Боймица

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за града в Гърция. За селото в България вижте Бойница (село).

Боймица
Αξιούπολη
Новата църква „Света Богородица Достойно ест“ и военен паметник
Новата църква „Света Богородица Достойно ест“ и военен паметник
Страна Flag of Greece.svg Гърция
Област Централна Македония
Дем Пеония
Географска област Боймия
Площ 70,44[1] km²
Надм. височина 14 m
Население 3275 души (2001)
Пощенски код 614 00
Телефонен код 23830 – 3
Боймица в Общомедия

Бо̀ймица[2] (варианти Боемица, Бойница, Бойлица, на гръцки: Αξιούπολη, Аксиуполи, катаревуса: Αξιούπολις, Аксиуполис, до 1927 г. Μποέμιτσα, Боемица[3]) е град с 3275 души население (2001), разположен в северната част на Република Гърция, област Централна Македония, дем Пеония.

География[редактиране | редактиране на кода]

Боймица е разположен в областта Боймия, кръстена на името на града, по долното течение на Вардар (Аксиос) след излизането ѝ от последния ѝ пролом Циганска клисура в Солунското поле. Градът е на 62 km северно от Солун и на 34 km западно от град Кукуш (Килкис). Боймица се намира на десния бряг на реката в подножието на планината Паяк (Пайко). Така градът на една от основните пътни артерии в географската област Македония, свързваща Солун със Северна Македония и Сърбия. Съвременната магистрала Е75 обаче минава по левия бряг на Вардар покрай съседния на Боймица град от другата страна на реката Ругуновец (или Карасуле, на гръцки Поликастро).

История[редактиране | редактиране на кода]

В местността Баири, на 1,5 km северно от Боймица и вдясно от пътя за Извор (Пиги) е открит архаичен некропол, обявен в 1994 година за защитен археологически паметник.[4]

В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

Старата църква „Свети Димитър

Хората винаги са ценели възможностите, които предлага Вардар като пътна артерия, и областта Боймия е заселена от праисторически времена. Според преданията селото Боймица се създава някъде около 1700 г. от сливането на три български села в Боймията. Около 1760 г. в Боймица се заселват изселници от южномакедонското село Драчко (днес Даскио), а през 1822 г. и бежанци от Негуш (Науса) след разорението на града от Мехмед Емин паша по време на Негушкото въстание.

През 1843 г. османските власти позволяват на боймичани да построят църква в селото и веднага започва изграждането на храма „Свети Димитър“, завършен в 1859 година. Църквата е изписана между 1860 и 1862 година от известния зограф Маргаритис Ламбу от Кулакия. Първото гръцко училище в селото е отворено в 1894 година.

В края на XIX век Боймица е голямо българско село. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 г. пише, че в Боймица (Boïmitza), Воденска епархия, живеят 540 гърци.[5] Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 г. и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 в Богемица (Boghémitza) има 85 домакинства, с 58 жители мюсюлмани и 348 жители българи.[6] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Боймица има 1220 жители българи християни и 625 жители турци.[7] В началото на XX век по-голямата част от селото се отказва от Цариградската патриаршия и приема духовното върховенство на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в Байлища (Baïlichta) има 1080 българи екзархисти и 280 българи патриаршисти гъркомани и в селото работят българско и гръцко училище.[8]

В икономическия живот на боймичани основна роля играят два географски фактора – голямата река Вардар и хайдушката планина Паяк. Така боймичани от стари времена са раздвоени между търговията и хайдутлука – „поминаа, заминаа лоши луге харамии, харамии Боймичани“ се пее в една народна песен.[9] Самото име Боймица показва хайдушкия нрав на жителите му. В края на XIX век много боймичани хайдутуват из Паяк, като най-известният от тях е Апостол Терзиев от стария боймичански хайдушки род Терзиевци, който впоследствие влиза в редовете на ВМОРО и се превръща Апостол войвода Ениджевардарското слънце, легендарният защитник на българщината в Ениджевардарско и Гевгелийско. Боймичани взимат активно участие в съпротивата на ВМОРО срещу османската власт и срещу гръцките андарти. Революционният комитет в Боймица е образуван още в 1896 г., като негов председател е българският учител Филип Димитров, родом от Леринско.[10] Селото пострадва при Валандовската афера. Боймичани участват в Илинденско-Преображенското въстание, а след него на 23 ноември 1903 година селската чета се сражава с редовна турска войска.

