Боймица

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за града в Гърция. За селото в България вижте Бойница (село).

Боймица
Αξιούπολη
Новата църква „Света Богородица Достойно ест“ и военен паметник
Новата църква „Света Богородица Достойно ест“ и военен паметник
Страна Флаг на Гърция Гърция
Област Централна Македония
Дем Пеония
Географска област Боймия
Надм. височина 14 m
Население (2001) 3 275 души
Пощенски код 614 00
Телефонен код 23830 – 3
Боймица в Общомедия

Бо̀ймица[1] (варианти Боемица, Бойница, Бойлица, на гръцки: Αξιούπολη, Аксиуполи, катаревуса: Αξιούπολις, Аксиуполис, до 1927 г. Μποέμιτσα, Боемица[2]) е град с 3 275 души население (2001), разположен в северната част на Република Гърция, област Централна Македония, дем Пеония.

География[редактиране | редактиране на кода]

Боймица е разположен в областта Боймия, кръстена на името на града, по долното течение на Вардар (Аксиос) след излизането ѝ от последния ѝ пролом Циганска клисура в Солунското поле. Градът е на 62 km северно от Солун и на 34 km западно от град Кукуш (Килкис). Боймица се намира на десния бряг на реката в подножието на планината Паяк (Пайко). Така градът на една от основните пътни артерии в географската област Македония, свързваща Солун с Република Македония и Сърбия. Съвременната магистрала Е75 обаче минава по левия бряг на Вардар покрай съседния на Боймица град от другата страна на реката Ругуновец (или Карасуле, на гръцки Поликастро).

История[редактиране | редактиране на кода]

В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

Старата църква „Свети Димитър

Хората винаги са ценели възможностите, които предлага Вардар като пътна артерия, и областта Боймия е заселена от праисторически времена. Според преданията селото Боймица се създава някъде около 1700 г. от сливането на три български села в Боймията. Около 1760 г. в Боймица се заселват изселници от южномакедонското село Драчко (днес Даскио), а през 1822 г. и бежанци от Негуш (Науса) след разорението на града от Мехмед Емин паша по време на Негушкото въстание.

През 1843 г. османските власти позволяват на боймичани да построят църква в селото и веднага започва изграждането на храма „Свети Димитър“, завършен в 1859 година. Църквата е изписана между 1860 и 1862 година от известния зограф Маргаритис Ламбу от Кулакия. Първото гръцко училище в селото е отворено в 1894 година.

В края на 19 век Боймица е голямо българско село. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 г. пише, че в Боймица (Boïmitza), Воденска епархия, живеят 540 гърци.[3] Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 г. и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 в Богемица има 85 домакинства, с 58 жители мюсюлмани и 348 жители българи.[4] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Боймица има 1 220 жители българи християни и 625 жители турци.[5] В началото на 20 век по-голямата част от селото се отказва от Цариградската патриаршия и приема духовното върховенство на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в Байлища (Baïlichta) има 1 080 българи екзархисти и 280 българи патриаршисти гъркомани и в селото работят българско и гръцко училище.[6]

В икономическия живот на боймичани основна роля играят два географски фактора – голямата река Вардар и хайдушката планина Паяк. Така боймичани от стари времена са раздвоени между търговията и хайдутлука – „поминаа, заминаа лоши луге харамии, харамии Боймичани“ се пее в една народна песен [7]. Самото име Боймица показва хайдушкия нрав на жителите му. В края на 19 век много боймичани хайдутуват из Паяк, като най-известният от тях е Апостол Терзиев от стария боймичански хайдушки род Терзиевци, който впоследствие влиза в редовете на ВМОРО и се превръща Апостол войвода Ениджевардарското слънце, легендарният защитник на българщината в Ениджевардарско и Гевгелийско. Боймичани взимат активно участие в съпротивата на ВМОРО срещу османската власт и срещу гръцките андарти. Революционният комитет в Боймица е образуван още в 1896 г., като негов председател е българският учител Филип Димитров, родом от Леринско.[8] Селото пострадва при Валандовската афера. Боймичани участват в Илинденско-Преображенското въстание, а след него на 23 ноември 1903 година селската чета се сражава с редовна турска войска.

В 1910 г. в Боймица е образувана турска чета за противодействие на българските и гръцките, начело с Тефик Мехмедов.[9]

По данни на Екзархията в 1910 г. Боймица има 350 семейства, 978 жители българи, 379 турци, 128 цигани (116 чифлигари) и две черкви.[10]

При избухването на Балканската война в 1912 г. трима души от Боймица са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[11]

В Гърция[редактиране | редактиране на кода]

Младежи от Боймица в 1920-те години, снимка в „Илюстрация Илинден“, книга 6 (36)

По време на Балканската война гръцката армия влиза в Боймица на 22 октомври 1912 г. Новата власт започва систематичен терор над всяко проявление на българщината. Десетки жители на селото са арестувани и държани без присъда в Солунския затвор Едикуле затова, че са участвали в Македоно-одринското опълчение или дори само затова, че са се обявили публично за българи. Едва на 15 февруари 1914 г. 14 боймичани са освободени. 338 семейства от Боймица, Баровица, Бугариево, Гавалянци и други села се записват в руското консулство в Солун за емиграция. В 1913 г. след окончателното определяне на гръцко-сръбската граница, при което Гевгели остава в Сърбия, в Боймица се заселват много гъркомански семейства от Гевгели и Гевгелийско, а българите продължават да се изселват. В рапорт от Солун през април 1914 г. българският дипломат Сократ Тодоров пише:

