Васил Гарнизов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Васил Гарнизов
български антрополог и политолог
Васил Гарнизов на заседание на Академичния съвет на Нов български университет, 2021
Васил Гарнизов на заседание на Академичния съвет на Нов български университет, 2021
Роден
Националност България
Учил вСофийски университет
Научна дейност
ОбластАнтропология
Работил вИнститут за фолклор при БАН
Нов български университет
Семейство
СъпругаРайничка Михайлова-Гарнизова[1]
ДецаЕлица[1]
Васил Гарнизов в Общомедия

Васил Иванов Гарнизов е български антрополог и политолог. Почетен професор на Нов български университет от 2021 г.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Образование[редактиране | редактиране на кода]

Васил Гарнизов е роден на 1 септември 1958 г. в София. Завършва математическа паралелка на 7 ЕСПУ (1976) и „Българска филология“ в Софийския държавен университет (1978 – 83). След завършване на висшето си образование за кратко е учител в средно училище в Ябланица.[3]

Доктор по филология към Института за фолклор при БАН с дисертация на тема „Смърт и погребение у българите“, защитена пред Специализирания научен съвет по литературознание на БАН през 1995 г.[3]

Научна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Специалист и научен сътрудник II степен в Института за фолклор при БАН (1983 – 1984). Научен сътрудник I степен в секция „Теория на фолклора“ на Института за фолклор при БАН (2001 – 2003).[1][3]

Извънреден доцент в Департамента по антропология в Нов български университет (2001 – 2003).[3]

Специализира социална антропология в E.H.E.S.S. в Париж, Франция (1993), в програмата „Социално-антропологически методи в социалните науки“ в Института по социология при БАН (1994) и по темата „Новите информационни технологии в социалните науки“ в C.N.R.S. в Париж, Франция (1996).[1]

Административна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Главен секретар в Министерство на регионалното развитие и благоустройството (1997). Генерален директор на Националния център по териториално развитие и жилищна политика (1997 – 1998). Ръководител на Централното координационно звено по Специалната подготвителна програма на Европейския съюз за подготовка на Република България за структурните фондове на ЕС (1997 – 2001). Заместник-министър на регионалното развитие и благоустройството (1998 – 2001). Парламентарен експерт по местно самоуправление, регионално развитие и благоустройство (2001 – 2005).[3]

Членства[редактиране | редактиране на кода]

Обществена дейност[редактиране | редактиране на кода]

През 2021 година участва в инициативния комитет за издигане на кандидатурата на Лозан Панов на президентските избори.[8]

Научни приноси[редактиране | редактиране на кода]

В дисертацията си на тема „Смърт и погребение у българите“ изследва темата за ужаса от смъртта във всекидневието. За целта извършва стотици интервюта за погребалните обичаи в повече от десет села в северозападна България. Първото от тези теренни проучвания е извършено през 1979 г.[9]

Заедно с Петко Стайнов и Ангел Ангелов въвежда в научна употреба понятието за етнопрагматика – на международната конференция „Модели на значението“, провела се във Варна на 25 – 28 септември 1988 г.[10]

Развива изследването на прагматиката на погребението.[11]

В началото на 90-те години извършва теренни проучвания в Румъния.[12]

В средата на 90-те години публикува изследване върху българските помаци, в което твърди, че те не са хомогенна група, а се делят на практика на три подгрупи. Подчертава, че идентичността на една група е зависима от групите, които я заобикалят.

Изследва културните съпротиви срещу политическите и икономическите промени в България след 1989 г.[13][14]

През 1990-те години заедно с Асен Балакчиев създава първия професионален курс по антропология в България. След това е сред създателите на първите бакалавърски, магистърски и докторски програми по антропология в страната.

Създател на първия и единствен департамент по антропология в България. Инициатор и съосновател на Нов български университет заедно с Петко Стайнов и Димитър Дочев.

Въвежда в българското научно пространство антропологията на политическото по време на Прехода,[15] а след това антропологията на икономическото[16] и медицинската антропология.[17] Съвместно с д-р Райничка Михайлова-Гарнизова са първите и единствени изследователи на здравния статус на емигрантите в България.