В 1910 г. в Боймица е образувана турска чета за противодействие на българските и гръцките, начело с Тефик Мехмедов.[11]

По данни на Екзархията в 1910 г. Боймица има 350 семейства, 978 жители българи, 379 турци, 128 цигани (116 чифлигари) и две черкви.[12]

При избухването на Балканската война в 1912 г. трима души от Боймица са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[13]

В Гърция[редактиране | редактиране на кода]

Младежи от Боймица в 1920-те години, снимка в „Илюстрация Илинден“, книга 6 (36)
Разказ на Анастасия Павлова за събитията от 1913 г.


„Малко преди започването на Втората война бях при моята дъщеря, българска учителка в село Боймица. Една гръцка дама дойде от Солун и започна да раздава пари и униформи на местните турци, седмица преди да започне Втората война. Тя събра българите и българките от селото и каза, че не трябва да се заблуждават, че селото ще остане в България. Тя повика българския свещеник и го запита дали е съгласен да стане грък. Той отговори: „Ние всички сме българи и ще си останем българи“. С тази госпожа имаше и няколко гръцки офицери, които хванаха свещеника за брадата. След това войниците се хвърлиха върху мъжете, които стояха наоколо, около петдесетина души, вързаха ръцете им зад гърба и им нанесоха побой. Казаха им, че трябва да подпишат документ, че са готови да станат гърци. След като отказаха да направят това, изпратиха всички в Солун. Когато те заминаха, войниците започнаха да изнасилват жените във Боймица, като обикновено трима войника се падаха на едно момиче... Войниците дойдоха в моята къща и запитаха къде е дъщеря ми. Казах им, че е болна и е заминала за Гевгели. Те настояваха да им я доведа. Гръцкият учител на селото Христо Попаров беше най-груб от всички. Заплашиха ме, че ще ме убият, ако не им я докарам. След това войниците влезнаха в стаята ми, биха ме с прикладите на пушките и аз паднах... след което разграбиха дома ми. После 16 войници дойдоха отново и питаха за дъщеря ми, но тъй като не можаха да я намерят, послужиха си с мен.“[14]

По време на Балканската война гръцката армия влиза в Боймица на 22 октомври 1912 г. Новата власт започва систематичен терор над всяко проявление на българщината. Десетки жители на селото са арестувани и държани без присъда в Солунския затвор Едикуле затова, че са участвали в Македоно-одринското опълчение или дори само затова, че са се обявили публично за българи. Едва на 15 февруари 1914 г. 14 боймичани са освободени. 338 семейства от Боймица, Баровица, Бугариево, Гавалянци и други села се записват в руското консулство в Солун за емиграция. В 1913 г. след окончателното определяне на гръцко-сръбската граница, при което Гевгели остава в Сърбия, в Боймица се заселват много гъркомански семейства от Гевгели и Гевгелийско, а българите продължават да се изселват. В рапорт от Солун през април 1914 г. българският дипломат Сократ Тодоров пише:

Катадневно пристигат в Солун цели кервани бежанци от Кара Суле, Дъбово, Боймица, Куфалово и Мачуково.[15]

През Първата световна война в Боймица се установява щаб на съглашенските войски, които допринасят значително за модернизирането на града. Французите изместват течението на Боймишката река, правят съвременния пазар и построяват теснолинейна железопътна линия, използвайки стари релси от парижката трамвайна мрежа. В 1914 г. в Боймица идват и първите гръцки бежанци от Източна Тракия от районите на Мидия и Чаталджа. През 1919 г. част от тях се завръщат в Източна Тракия, само за да емигрират отново след Лозанския мир при размяната на население между Гърция и Турция в 1924 г. Първите бежанци от Понт пристигат в Боймица през 1919 г., последвани от голямата вълна последвала разгрома на Гърция в Гръцко-турската война през 1922 – 1924 г. от районите на Трапезунд, Керасунд, Триполи. Също в 1923 г. няколко влашки семейства от Мъглен от село Ливада се преместват в Боймица, както и още гъркомански семейства от Гевгели, а много гръцки войници от южните краища на страната остават в града след края на Първата световна война. През 1924 г. официално от Боймица в България се изселват 183 български семейства или 536 души, а 20 семейства се изселват в Гевгели, тогава в Югославия. Така след тези многобройни миграции хората с гръцко национално съзнание стават мнозинство в градчето.

