Вълчан войвода

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Вълчан войвода
български хайдутин

Роден
1775 г.
Починал
1863 г. (88 г.)
Националност Флаг на България България
Паметна плоча на руските и българските освободители и защитници на Созопол в 1829 г.

Вълчан войвода е легендарна личност, приема се че е действал първоначално в Странджа планина, а след събиране на голяма постоянна дружина от 70 души започва да действа на територията на цяла България от Тимок до Тулча и от Македония до Цариград.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Вълчан войвода е много известна личност в народните предания в Северозападна България, в Самоковско, Търновско в Странджа, Сакар, Източна Стара планина Лудогорието и Добруджа. Според най-разпространената легенда е родом от с. Осеновлаг до Своге в Стара планина, или с. Косача, Пернишко. Според други от Лозенградско или Малкотърновско в Странджа. Като много млад убил турчин, който се заглеждал по годеницата му и трябвало да бяга от родния край, стигнал до Бяло море и там се побратимил с гръка Спирос Димитър, който го научил на рибарство и мореходство. Двамата мислили да се занимават с пиратство около Цариград, но с малкия им каик било безумие и Вълчан решил да събере дружина и да завардят някой пролом. Спирос дошъл с него, а Кара Емин ага, когото познавали от Цариград щял да им бъде шпионин и да съобщава за богати кервани. Работата потръгнала със смелия и съобразителен Вълчан начело, събрала се голяма дружина, а неговия побратим – поп Мартин, Спирос Димитър, Маленко Сърбин, Емин бей и Петър били подвойводи. Вълчан другарувал и с Индже войвода, Христо войвода и Кара Кольо. С последните построили Устремският манастир, наречен затова „Хайдушки“ в Сакар планина, а с поп Мартин и другите – Манастира 7-те престола в Стара планина. [1] Така Вълчан се издигал в нещо като главен български войвода, имал знаме от син атлаз със златен рис и всяка година правел сбор на всички хайдути и войводи, които имало в България в центъра ѝ – в местността Станчов полугар до Троян, където събирали пари за челядта на пострадалите си другари и за освобождението на България, а Вълчан давал много пъти над всички. Събраното държели в Общата маара, която само той знаел и можел да ходи. [2] Легендите за войводата са безкрай, някои свързват „трезора“ на хайдутите, не с планината, а с лагуните при Ропотамо, където бил рибарувал, или с разни вирове или с други планини, като Сакар, а не с Балкана. Казват, че дал хайдушката хазна на Евлоги и Христо Георгиеви да се построи след освобождението Висша българска школа, което те и правят, построявайки Софийския университет. Друга легенда сочи, че имането е открито от комунистите по време на режима им[3] или, че упорито е търсено, но не е открито[4], че Вълчан става хайдутин със сестра си Рада – за да я спаси от „пашата на Орхание“ и воеводата бил уловен от леденишкия спахия, стария Ахладоолу, или минал Дунава, че и в сборника Български народни песни от Македония на братя Миладинови народът и в този български край тачи и пее за Вълчан Войвода. Изследователя Йордан Перчинков в труда си „Вълчедръм – докосване до миналото“. цитира една приписка от тогавашното хайдушко време, в която се казва следното: „Ние бяхме 99 души без майки и бащи. Турска вяра не щем. Боже, Боже, пари и богатство ни даде, и юначни години, но българско царство не ни даде…“. (Вълчан войвода, поп Мартин, Али бей врачански и Бела Рада)[5]

Неустрашим хайдутин, непреклонен в решенията си. Интересното е, че в неговата дружина е имало хайдути и от турски произход (Емин ага, който по-късно с помощта на чичовците си достига до поста писар на хазнатаря и подава информация на Вълчан за пътищата на хазните), най-близък съратник му е бил поп Мартин. Като байрактар в първите години от неговото хайдутуване, е бил Кара Кольо, по-късно заместен от Стоян Берберина. Кара Кольо става байрактар на Инджето. През 1811 г. Вълчан се среща с капитан Георги Мамарчев (1786-1846 г.) в Букурещ, вуйчо на Георги Раковски. Раковски в своите мемоари пише за Кара Кольо: „ моят духовний отец Черний Кольо“. Вълчан войвода е подържал тесни връзки с „бащите“ на революцията в България, като съществуват непотвърдени сведения, че той е финансирал техните начинания.

Водил дружина, Вълчан войвода много години и много добрини е сторил; известно е, че е платил на зидари да построят каменен мост на река Резовска. С побратимите си в хайдушкия занаят построил 2 манастира – Също така е записано, че той е пратил пратеници при руския цар, за да иска да се започне война с Турция, като е бил готов да плати цялото мурабе, заплатите на войниците, пенсиите на вдовиците и децата и боеприпасите на солдатите. За жалост руският цар (въпреки, че пратил делегация при него) не се наел да започне война.

Друга черта, която се приписва на Вълчан войвода, е, че той е събирал съкровища не само от турските бейове, но намирал и стари римски и тракийски съкровища. Но всичко било с една цел – да бъде за освобождението на България. Пращал е много младежи да учат в чужбина, за да има учени хора след Освобождението (издържал ги е напълно). Много места и местности се свързват с името на Вълчан войвода в България.

Умира в Браила, където отива да живее с най-близкия си другар и съратник поп Мартин.

„През 1793 г. Вълчан и брат му Костадин, който е по-възрастен с 40 години, отиват при дядо Делю. Той свързва Вълчан с Христо войвода, прочут по Странджа и Сакар. Вълчан е на 18 години, висок и едър, с черна дълга коса и светли гълъбови очи с мустаци...“. От този текст може лесно да се изчисли годината, в която е роден Вълчан войвода или Вълчан Ангелов Пандурски – роден в 1775 година.

По време на Въстанието в Тракия през Руско-турската война (1828-1829) 53-годишният легендарен войвода участва с четата си заедно с българския доброволчески отряд на Стойко Маврудов в освобождаването и отбраната на Созопол заедно с руските флотски части срещу турците.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Най-ранните известия го свързват с района на село Тагарево (днеш. Вълчаново) и с. Факия. По бащина линия произлиза от големия род на Бимбеловци от с. Факия. Бимбеловците са наследници на Момчил войвода, загинал през 1345 г. в битка с обединените ромейски и турски войски.

Според семейното родословно дърво на русенската фамилия Хаджииванови, след неспокойните хайдушки години Вълчан войвода се установява на постоянно местожителство в големия български град Тулча в Северна Добруджа. Тук той създава семейство, като се жени за монахинята Епраксина, от която има четири деца – Иван, Васил, Петра и Оксана. Скицата на семейното дърво на Хаджииванови сочи, че след смъртта си Епраксина била погребана в женския манастир Чипика в Тулчанско. Пак в същия документ се твърди, че Вълчан войвода завършва земния си път в Тулча. (според другата спомената версия – в Браила на отсрещния бряг на Дунава, а езотерици сочат с. Войводино[6]). Синът на Вълчан и Епраксина – Хаджи Иван Вълчанов Иванов става едър търговец. Той има трима синове и две дъщери. Единият от синовете му – Петър Иванов Хаджииванов се преселва в Русе и се оженва за Тонка Винарова, дъщеря на Никола Станев-Шарапчията.

Източници[редактиране | редактиране на кода]