Изследва екологичните нагласи на населението и как културата допринася или вреди на околната среда.[18]

Настоява за постоянна научна рефлексия и дискусия за методите на изследванията в антропологията.[19]

Фотографски изложби[редактиране | редактиране на кода]

  • 2013 – Самостоятелна фотоизложба „Между антропологията и фотожурналистиката. Репортажи от Орлов мост“ – София
  • 2013 – Участие в колективна фотоизложба „Светът видян през обектива на учените“ – Европейска нощ на учените, София
  • 2013 – Участие в колективна фотоизложба „Експедиция на НБУ до Крит и Санторини“, София
  • 2014 – Участие в колективна фотоизложба „Канон – снимка на годината, България 2013“ – с фотоесе от 12 снимки от Украйна
  • 2014 – Самостоятелна фотоизложба с Людмил Христов „През граници“ – изложбена зала на Търговско-промишлената палата в София, ректорат на Тракийския университет в Одрин и галерия в Солун
  • 2015 – Самостоятелна фотоизложба „Разнообразие без граници“ – Европейски парламент в Брюксел[20]
  • 2015 – Участие в колективна фотоизложба „Светът, видян през обектива на учените“ – Европейска нощ на учените, София – с фотоесе на тема „Молитвата – езикът на Йерусалим“
  • 2016 – Участие в колективно фотоизложба „Геометрия на голото тяло“ – София, събитие от програмата на Месец на фотографията, изложбена зала „Индустриална“
  • 2017 – Самостоятелна фотоизложба „Един ден в ЦЕРН“ – София, НБУ
  • 2018 – Участие в международна изложба „Море в Юзина – да запазим Корал 2018“, София, изложбена галерия Юзина – фотографии и видео-инсталация.
  • 2018 – Участие в колективна фотоизложба „Преоткриване на наследства“ – София, Русе, Сливен, Габрово
  • 2018 – Участие в тематична изложба „Черно и бяло“, Музей на НБУ
  • 2018 – 60 години в 60 снимки: юбилейна фотоизложба на Васил Гарнизов, НБУ, декември 2018[21]
  • 2019 – „Преоткриване на наследства“, съвместно с Людмил Христов, Етнографски музей, Пловдив: изложбата, с която започват събитията „Пловдив – европейска столица на културата“. Изложбата е показана в Русе и Сливен[22]
  • 2019 – Участие в международна изложба „Да запазим Корал 2018“, Барселона, ArtHostel – фотографии и видео инсталация

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

През май 2019 г. Посланикът на Франция в България Ерик Льобедел удостоява доц. Васил Гарнизов със степента кавалер на Ордена на академичните палми.[23]

