. над България един от първите американски бомбардировачи. Транспортните средства на българската бригада SS се състоят от камиони "Опел-Блиц" и "Фиат" (последните се използват като артилерийски влекачи), за свръзка има няколко бързоходни автомобила "Опел-Капитан" и мотоциклети.

Боен път

[редактиране | редактиране на кода]

На 5 май командирът на 2-ри танков корпус на SS дава заповед Българската бригада да напусне Дьолерсхайм и да заеме защитна позиция на едно от танкоопасните направления от отбранителната зона на корпуса - в североизточните покрайнини на населения пункт Щокерау, югозападно от Виена. Извършвайки стремителен нощен марш към фронта, Българската бригада в утрото на 6 май се влива в редиците на SS дивизията, отбраняваща Щокерау, и получава своя самостоятелен участък от отбраната. Тъй като противотанковите съоръжения на подстъпите към града са недовършени, полковник Рогозаров взима решение да срещне съветските войски по улиците, където огневите средства на бригадата могат успешно да им се противопоставят. Легионерите пишат "Боже, пази България и всички нас!" по стените на къщите в Щокерау, превърнати в опорни пунктове. В периода 6-7 май 1945 година те влизат в ожесточени улични боеве с 46-а армия от 3-ти украински фронт. В първото си сражение българите унищожават 14 съветски танка и две големокалибрени оръдия, като нанасят и сериозни загуби на противника в жива сила. Около 30 руснаци са пленени. Освен това легионерите показват оригинален подход към използването на пехотното въоръжение, като успяват да свалят с реактивнот противотанков гранатомет "Офенрор" невнимателно снижил се при щурмуването Ил-2 (случай, нямащ аналог в историята на Втората световна война). Българите също понасят сериозни загуби, като 98 войници са убити или сериозно ранени, а 46 са обявени за безследно изчезнали. Ранените легионери са евакуирани в германска болница, скоро завладяна от Червената армия. След края на войната 7 от тях са предадени от Съветския съюз на българските власти и след показен съд са разстреляни в Софийския затвор на 29 септември 1945 г. Сред разстреляните е и мъжественият командир на 1-и батальон Георги Малков, тежко ранен в боя за Щокерау. Българската бригада получава от командването на 2-ри танков корпус на SS задача да заеме и отбранява град Хорн, ключов пункт в следващия отбранителен рубеж на корпуса. Германският командир на гарнизона в града подписва капитулацията и обещава да предаде всички чуждестранни войници на Червената армия. Тогава българите заедно с малко германски части атакуват гарнизона, като се опитват да го превземат, но неуспешно. През нощта на 7 срещу 8 май се оттеглят към територията на Чехия. Щурмбанфюрер Брилинг се самоубива. Погребват го в братска могила с трима легионери, загинали от раните си. На 10 май остатъкът от формированието, около 250 човека, се предават на Трета американска армия. 250-те оцелели легионери се строяват за последен път, тържествено се прощават с бойното си знаме, а след това знаменосецът подофицер Радойнов го изгаря. Всички са изпратени във военнопленническия лагер в Бад Ишъл, Австрия. Американците категорично отказват да предадат на българските власти хората, които са в техен плен. Главните дейци на военното формирование и задграничното правителство под чужди имена търсят спасение в различни държави: Италия (полк. Никола Костов под името Йорданов става част от т.нар. задгранично представителство, съветник на цар Симеон II, почива през 70-те години в Мадрид), Германия (майор Тодор Жеков заминава при баща си и цар Фердинанд в Кобург) или Южна Америка (проф. Кантарджиев заминава за Бразилия), за да предотвратят залавяне и предаване на руснаците или българската комунистическа власт. Някои се укриват с месеци и след това се предават на американците или заживяват под чуждо име (братята Александър и Асен Цанкови стават Цолови).

