Гумендже

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Гумендже
Γουμένισσα
Изглед към града
Изглед към града
Страна Флаг на Гърция Гърция
Област Централна Македония
Дем Пеония
Географска област Боймия
Надм. височина 227 m
Население (2001) 4 073 души
Покровител Георги Победоносец[1]
Пощенски код 613 00
Телефонен код 23430-4
Гумендже в Общомедия

Гумѐндже[2] или Гюмендже (срещат се и формите Гумѐнджа/Гюменджа, (понякога книжовно Игуменчо, на гръцки: Γουμένισσα, Гумениса, до 1926 Γουμένιτσα, Гуменица[3]) е град в Егейска Македония, Гърция, главен град на дем Пеония в административна област Централна Македония. Гумендже има население от 4 073 души (2001). Градът е център и на Гумендженската епархия на Гръцката православна църква.

География[редактиране | редактиране на кода]

Гумендже е разположен в северния край на Солунското поле в източното подножие на планината Паяк (Пайко). Градът е център на областта Боймия[4], част от Гевгелийско-валандовската котловина.

История[редактиране | редактиране на кода]

В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

Свиларската фабрика в Гумендже

От 1696 година населението на Гумендже получава специален статут и облекчени данъци, като е организирано в производството на вълнени платове за униформи на Османската армия.[5]

В XIX век Гумендже е паланка в Ениджевардарска каза на Османската империя. В 1848 година руският славист Виктор Григорович описва в „Очерк путешествия по Европейской ТурцииИгуменчо като българско село.[6]

За разлика от Кукуш и Енидже Вардар, в Гумендже униатското движение не бележи успех, заради силното влияние на Иверския и Зографския манастир.[5] В 1866 – 1867 година в параклиса на метоха на Зограф в града е открито първото българско частно училище от зографския свещеник Харалампи Айдаринов, заради което е отзован от гръцкия митрополит Никодим Воденски обратно в манастира,[7] а на следната година учител е Христо Родопски. В 1869 година населението Гумендже показно изгонва владиката Никодим.[8] Под натиск на патриаршеските власти двамата български учители са прогонени, но училището оцелява с общински учители и през 1872 – 1873 година. Свещениците Петко и Ангел по общо желание на селяните отказват да признаят новия гръцки митрополит Агатангел и изхвърлят името му от богослужението и затова са арестувани.[9]

В 1873 – 1875 година учител в българското училище е Никола Манов от Пирот, който въвежда звучния метод на обучение, а след него учителства Вениамин Мачуковски, а в 1876 – 1878 година кукушанецът Христо Бучков. Българското училище в Гумендже успява да оцелее през Руско-турската война, а веднага след нея за учебната 1878 – 1879 година е назначен за учител от Екзархията Христо Д. Урумов, който остава три години, подпомаган от общинския учител Гоно Пейков. Властите обаче изпращат и двамата на заточение и учители стават Христо Бандулов (1881 – 1883) и кукушанецът Нано Пандов (1883 – 1885). Училището става класно в 1885 година при учителите Иван Попставрев и Димитър Шалдев.[10]

Христина Папатеодору, гръцка учителка в Енидже Вардар и Гумендже[11]

През май 1885 година българската община в Гумендже моли Екзархията да се застъпи пред портата за официалното ѝ признаване от местната власт, за да може решенията ѝ по църковните въпроси да имат задължителна сила. Общината изпитва силни трудности в борбата срещу гръцката община и срещу униатската пропаганда и двамата български свещеници Иван Батанджиев и Иван Сребринов са в голяма материална нужда. Екзархията съветва гумендженските българи, че трябва да работят за това да се убедят гъркоманските им събратя да образуват единна българска община.[12]

Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Гумендзия (Goumentzia), Воденска епархия, живеят 3800 гърци.[13] Към 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) Гуменджа е паланка в Ениджевардарска каза и брои 3 150 жители българи.[14]

Учители в българското училище в Гумендже в 1910 – 1911 г. Прави – Борис Янишлиев, Христо Динев, София Караянова, Венера Понсаева, Кирил Попиванов, Аргир Манасиев; Седнали – Виктория Мизева, Христодул Левов, Христо Стоянов, Олимпия Батанджиева

Населението на градчето е разделено в конфесионално отношение. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Гумендже има 2 560 българи екзархисти и 2 440 българи патриаршисти гъркомани и работят българско и гръцко училище.[15]

През септември 1910 година градчето пострадва по време на обезоръжителната акция на младотурците. Арестувани са няколко десетки българи, между които председателят на българската община и главният учител Зеков.[16]

