Аргир Манасиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Аргир Манасиев
български революционер
Роден
Починал
Образование Солунска българска католическа гимназия
Аргир Манасиев в Общомедия

Аргир Наков Манасиев е български революционер, учител и общественик, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, гевгелийски околийски войвода, председател на Горноджумайското околийско ръководно тяло на Вътрешната македонска революционна организация.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Четата на Аргир Манасиев.

Роден е на 15 май 1872 година в село Сехово, Гевгелийско, тогава в Османската империя, днес Идомени, Гърция, в семейството на Нако Димитров Манасиев и Стана Танева Накова от Шльопинци. Баща му е деец в борбата за самостоятелна българска църква, а по-късно влиза и във ВМОРО.[1] Вуйчо му Христо Кондуров издържа Аргир Манасиев, докато той учи в българската католическа семинария в Зейтинлъка в Солун от 1886 до 1891 година. След завършването си с първия випуск, Манасиев остава като учител в гимназията. Запознава се с Никола Наумов, който го снабдява с българска патриотична литература.

През март 1893 година след скандал заради организираното от Манасиев изпълнение на „Шуми Марица“ от учениците при посрещането католическия епископ Лазар Младенов от Рим, Манасиев заедно с 25 ученици от горните класове напуска Зейтинлъка. Работи една година като музикант.

Легален деец на ВМОРО[редактиране | редактиране на кода]

Аргир Манасиев с духовата музика в Гевгели 1908 година.

Привлечен от Гоце Делчев и Даме Груев, Манасиев влиза във ВМОРО през 1894 година заедно с Атанас Мурджев и Григор Тотев. Даме Груев го отклонява от желанието му да постъпи във Военното училище в София и в 1894 година Манасиев по покана на българската община под булото на католицизма отваря българско училище в солунското Ново село. В Ново село Манасиев организира българското училище с помощта на първенците екзархисти Ставре Новоселски, Георги Саламурчев, Пецо Бакалина, Христо Чочев и други и в него се записват 30-35 деца. По клевети на местните гъркомани Манасиев е често арестуван и викан в Солун, но успява да завърши учебната година в 1895 година. През есента по решение на ВМОРО Манасиев е назначен за учител в лъгадинското село Негован, което е важен организационен пункт между Солун и Сяр. В Негован Манасиев организира революционен комитет, в който влиза „всичко българско, годно за борба“. На следващата учебна 1897 - 1898 преподава и в село Смоквица, Гевгелийско, в което има задача да отвори канал за пренос на оръжие за Гевгелийско и Битолско. Манасиев развива активна дейност в Смоквица, тъй като според спомените му „цялото село е организирано; то бе чисто българско“. През октомври 1897 година Манасиев организира първата чета в Гевгелийско, в която влизат старите хайдути Иванчо Карасулията, Апостол войвода и Спиро Карасулски и заедно с члена на Централния комитет Пере Тошев прави първата обиколка в Гевгелийско, като организира селата Серменин, Конско, Тушин, Лесково и Баровица. През май 1898 година Манасиев заедно с гевгелийските ръководители на ВМОРО Илия Докторов и Иван Телятинов организира убийството на лидера на гъркоманската партия в града Христо Цицов, извършено от Андон Кьосето и Христо Джорлев пред очите на каймакамина.[2]

През септември 1898 година Манасиев става учител в Гевгели и по нареждане на Централния комитет поема ръководството на цялата революционна околия.

Нелегален ръководител[редактиране | редактиране на кода]

Учители в българското училище в Гумендже в 1910 - 1911. Прави - Борис Янишлиев, Христо Динев, София Караянова, Венера Понсаева, Кирил Попиванов, Аргир Манасиев; Седнали - Виктория Мизева, Христодул Левов, Христо Стоянов, Олимпия Батанджиева

След Солунската и Баялската афера, избухнали в началото на 1901 година, Манасиев е търсен от властите и през февруари е принуден да премине в нелегалност заедно с мачуковския учител Григор Тотев и стояковския Ташко Мицев. До август е секретар в четата на Михаил Апостолов, която заедно с тази на Кръстьо Българията възстановява революционните комитети в засегнатите от аферата села. Член е на районното ръководно тяло в Кавадарци, a от август 1901 до август 1905 година е гевгелийски околийски войвода, като по това време негов четник е бъдещият войвода Леонид Янков. В края на 1901 година заминава за София, където участва в съвещания на Задграничното представителство. На следната 1902 година през март при опит да се върне в Македония заедно с Апостол войвода е задържан на границата и успява да премине по-късно начело на чета от 12 души, заедно с четата на Стоян Филипов и Христо Куслев.