През април 1923 г. чета от 12 души на възстановената ВМРО под командването на войводата Стефанов се сражава при Боймица 6 часа с гръцка жандармерия и войска. Двама от българските четници се самоубиват, за да не бъдат пленени живи, а останалите си пробиват път през блокадата. От гръцка страна падат шестима убити. След сражението гръцка войска и жандармерия претърсват всички околни български села къща по къща, за да открият изчезналата българска чета. Над 230 българи, мъже и жени, са арестувани и хвърлени в затворите, но гръцките власти не откриват следите на четниците.

На 1 януари 1927 г. Боймица е прекръстена на гръцкото име на Вардар Аксиос – Аксиуполи, в превод Вардарски град.

Музеят за естествена история в Боймица

С началото на Итало-гръцката война в 1940 г. терорът над българщината в Боймица отново се засилва, много семейства, смятани за „неблагонадеждни“, са принудени да се изселят, какъвто случаят със 70-годишния Андон Стоянов и семейството му. През Втората световна война германските войски влизат в Боймица на 8 април 1941 г., но градчето остава с гръцка администрация и не е присъединено към България. Изготвената по германско нареждане българска комисия в 1941 г. констатира, че в Боймица все още живеят 30 български семейства със 150 души. За останалите села от днешния дем Аксиуполи резултатите са следните: Оризарци – 32 семейства със 152 души, Шльопинци 6 семейства с 30 души, Сехово 20 семейства със 100 души, Горгопик 52 семейства с 280 души.

През Гражданската война много от жителите на съседните села се преселват в Боймица. Така напълно се изселва село Древено (Пили) и почти напълно голямата влашка паланка Ливада.

До 2011 г. Боймица е център на самостоятелен дем. В града има природонаучен музей с една от най-добрите експозиции в цяла Гърция.[16][17]

Преброявания[редактиране | редактиране на кода]

  • 1913 – 750 жители (грешни данни)
  • 1920 – 1595 жители
  • 1928 – 1945, от които 216 гръцки бежански семейства с 901 души[18]
  • 1940 – 2237 жители
  • 1951 – 2738 жители
  • 1961 – 3564 жители
  • 1971 – 3155 жители

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Апостол войвода

Един от най-известните жители на боймица е българският хайдутин, революционер и национален герой Апостол войвода (1869 – 1911), който с тримата си братя Андон, Иван и Тано е деец на ВМОРО. Боймичани са и няколко други български революционери, а гъркоманските семейства в града дават и андарти за гръцките чети в началото на XX век. В Боймица е роден българският художник Кирил Танев (1910 – 1996), както и гръцкият журналист Панделис Савидис (р. 1954).

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. www.dlib.statistics.gr
  2. Бабев, Иван, „Македонска голгота – Спомени и изповеди от Ениджевардарско“, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2009, стр.319
  3. Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας. // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
  4. ΥΑ ΥΠΠΟ/ΑΡΧ/Α1/Φ43/43984/2309/28-9-1994 - ΦΕΚ 845/Β/14-11-1994. // Διαρκής κατάλογος κηρυγμένων αρχαιολογικών τόπων και μνημείων. Посетен на 29 юни 2018.
  5. Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 50. (на френски)
  6. Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 170 – 171.
  7. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 152.
  8. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 194 – 195. (на френски)
  9. Осинин, Димитър. „Заплакала е гората. Народни хайдушки песни“.
  10. „Борбите в Македония – Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005 г., стр. 51, ISBN 954-9514-56-0
  11. Дебърски глас, година 1, брой 49, 6 март 1910 г., стр. 3.
  12. Шалдев, Христо. Областта Боймия в Югозападна Македония. Македонски преглед, 1930, 6:1, стр. 61 – 69.
  13. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 830.
  14. Другите Балкански войни. Карнегиева фондация за международен мир. Доклад на Международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни. София, Фондация „Свободна и демократична България“, 1995. ISBN 9545930063. с. 289.
  15. Даскалов, Георги. „Българите в Егейска Македония – мит или реалност“. София, 1996, стр.145.
  16. Μουσείο Φυσικής Ιστορίας Αξιούπολης. // Τουριστικός Οδηγός Κιλκίς. Посетен на 22 януари 2018.
  17. Natural History Museum – Axioupoli. // Museums of Macedonia. Посетен на 22 януари 2018. Архив на оригинала от 2009-08-18 в Wayback Machine.
  18. „Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928“, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054150/www.freewebs.com/onoma/eap.htm, посетен 30 юни 2012 
     Портал „Македония“         Портал „Македония