По данни на Екзархията в 1910 година Гумендже име 881 къщи с 981 семейства, 4946 жители българи и две черкви.[17]

В града през 1912 година е открита българска болница[18]. При избухването на Балканската война в 1912 година двадесет и един души от Гумендже са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[19] Самото градче е освободено от четата на Димитър Робков на 20-21 октомври, а четата на Костадин Дзеков пристига на 23 октомври 1912 година. В него се настаняват гръцки и български вонни части. През декември 1912 година гърците правят опит да завземат сградата на кметството и полицейския участък, но са отблъснати от българските четници и войници.[20] През 1913 година българският кмет на Гумендже хаджи Тано Захаринов, помощникът му Христо (Ичко) Стаменитов и градският лекар Иван Алев са принудени да избягат в Кукуш поради набезите на гръцки чети, българският пристав Ст. Войводов е публично поруган в центъра на града. Архиерейският екзархийски наместник Г. Дачов е арестуван, а около 176 по-видни граждани са заточени извън града.[21]

В Гърция[редактиране | редактиране на кода]

Старата църква „Свети Георги“ в Гумендже.

След Междусъюзническата Гумендже попада в Гърция. Част българските му жители се изселват в България. В 20-те години на тяхно място са заселени гърци бежанци. В 1928 година в Гумендже е смесено местно-бежанско селище с 427 бежански семейства с 1 676 жители.[22] В 1926 година паланката е прекръстена на Гумениса.[23]

През Втората световна война градчето е в германската окупационна зона и в него е образувано подразделение на Централния българомакедонски комитет.[24] През май 1944 година немските власти арестуват стотина души от Гумендже и околните села и екзекутират 52 от тях край река Чикърчица[25].

От 1991 година в Гумендже работи Македонски етнографски музей.[26]

Преброявания[редактиране | редактиране на кода]

  • 1991 – 4,163 жители
  • 2001 – 4,073 жители

Личности[редактиране | редактиране на кода]

От Гумендже са родом големите български революционери от ВМОРО Ичко Бойчев, Христо Батанджиев, Константин Дзеков и Христо Шалдев.

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Εκτός από την Καστοριά, άλλες τέσσερεις πόλεις έχουν πολιούχο τον Άγιο Μηνά. // Fouit.gr. Посетен на 2018-01-02.
  2. Бабев, Иван. Македонска голгота – Спомени и изповеди от Ениджевардарско, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2009, стр. 687.
  3. Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας. Γουμένιτσα -- Γουμένισσα
  4. Илюстрация Илинден, 1931, бр.31, стр.5
  5. а б Κεντρα αντιστασης στο ν. Κιλκις κατά την περίοδο του Μακεδονικού Αγώνα – α` μέρος, http://www.kilkis24.gr, 20.03.2012 г.
  6. Григоровичъ, В. Очеркъ путешествія по Европейской Турціи, Москва, 1877, стр. 91.
  7. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.678.
  8. Маркова, Зина. „Българската екзархия 1870-1879“. София, 1989, стр. 72.
  9. Маркова, Зина. „Българската екзархия 1870-1879“. София, 1989, стр. 81.
  10. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга втора, стр. 28-29.
  11. Το Ίδρυμα Μουσείου Μακεδονικού Αγώνα. // Посетен на 1 март 2013 г..
  12. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга първа, стр. 573 – 574.
  13. Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman : Etude statistique et ethnographique, Constantinople, 1878, р. 50.
  14. Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика, София, 1900, стр. 147.
  15. Brancoff, D.M. La Macédoine et sa Population Chrétienne, Paris, 1905, pp. 102-103.
  16. Дебърски глас, година 2, брой 24, 2 октомври 1910, стр. 2.
  17. Шалдев, Христо. Областта Боймия в Югозападна Македония. Македонски преглед, 1930, 6:1, стр. 61–69.
  18. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.50
  19. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 840.
  20. Бабев, Иван. Македонска голгота – Спомени и изповеди от Ениджевардарско, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2009, стр. 521.
  21. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр. 163, 166, 184
  22. Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928
  23. Λιθοξόου, Δημήτρης. Μετονομασίες των οικισμών της Μακεδονίας 1919 – 1971
  24. Мичев, Добрин. Българското национално дело в Югозападна Македония (1941 – 1944 г.)
  25. Elizabeth Kolupacev Stewart, For Sacred National Freedom: Portraits Of Fallen Freedom Fighters, Politecon Publications, 2009
  26. Macedonian Folklore Museum. // Museums of Macedonia. Посетен на 2018-01-11.
     Портал „Македония“         Портал „Македония