Катадневно пристигат в Солун цели кервани бежанци от Кара Суле, Дъбово, Боймица, Куфалово и Мачуково.[12]

През Първата световна война в Боймица се установява щаб на съглашенските войски, които допринасят значително за модернизирането на града. Французите изместват течението на Боймишката река, правят съвременния пазар и построяват теснолинейна железопътна линия, използвайки стари релси от парижката трамвайна мрежа. В 1914 г. в Боймица идват и първите гръцки бежанци от Източна Тракия от районите на Мидия и Чаталджа. През 1919 г. част от тях се завръщат в Източна Тракия, само за да емигрират отново след Лозанския мир при размяната на население между Гърция и Турция в 1924 г. Първите бежанци от Понт пристигат в Боймица през 1919 г., последвани от голямата вълна последвала разгрома на Гърция в Гръцко-турската война през 1922 – 1924 г. от районите на Трапезунд, Керасунд, Триполи. Също в 1923 г. няколко влашки семейства от Мъглен от село Ливада се преместват в Боймица, както и още гъркомански семейства от Гевгели, а много гръцки войници от южните краища на страната остават в града след края на Първата световна война. През 1924 г. официално от Боймица в България се изселват 183 български семейства или 536 души, а 20 семейства се изселват в Гевгели, тогава в Югославия. Така след тези многобройни миграции хората с гръцко национално съзнание стават мнозинство в градчето.

През април 1923 г. чета от 12 души на възстановената ВМРО под командването на войводата Стефанов се сражава при Боймица 6 часа с гръцка жандармерия и войска. Двама от българските четници се самоубиват, за да не бъдат пленени живи, а останалите си пробиват път през блокадата. От гръцка страна падат шестима убити. След сражението гръцка войска и жандармерия претърсват всички околни български села къща по къща, за да открият изчезналата българска чета. Над 230 българи, мъже и жени, са арестувани и хвърлени в затворите, но гръцките власти не откриват следите на четниците.

На 1 януари 1927 г. Боймица е прекръстена на гръцкото име на Вардар Аксиос – Аксиуполи, в превод Вардарски град.

Музеят за естествена история в Боймица

С началото на Итало-гръцката война в 1940 г. терорът над българщината в Боймица отново се засилва, много семейства, смятани за „неблагонадеждни“, са принудени да се изселят, какъвто случаят със 70-годишният Андон Стоянов и семейството му. През Втората световна война германските войски влизат в Боймица на 8 април 1941 г., но градчето остава с гръцка администрация и не е присъединено към България. Изготвената по германско нареждане българска комисия в 1941 г. констатира, че в Боймица все още живеят 30 български семейства със 150 души. За останалите села от днешния дем Аксиуполи резултатите са следните: Оризарци – 32 семейства със 152 души, Шльопинци 6 семейства с 30 души, Сехово 20 семейства със 100 души, Горгопик 52 семейства с 280 души.

През Гражданската война много от жителите на съседните села се преселват в Боймица. Така напълно се изселва село Древено (Пили) и почти напълно голямата влашка паланка Ливада.

До 2011 г. Боймица е център на самостоятелен дем. В града има природонаучен музей с една от най-добрите експозиции в цяла Гърция.[13][14]

Преброявания[редактиране | редактиране на кода]

  • 1913 – 750 жители (грешни данни)
  • 1920 – 1 595 жители
  • 1928 – 1 945, от които 216 гръцки бежански семейства с 901 души[15]
  • 1940 – 2 237 жители
  • 1951 – 2 738 жители
  • 1961 – 3 564 жители
  • 1971 – 3 155 жители

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Апостол войвода

Един от най-известните жители на боймица е българският хайдутин, революционер и национален герой Апостол войвода (1869 – 1911), който с тримата си братя Андон, Иван и Тано е деец на ВМОРО. Боймичани са и няколко други български революционери, а гъркоманските семейства в града дават и андарти за гръцките чети в началото на XX век. В Боймица е роден българският художник Кирил Танев (1910 – 1996), както и гръцкият журналист Панделис Савидис (р. 1954).

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Бабев, Иван, „Македонска голгота – Спомени и изповеди от Ениджевардарско“, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2009, стр.319
  2. Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας. Μποέμιτσα -- Αξιούπολις
  3. Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman : Etude statistique et ethnographique, Constantinople, 1878, р. 50.
  4. „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, стр. 170 – 171.
  5. Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика, София, 1900, стр. 152.
  6. Brancoff, D.M. La Macédoine et sa Population Chrétienne, Paris, 1905, pp. 194 – 195.
  7. Осинин, Димитър. „Заплакала е гората. Народни хайдушки песни“.
  8. „Борбите в Македония – Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005 г., стр. 51, ISBN 9549514560
  9. Дебърски глас, година 1, брой 49, 6 март 1910 г., стр. 3.
  10. Шалдев, Христо. Областта Боймия в Югозападна Македония. Македонски преглед, 1930, 6:1, стр. 61 – 69.
  11. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.830.
  12. Даскалов, Георги. „Българите в Егейска Македония – мит или реалност“. София, 1996, стр.145.
  13. Μουσείο Φυσικής Ιστορίας Αξιούπολης. // Τουριστικός Οδηγός Κιλκίς. Посетен на 2018-01-22.
  14. Natural History Museum - Axioupoli. // Museums of Macedonia. Посетен на 2018-01-22.
  15. Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928
     Портал „Македония“         Портал „Македония