Направо към съдържанието

Георги Пейков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Гоно Пейков)
Георги Пейков
български просветен деец

Роден
Починал
21 март 1934 г. (85 г.)

Георги Пейков Попов, известен като Гоно Пейков, е български просветен деец от Македония.[1][2]

Пейков е роден на 14 септември 1848 година в боймишкото градче Гумендже, тогава в Османската империя, днес в Гърция, в семейството на Пейко Попов от Гумендже и Карамфила Граматикова от село Тушилово. Учи частно при градските свещеници Зарин и Тодор, след това в гръцкото училище при даскалите Гребенара и Вангел Хаджинаков от Воден и накрая завършва гръцкото класно училище в Бер. През ваканциите в родния си град зографският духовник, управляващ манастирския метох в Гумендже отец Харалампий Айдаринов го запознава и с българското писмо.[1]

Даскал Гоно

След завръщането си от Бер две учебни години - 1867/1868 и 1868/1869 година - е учител в Тушилово, а след това 6 години до 1874/1875 година учителства в Горгопик. Опитва се да започне преподаване на български език, но местният първенец дядо Кольо не се съгласява[1] и по препоръка на гумендженския български учител Вениамин в 1875/1876 година Пейков отива учител в село Тумба вече като български учител. В Тумба учителства 6 години до 1879/1880 година по взаимоучителния метод. От 1880/1881 до 1887/1888 година е втори учител в гумендженското българско училище, в което ръководи I и II отделение, докато през лятото кара учителски курсове в Солун. В 1888/1889 отново учителства в Тумба, следващите две години се връща в Гумендже, а после учителства в постепенно отказващите се от Патриаршията села - Боймица, Тушилово, Геракарци, Бубакево и други.[3]

По време на Илинденско-Преображенското въстание е арестуван и затворен в Солун. Макар и оправдан, под натиска на гръцкия митрополит му е отнето разрешителното да преподава. В 1905 година се опитва да стане учител в Бубакево, но е арестуван и въдворен в Гумендже без право да учителства.[3]

След Младотурската революция в 1908 година учителските му права са възстановени и той отново започва да преподава. През учебната 1908/1909 година е учител в Тушилово, където е и черковен певец.[4]

Балканската война го заварва като учител в село Петгъс.[3] При избухването на Междусъюзническата война на 16 юни 1913 година даскал Гоно заедно със 180 първенци от Гумендже е арестуван и заточен на остров Трикери. Освободен през ноември се завръща в Гумендже, но е принуден от властите да се изсели в България. Установява се в Западна Тракия, където до окупацията на областта от Гърция в 1920 година също учителства. По-късно работи в Царибродско и в село Сеславци, където се пенсионира.[3]

Неговият ученик Христо Шалдев пише за даскал Гоно:

По характер беше тих и трудолюбив, а като общественик – еволюционист. Той беше посветен в революционните борби, но революционните подвизи бяха чужди за него, защото не подхождаха на темперамента и разбиранията му, макар пред очите на турските управници да минаваше за баш кумита.

Неговите заслуги към българската идея и българското племе се заключават в това, че в продължение на 55 години ревностно и предано работи за успеха на българското училище...

Но учителят Гоно не обучаваше учениците си само на четмо и писмо. Той с едно завидно постоянство всаждаше в крехките души на учащата се младеж любов към родината и родната черква и към музиката.[3]

Умира на 21 март 1934 година в България.[1][5]

  1. а б в г Шалдевъ, Хр. Единъ заслужилъ покойникъ: учительтъ Гоно Пейковъ // „Илюстрация Илиндень“ VI (5 - 6 (55 - 56). София, мартъ - априлъ 1934. с. 1.
  2. Албум-алманах „Македония“, София, 1931.
  3. а б в г д Шалдевъ, Хр. Единъ заслужилъ покойникъ: учительтъ Гоно Пейковъ // „Илюстрация Илиндень“ VI (5 - 6 (55 - 56). София, мартъ - априлъ 1934. с. 2.
  4. Извори за българската етнография, т. 3, Етнография на Македония. Материали из архивното наследство, София 1998, с. 86 – данни на кукушкия околийски училищен инспектор Никола Хърлев.
  5. Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 508.