Гумендже

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Гумендже
Γουμένισσα
Изглед към града
Изглед към града
Страна Флаг на Гърция Гърция
Област Централна Македония
Дем Пеония
Географска област Боймия
Надм. височина 227 m
Население (2001) 4073 души
Покровител Георги Победоносец[1]
Пощенски код 613 00
Телефонен код 23430-4
Гумендже в Общомедия

Гумѐндже[2] или Гюмендже (срещат се и формите Гумѐнджа/Гюменджа, (понякога книжовно Игуменчо, на гръцки: Γουμένισσα, Гумениса, до 1926 Γουμένιτσα, Гуменица[3]) е град в Егейска Македония, Гърция, главен град на дем Пеония в административна област Централна Македония. Гумендже има население от 4073 души (2001). Градът е център и на Гумендженската епархия на Гръцката православна църква.

География[редактиране | редактиране на кода]

Гумендже е разположен в северния край на Солунското поле в източното подножие на планината Паяк (Пайко). Градът е център на областта Боймия[4], част от Гевгелийско-валандовската котловина.

История[редактиране | редактиране на кода]

В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

Свиларската фабрика в Гумендже

От 1696 година населението на Гумендже получава специален статут и облекчени данъци, като е организирано в производството на вълнени платове за униформи на Османската армия.[5]

В XIX век Гумендже е паланка в Ениджевардарска каза на Османската империя. В 1848 година руският славист Виктор Григорович описва в „Очерк путешествия по Европейской ТурцииИгуменчо като българско село.[6]

За разлика от Кукуш и Енидже Вардар, в Гумендже униатското движение не бележи успех, заради силното влияние на Иверския и Зографския манастир.[5] В 1866 – 1867 година в параклиса на метоха на Зограф в града е открито първото българско частно училище от зографския свещеник Харалампи Айдаринов, заради което е отзован от гръцкия митрополит Никодим Воденски обратно в манастира,[7] а на следната година учител е Христо Родопски. В 1869 година населението Гумендже показно изгонва владиката Никодим.[8] Под натиск на патриаршеските власти двамата български учители са прогонени, но училището оцелява с общински учители и през 1872 – 1873 година. Свещениците Петко и Ангел по общо желание на селяните отказват да признаят новия гръцки митрополит Агатангел и изхвърлят името му от богослужението и затова са арестувани.[9]

В 1873 – 1875 година учител в българското училище е Никола Манов от Пирот, който въвежда звучния метод на обучение, а след него учителства Вениамин Мачуковски, а в 1876 – 1878 година кукушанецът Христо Бучков. Българското училище в Гумендже успява да оцелее през Руско-турската война, а веднага след нея за учебната 1878 – 1879 година е назначен за учител от Екзархията Христо Д. Урумов, който остава три години, подпомаган от общинския учител Гоно Пейков. Властите обаче изпращат и двамата на заточение и учители стават Христо Бандулов (1881 – 1883) и кукушанецът Нано Пандов (1883 – 1885). Училището става класно в 1885 година при учителите Иван Попставрев и Димитър Шалдев.[10]

Христина Папатеодору, гръцка учителка в Енидже Вардар и Гумендже[11]

През май 1885 година българската община в Гумендже моли Екзархията да се застъпи пред портата за официалното ѝ признаване от местната власт, за да може решенията ѝ по църковните въпроси да имат задължителна сила. Общината изпитва силни трудности в борбата срещу гръцката община и срещу униатската пропаганда и двамата български свещеници Иван Батанджиев и Иван Сребринов са в голяма материална нужда. Екзархията съветва гумендженските българи, че трябва да работят за това да се убедят гъркоманските им събратя да образуват единна българска община.[12]

Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Гумендзия (Goumentzia), Воденска епархия, живеят 3800 гърци.[13] Към 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) Гуменджа е паланка в Ениджевардарска каза и брои 3150 жители българи.[14]

Учители в българското училище в Гумендже в 1910 – 1911 г. Прави – Борис Янишлиев, Христо Динев, София Караянова, Венера Понсаева, Кирил Попиванов, Аргир Манасиев; Седнали – Виктория Мизева, Христодул Левов, Христо Стоянов, Олимпия Батанджиева

Населението на градчето е разделено в конфесионално отношение. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Гумендже има 2560 българи екзархисти и 2440 българи патриаршисти гъркомани и работят българско и гръцко училище.[15]

През септември 1910 година градчето пострадва по време на обезоръжителната акция на младотурците. Арестувани са няколко десетки българи, между които председателят на българската община и главният учител Зеков.[16]