Следвоенни години

[редактиране | редактиране на кода]

Полк. Иван Рогозаров от 1945 до 1948 г. е интерниран в американски лагер близо до Щутгарт. В България има две смъртни присъди – от „Народния съд" (март 1945 г.) и от „Военен съд" (9.6.1947 г.), но американските служби отказват да го екстрадират, непризнавайки правното основание на присъдите. Полк. Рогозаров участва в организирането на бойните групи в Гърция идващи да помагат на Горянската антикомунистическа съпротива, на подпомаганите от САЩ техни военни бази в Гърция и на радио „Горянин“. Рогозаров се разболява тежко и умира през 1956 г. във Франкфурт. Голяма част от доброволците от Корпуса след края на войната се включват в подпомаганата от САЩ в Гърция въоръжена антикомунистическа съпротива в България, а по-късно в „Българската рота в НАТО“. В условията на започващата Студена война американските спецслужби активно работят с българите, имащи репутацията на непоколебими борци против комунизма. Няколко легионери са завербувани от американското разузнаване. Но достоверна информация има само за участието на един от тях в разузнавателни операции на територията на България. Бившият ротмистър Замфиров през 1946 г. на два пъти успешно прониква в България скачайки с парашут и се връща, след като е изпълнил задачите си. Той загива през януари 1947 г. по време на третата си операция, разбивайки се в земята при скок с парашут. Много от легионерите, избягнали плен през май 1945 г., след войната се завръщат по домовете си. Там някои от тях се вливат в българските и македонските антикомунистически партизански отряди, на някои им се удава да се върнат към мирен живот. Много от тях са арестувани от българските органи за безопасност и осъдени на различни срокове затвор. Такава е участта и на няколко десетки легионери, върнали се в родината след освобождението си от американски плен, при което някои от осъдените отбиват присъдите си в съветски лагери. Но освен седмината, разстреляни след споменатия вече "легионерски процес", смъртна присъда не получава никой. От останалите в емиграция мнозинството се завръщат в родината след обявявената в България през 1954 г. амнистия за участниците в антисъветската борба и политическите затворници. Тогава са освободени и легионерите, с по-дълги срокове в затворите. По-нататък животът на всички тези хора протича по реда си, макар че почти всяка година няколко от бившите легионери се събират в ресторантче, което държи в град Пещера бившият лекар на бригадата Билярски. "Съюз на ветераните от Бронеизтребителна Легия" е възможен да се организира едва през 1992 г., след падането на комунистическия режим в България. Организационно той виза в състава на "Съюза на ветераните от Втората световна война", обединяващ в България хора, сражавали се на страната на двете воюващи коалиции. Дейността на съюза е традиционна за организации от подобен род - ежегодно се провеждат срещи на бившите легионери. За пръв председател на съюза е избран д-р Лука Билярски, а след смъртта му през 1993 г. - Костадин Хаджилалков, бивш поручик от 2-ри батальон. В началото на 1995 г. в съюза се наброяват 42 ветерани от Българската бригада SS, 5 от които живеят в САЩ, по 2 в Австрия и Македония, 1 - в Германия, а всички останали в България. Документалните източници за Българската противотанкова бригада SS са съвсем оскъдни. Единствените официални материали по този въпрос са протоколите от "легионерския процес", но те не могат да бъдат признати за обективни заради откровените фалшификации на събитията от обвиняемите и "свидетелите". Все пак при какви обстоятелства са ранени и после пленени от Червената армия седмината легионери начело с подполковник Георги Малков, формално съдени и разстреляни на 29 септември 1945 г., ако не са участвали в бойни действия. Единствен източник на сведения за тези събития са спомените на ветераните от Легията. През 1995 г. в София излизат мемоарите на един от тях - Стоян Попянков, учил през 1944 г. в Берлинския университет и участвал в бригадата като артилерист от оръдеен разчет в противотанковия дивизион (С. Попянков. "Ние бранихме тебе, България!" София, 1995).

Въоръжение

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]

    Вижте също

    [редактиране | редактиране на кода]
    Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Българска_СС_противотанкова_бригада_(1-ва_българска)&oldid=12813292“.