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

Женен е за доц. д-р Райничка Михайлова-Гарнизова, ръководител на Втора клиника по инфекциозни болести към Военномедицинска академия в София. Имат една дъщеря, Елица.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Съставителство и редакция
  • „Антропология на фолклора“. – Български фолклор, кн. 2, 1994, 128 стр. (съвместно с Тодор Ив. Живков).
  • „Коалиционно поведение на местни избори ‘ 95“. Transition papers, 2. София, ЦСП, 1996, 80 стр.
  • Ловци на умове. Том 3. София: Нов български университет, 2008, 202 стр. ISBN 978-954-535-500-4 (съвместно с Цвете Лазова)
  • Ловци на умове. Том 4. София: Нов български университет, 2011, 158 стр. ISBN 978-954-535-651-3 (съвместно с Цвете Лазова)
  • Векът на структурализма: Материали от Конференция по случай 100 години от „Курса по обща лингвистика“ на Фердинанд дьо Сосюр, проведена на 8 ноември 2016 г. в Нов български университет. В чест на 65-годишнината на проф. Иван Касабов. София: Нов български университет, 2017, 264 стр. ISBN 978-954-535-994-1
  • Антропология на изток от Рая: Юбилеен сборник в чест на 25 години департамент „Антропология“ и 60-годишнината на проф. Пламен Бочков. София: Нов български университет, 2017, 504 стр. ISBN 978-954-535-989-7 (съвместно с Магдалена Елчинова)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б в г ГАРНИЗОВ, Васил Иванов (1 септември 1958)[неработеща препратка], Znam.bg.
  2. ↑ „Почетни професори на НБУ: Васил Гарнизов“, сайт на НБУ.
  3. ↑ а б в г д Професионална автобиография на Васил Гарнизов на сайта на Центъра за социални практики, архив на оригинала от 4 април 2017, https://web.archive.org/web/20170404090334/http://csp-sofia.org/docs/cv_Garnizov.phtml, посетен на 18 май 2015 
  4. ↑ Управителен съвет Архив на оригинала от 2015-02-05 в Wayback Machine., сайт на Центъра за социални практики.
  5. ↑ Настоятелство на Нов български университет, сайт на НБУ.
  6. ↑ Анна Габровска, „В БНТ се създаде художествено-програмен съвет“, в. „Дневник“, 1 февруари 1998 г.
  7. ↑ „Накратко“, в. „Капитал“, 31 януари 1998 г.
  8. ↑ Централна избирателна комисия // www.cik.bg. Посетен на 23 ноември 2021.
  9. ↑ Васил Гарнизов, „Език на пространството в погребалните и поменални обреди от Михайловградско“. – МИФ. Митология, изкуство, фолклор. Т. 3. С., Институт по проблеми на изкуствознанието, 1988, с. 38 – 76.
  10. ↑ Petko Staynov, Vasil Garnizov and Angel Angelov, „Theses for an Ethnopragmatics“. Current Advances in Semantic Theory. (Selected Papers from the International Symposium on „Models of Meaning“, September 25 – 28, 1988, Varna) (Current Issues in Linguistic Theory, Vol. 73). Ed. Maxim I. Stamenov. Amsterdam & Philadelphia: John Benjamins, 1992, pp. 433 – 438. ISBN 90-272-3571-6 (Eur.) / 1-55619-129-4 (US). Table of Contents
  11. ↑ Васил Гарнизов, „Мъртвият и живите“. – Български фолклор, 1994, кн. 2, с. 12 – 24.
  12. ↑ Васил Гарнизов, „Недозабравеният език – пътни бележки из Румъния“. – Български фолклор, 1994, кн. 1, с. 84 – 90.
  13. ↑ Vasil Garnizov, „Economic Development and Social Pessimisms“. – Global Bulgaria, Sofia, 2003.
  14. ↑ Vasil Garnizov, „The violence, nostalgy and guilt“. – Government and people. Sofia, CSP, 1998, pp. 76 – 101.
  15. ↑ Vasil Garnizov, „The transition of the mind“. – Bulgaria in transition: three viewpoints. Transition papers 3. Sofia, CSP, 1996, p. 48 – 64.
  16. ↑ Васил Гарнизов, „Икономически растеж и социален оптимизъм: относно методиката на изследване“. – Антропологични изследвания, т. 5, НБУ, С., 2004, с. 191 – 219.
  17. ↑ Васил Гарнизов, „Здравна култура и медицински услуги“. – Антропологични изследвания, т. 6, НБУ, С., 2005.
  18. ↑ Васил Гарнизов, „От екологичен детерминизъм към нови екологии“. – Ловци на умове. Лекции по антропология, т. 3, София, НБУ, 2008, с. 11 – 45.
  19. ↑ Васил Гарнизов, „Група на терен, терен в групата“. – Антропологични изследвания, т. 4, НБУ, С., 2003, с. 171 – 192.
  20. ↑ „Васил Гарнизов представя изложба с фотографии в Европейския парламент“, БНР, 13 юли 2015.
  21. ↑ „60 години в 60 снимки“: Изложба на доц. Васил Гарнизов, БНР, 4 декември 2018.
  22. ↑ „Нов поглед към традициите показва фотографската изложба „Преоткриване на наследства“ с автори доц. д-р Васил Гарнизов и проф. Людмил Христов“, електронен бюлетин „Културни новини“, 9 януари 2019.
  23. ↑ „Доц. д-р Васил Гарнизов беше удостоен със степента кавалер на Ордена на академичните палми на Р Франция“, news.nbu.bg, 14 май 2019 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Интервюта
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Васил_Гарнизов&oldid=12130959“.