По време на Илинденско-Преображенското въстание заедно с Димитър Занешев и Петър Юруков е в главния въстанически щаб на революционен окръг „Кожух“.[3] На 18 юли 1903 година Сава Михайлов и Аргир Манасиев заедно с милиционери от Боймица вдигат във въздуха моста на Вардар при Гевгели. Обединените им чети се сражават на 24 август при Клисура, като в сражението загива Христо Митренцев от Гевгели, а Димитър Г. Динев е ранен.[4] Загиват още Тошо Иванов Гачев от Враца, Митко Савово и Панде Маркудов от Мачуково, Петър Яраджиев от Баялци, Милан Балджиев от Гевгели и един четник от Кукушко и е ранен Тодор иванов от Сирминин[5]. На 25 септември заедно с Кукушката чета се сражават при Башбунар в Паяк.

След Илинденското въстание Манасиев води борба срещу появилите се чети е на гръцката въоръжена пропаганда. През 1905 година на Солунски окръжен конгрес е избран за делегат на Рилския конгрес на ВМОРО. На конгреса поддържа страната на десницата в организацията.

В 1906 година се установява в София, където живее до 1908 година.

Гробът на Аргир Манасиев в Благоевград.

След Младотурската революция в 1908 година се връща в Македония и до 1912 година е учител в Гевгели и Гумендже. След охлаждането на отношенията между дейците на ВМОРО и младотурците се включва в борбата срещу новите управници.

По време на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и е войвода на Първа гевгелийска чета. По-късно служи в Нестроевата рота на 14 воденска дружина.[7]

След освобождението на Гевгели става околийски управител в новосформираната околия. След Междусъюзническата война от 1913 до 1919 година е околийски управител в Струмица. През 1917 година подписва Мемоара на българи от Македония от 27 декември 1917 година.[9]

След войната и загубата на Струмица и Струмишко от България през 1919 г. Манасиев се заселва в Горна Джумая, където става секретар на Окръжната училищна инспекция. Включва се в така наречената Спомагателна организация на ВМРО, имаща административни и съдебни функции в Пиринска Македония и е председател на Околийското управително тяло на ВМРО в Горна Джумая.

Кръстьо Българията, Милан Делчев, Григор Тотев, Александър Хаджиилиев от Порой, Аргир Манасиев и Атанас Николов от Мачуково.

Аргир Манасиев умира крайно беден на 7 септември 1932 година.[10][11][12][13] Атанас Джолев пише за него: „Беше искрен идеалист-борец за свободата на Македония“.[14]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ „Борбите в Македония – Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005 г., стр. 50, ISBN 954-9514-56-0
  2. ↑ „Борбите в Македония – Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005 г., стр. 57-58, ISBN 954-9514-56-0
  3. ↑ Въстаническият щаб на „Кожух“ - вестник Българска армия
  4. ↑ „Борбите в Македония - Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005 г., стр. 130, ISBN 954-9514-56-0
  5. ↑ Динев, Ангел. Илинденската епопея, т.I, София, 1946, стр.349.
  6. ↑ „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА-Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.25
  7. ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 416 и 894.
  8. ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 40.
  9. ↑ Македония. Сборник от документи и материали, Издателство на БАН, София, 1978, стр. 604.
  10. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 542.
  11. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 97.
  12. ↑ Манасиев, Аргир. Македония в пламъци. Освободителните борби на македонските българи в спомени на дейци на ВМОРО, София, 2003, с. 121-161.
  13. ↑ „Илюстрация Илинден", ноември 1932 г., книга 2(42), стр. 9-11.
  14. ↑ Една македонистка изповед на войводата Атанас Джолев. // Сите българи заедно. Посетен на 23 септември 2020 г.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Аргир_Манасиев&oldid=10481779“.