По данни на Екзархията в 1910 година Гумендже име 881 къщи с 981 семейства, 4946 жители българи и две черкви.[17]

В града през 1912 година е открита българска болница[18]. При избухването на Балканската война в 1912 година двадесет и един души от Гумендже са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[19] Самото градче е освободено от четата на Димитър Робков на 20-21 октомври, а четата на Костадин Дзеков пристига на 23 октомври 1912 година. В него се настаняват гръцки и български вонни части. През декември 1912 година гърците правят опит да завземат сградата на кметството и полицейския участък, но са отблъснати от българските четници и войници.[20] През 1913 година българският кмет на Гумендже хаджи Тано Захаринов, помощникът му Христо (Ичко) Стаменитов и градският лекар Иван Алев са принудени да избягат в Кукуш поради набезите на гръцки чети, българският пристав Ст. Войводов е публично поруган в центъра на града. Архиерейският екзархийски наместник Г. Дачов е арестуван, а около 176 по-видни граждани са заточени извън града.[21]

В Гърция[редактиране | редактиране на кода]

Старата църква „Свети Георги“ в Гумендже.

След Междусъюзническата Гумендже попада в Гърция. Част българските му жители се изселват в България. В 20-те години на тяхно място са заселени гърци бежанци. В 1928 година в Гумендже е смесено местно-бежанско селище с 427 бежански семейства с 1676 жители.[22] В 1926 година паланката е прекръстена на Гумениса.[23]

През Втората световна война градчето е в германската окупационна зона и в него е образувано подразделение на Централния българомакедонски комитет.[24] През май 1944 година немските власти арестуват стотина души от Гумендже и околните села и екзекутират 52 от тях край река Чикърчица[25].

От 1991 година в Гумендже работи етнографски музей.[26]

Преброявания[редактиране | редактиране на кода]

  • 1991 – 4,163 жители
  • 2001 – 4,073 жители

Личности[редактиране | редактиране на кода]

От Гумендже са родом големите български революционери от ВМОРО Ичко Бойчев, Христо Батанджиев, Константин Дзеков и Христо Шалдев.

Галерия[редактиране | редактиране на кода]


Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Εκτός από την Καστοριά, άλλες τέσσερεις πόλεις έχουν πολιούχο τον Άγιο Μηνά. // Fouit.gr. Посетен на 2018-01-02.
  2. Бабев, Иван. Македонска голгота – Спомени и изповеди от Ениджевардарско, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2009, стр. 687.
  3. Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας. Γουμένιτσα -- Γουμένισσα
  4. Илюстрация Илинден, 1931, бр.31, стр.5
  5. а б Κεντρα αντιστασης στο ν. Κιλκις κατά την περίοδο του Μακεδονικού Αγώνα – α` μέρος, http://www.kilkis24.gr, 20.03.2012 г.
  6. Григоровичъ, В. Очеркъ путешествія по Европейской Турціи, Москва, 1877, стр. 91.
  7. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.678.
  8. Маркова, Зина. „Българската екзархия 1870-1879“. София, 1989, стр. 72.
  9. Маркова, Зина. „Българската екзархия 1870-1879“. София, 1989, стр. 81.
  10. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга втора, стр. 28-29.
  11. Το Ίδρυμα Μουσείου Μακεδονικού Αγώνα. // Посетен на 1 март 2013 г..
  12. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга първа, стр. 573 – 574.
  13. Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman : Etude statistique et ethnographique, Constantinople, 1878, р. 50.
  14. Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика, София, 1900, стр. 147.
  15. Brancoff, D.M. La Macédoine et sa Population Chrétienne, Paris, 1905, pp. 102-103.
  16. Дебърски глас, година 2, брой 24, 2 октомври 1910, стр. 2.
  17. Шалдев, Христо. Областта Боймия в Югозападна Македония. Македонски преглед, 1930, 6:1, стр. 61–69.
  18. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.50
  19. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 840.
  20. Бабев, Иван. Македонска голгота – Спомени и изповеди от Ениджевардарско, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2009, стр. 521.
  21. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр. 163, 166, 184
  22. Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928
  23. Λιθοξόου, Δημήτρης. Μετονομασίες των οικισμών της Μακεδονίας 1919 – 1971
  24. Мичев, Добрин. Българското национално дело в Югозападна Македония (1941 – 1944 г.)
  25. Elizabeth Kolupacev Stewart, For Sacred National Freedom: Portraits Of Fallen Freedom Fighters, Politecon Publications, 2009
  26. Macedonian Folklore Museum. // Museums of Macedonia. Посетен на 2018-01-11.
     Портал „Македония“         Портал „Македония