Гагаузи в Молдова

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Гагаузи в Молдова
Mihail Chakir.jpg
Михаил Чакир  · Дмитрий Карачобан
Места и численост
Общ брой 151 596
Гагаузия ~ 130 000
Кишинев ~ 6446
Приднестровие ~ 4100
Кахулски район ~ 3665
Тараклийски район ~ 3587

Говорими езици гагаузки език
Вероизповедания Православни християни
Ponderea gagauzilor în Republica Moldova la nivel de comune.jpg

Гагаузите са четвърта по численост етническа група в Молдова. Според преброяването от 2004 година те са 151 596 души, като съставляват 3,8 % от населението на страната.[1]

Гагаузите официално имат особен правен статут – Гагаузия или Гагауз Ери (гагаузка земя) (приет от 23 декември 1994 г. със закон № 344 XIII), като териториално автономно образование, влизащо в състава на Молдова. Областта има свое правителство – „башканат“, и свой президент – „башкан“, химн, знаме. Столицата на Гагаузия е град Комрат. За национален език на гагаузката автономия е избран гагаузкият с латинска графика. Прегледът на държавната документация в тази автономна област показва, че тук функционират три езика: румънски (държавен), гагаузки (национален) и руски (език на общуване). Гагаузите населяват компактно районите – Комратски, Чадър-Лунгски и Вулканещки.[2]

Численост[редактиране | редактиране на кода]

Население Дял
1817 900 0,2 % Безизменение
1856 18 000 1,8 % Повишение 1900,0 %
1897 55 790 2,9 % Повишение 209,9 %
1930 98 172 3,4 % Повишение 76,0 %
1941 115 700 4,9 % Повишение 17,8 %
1959 95 856 3,3 % Понижение 17,1 %
1970 124 902 3,5 % Повишение 30,3 %
1979 138 000 3,5 % Повишение 10,5 %
1989 153 458 3,5 % Повишение 11,2 %
2004 151 596 3,8 % Понижение 1,2 %

История[редактиране | редактиране на кода]

През 90-те години на 20 век за гагаузите все повече се говори, когато етнокултурната картина в рамките на Молдова се усложнява с провъзгласяването на Гагаузката автономна република на 19 август 1990 година (през 1994 година е призната официално от правителството на Република Молдова).

При заселването и разселването на българските преселници в Бесарабия руското императорско правителство методично и „перспективно“ е създавало селищата „през едно“, т.е. едно българско, а следващото – гагаузко или молдовско. Всъщност принципът за контрол чрез разделяне при създаването на селищата показва своята ефикасност и много по-късно – през 1991 година, когато след разпадането на СССР и идването на власт в Молдова на Народния фронт, борещ се за обединение с Румъния, възникват двете автономни образования (Гагаузия и Приднестровие). Държавните управници изпращат 40 автобуса с въоръжени молдовски „волонтири“, които имат за цел да „накажат“ бунтовниците в Комрат. По този повод сред населението от 90-те години на 20 век до днес битува следният подигравателен израз: „Молдовските бикове нахълтаха в южната част на Буджакската степ, а там на границата ги очакваха въоръжени с ятагани гагаузките еничари“. Всъщност този израз носи намек за тогавашната протурска политика на гагаузкото правителство. Българоезичната група по това време защитава своите селища, докато управниците заемат изчакваща и неутрална позиция.[2]

Език[редактиране | редактиране на кода]

Гагаузите са тюркоезични християни. Те живеят и в пограничните с Молдова райони на Украйна. В Молдова и в Украйна тази общност говори предимно на гагаузки език (който придобива официална азбука през 1957 г.). Български език гагаузите знаят предимно в смесените села (гагаузки и български).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • АЕИМ б.г.: Архив на Етнографски институт с музей, № 583-III, 585-III, 586-III (Записал Г. Манолова).
  • Ачык гез 2002: Ачык гез, № 33, 34, 2002.
  • Баскаков 1969: Баскаков, В. Введение в изучение тюркских языков. Москва, 1969.
  • Бернштейн 1958: Бернштейн, В. Заселение болгарами бывшей Новороссии, Бессарабии и Приазовья. // Атлас болгарских говоров в СССР. Москва, 1958.
  • Всесоюзная 1926: Всесоюзная перепись, 1926. Москва, 1926.
  • ГАОО б.г.: Государственный архив Одесской области, 2811 Ф19, оп.-2, Одеса.
  • Козлов 1977: Козлов, В. Этнические процессы и динамика населения. // Советская этнография, 1977.
  • Милетич 1902: Милетич, Л. Старото българско население в североизточна България. София, 1902.
  • Милиш 2001: Милиш, Н. Гагаузите. // Гагаузката проблематика в българската историография. София, 2001.
  • Наулко 1975: Наулко, В. Развитие межэтнических связей на Украине. Киев, 1975.
  • Наулко 2003: Наулко, В. Етнодемографичний розвиток людства на Украине. // Народна творчисть та етнография (Киев), 2003, № 5 – 6.
  • Неделчев 1998: Неделчев, Н. Бесарабските българи в Тараклия. Велико Търново, 1998.
  • Радова 1999: Радова, О. Где мы и сколько нас. Этнодемографические данные по современному состоянию городов и сел Гагаузии (Гагауз Ери). // Педагогический журнал (Комрат), 1999, № 1 – 2.
  • Собрание 1960: Собрание законов, 1960. Москва, 1960.
  • Стаменова 2000: Стаменова, Ж. Гагаузите. Проучвания и обща характеристика. // БЕ, 2000, № 1.
  • Титоров 1903: Титоров, Й. Българите в Бесарабия. София, 1903.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]