Аргир Манасиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Аргир Манасиев
български революционер
Argir Manasiev2.jpg
Роден
Починал
Учил вСолунска българска католическа гимназия
Аргир Манасиев в Общомедия

Аргир Наков Манасиев е български революционер, учител и общественик, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, гевгелийски околийски войвода, председател на Горноджумайското околийско ръководно тяло на Вътрешната македонска революционна организация.[1] Използва псевдонима Азоп.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Четата на Аргир Манасиев.

Роден е на 15 май 1872 година в село Сехово, Гевгелийско, тогава в Османската империя, днес Идомени, Гърция, в семейството на Нако Димитров Манасиев и Стана Танева Накова от Шльопинци. Баща му е деец в борбата за самостоятелна българска църква, а по-късно влиза и във ВМОРО.[3] Вуйчо му Христо Кондуров издържа Аргир Манасиев, докато той учи в българската католическа семинария в Зейтинлъка в Солун от 1886 до 1891 година. След завършването си с първия випуск, Манасиев остава като учител в гимназията. Запознава се с Никола Наумов, който го снабдява с българска патриотична литература.

През март 1893 година след скандал заради организираното от Манасиев изпълнение на „Шуми Марица“ от учениците при посрещането католическия епископ Лазар Младенов от Рим, Манасиев заедно с 25 ученици от горните класове напуска Зейтинлъка. Работи една година като музикант.

Легален деец на ВМОРО[редактиране | редактиране на кода]

Аргир Манасиев с духовата музика в Гевгели 1908 година.

Привлечен от Гоце Делчев и Даме Груев, Манасиев влиза във ВМОРО през 1894 година заедно с Атанас Мурджев и Григор Тотев. Даме Груев го отклонява от желанието му да постъпи във Военното училище в София и в 1894 година Манасиев по покана на българската община под булото на католицизма отваря българско училище в солунското Ново село. В Ново село Манасиев организира българското училище с помощта на първенците екзархисти Ставре Новоселски, Георги Саламурчев, Пецо Бакалина, Христо Чочев и други и в него се записват 30-35 деца. По клевети на местните гъркомани Манасиев е често арестуван и викан в Солун, но успява да завърши учебната година в 1895 година. През есента по решение на ВМОРО Манасиев е назначен за учител в лъгадинското село Негован, което е важен организационен пункт между Солун и Сяр. В Негован Манасиев организира революционен комитет, в който влиза „всичко българско, годно за борба“. На следващата учебна 1897 - 1898 преподава и в село Смоквица, Гевгелийско, в което има задача да отвори канал за пренос на оръжие за Гевгелийско и Битолско. Манасиев развива активна дейност в Смоквица, тъй като според спомените му „цялото село е организирано; то бе чисто българско“. През октомври 1897 година Манасиев организира първата чета в Гевгелийско, в която влизат старите хайдути Иванчо Карасулията, Апостол войвода и Спиро Карасулски и заедно с члена на Централния комитет Пере Тошев прави първата обиколка в Гевгелийско, като организира селата Серменин, Конско, Тушин, Лесково и Баровица. През май 1898 година Манасиев заедно с гевгелийските ръководители на ВМОРО Илия Докторов и Иван Телятинов организира убийството на лидера на гъркоманската партия в града Христо Цицов, извършено от Андон Кьосето и Христо Джорлев пред очите на каймакамина.[4]

През септември 1898 година Манасиев става учител в Гевгели и по нареждане на Централния комитет поема ръководството на цялата революционна околия.

Нелегален ръководител[редактиране | редактиране на кода]

Учители в българското училище в Гумендже в 1910 - 1911. Прави - Борис Янишлиев, Христо Митев (Митов) Стаменов, София Караянова, Венера Понсаева, Кирил Попиванов, Аргир Манасиев; Седнали - Виктория Мизева, Христодул Левов, Христо Стоянов, Олимпия Батанджиева

След Солунската и Баялската афера, избухнали в началото на 1901 година, Манасиев е търсен от властите и през февруари е принуден да премине в нелегалност заедно с мачуковския учител Григор Тотев и стояковския Ташко Мицев. До август е секретар в четата на Михаил Апостолов, която заедно с тази на Кръстьо Българията възстановява революционните комитети в засегнатите от аферата села. Член е на районното ръководно тяло в Кавадарци, a от август 1901 до август 1905 година е гевгелийски околийски войвода, като по това време негов четник е бъдещият войвода Леонид Янков. В края на 1901 година заминава за София, където участва в съвещания на Задграничното представителство. На следната 1902 година през март при опит да се върне в Македония заедно с Апостол войвода е задържан на границата и успява да премине по-късно начело на чета от 12 души, заедно с четата на Стоян Филипов и Христо Куслев.

Пристигналият към края на февруари 1903 година в Гевгелийско Сава Михайлов успява да помири враждуващите войводи Манасиев и Иванчо Карасулията.[5] По време на Илинденско-Преображенското въстание заедно с Димитър Занешев и Петър Юруков е в главния въстанически щаб на революционен окръг „Кожух“.[6] Двете чети на Манасиев и Михайлов, общо около 100 души на 28 юли 1903 година организират успешен атентат над железопътния мост на Вардар край Гевгели. На 24 август двете чети потеглят да разрушат моста на железопътната линия при Демир Капия и след предателство водят бой при село Клисура. На 25 септември четите на Михайлов и Манасиев и Кукушката чета водят успешен бой при Бешбунар в Паяк планина. В същия август е направен неуспешен опит за атентат при станция Гумендже и на 10 октомври при атентат над товарен влак при Смоквица е разрушен последният вагон.[5]

След Илинденското въстание Манасиев води борба срещу появилите се чети е на гръцката въоръжена пропаганда. През 1905 година на Солунски окръжен конгрес е избран за делегат на Рилския конгрес на ВМОРО. На конгреса поддържа страната на десницата в организацията.

В 1906 година се установява в София, където живее до 1908 година.

Гробът на Аргир Манасиев в Благоевград.

След Младотурската революция в 1908 година се връща в Македония и до 1912 година е учител в Гевгели и Гумендже. След охлаждането на отношенията между дейците на ВМОРО и младотурците се включва в борбата срещу новите управници.

По време на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и е войвода на Първа гевгелийска чета. По-късно служи в Нестроевата рота на 14 воденска дружина.[8]

След освобождението на Гевгели става околийски управител в новосформираната околия. След Междусъюзническата война от 1913 до 1919 година е околийски управител в Струмица. През 1917 година подписва Мемоара на българи от Македония от 27 декември 1917 година.[30]

След войната и загубата на Струмица и Струмишко от България през 1919 година Манасиев се заселва в Горна Джумая, където става секретар на Окръжната училищна инспекция. Включва се в така наречената Спомагателна организация на ВМРО, имаща административни и съдебни функции в Пиринска Македония и е председател на Околийското управително тяло на ВМРО в Горна Джумая.

Кръстьо Българията, Милан Делчев, Григор Тотев, Александър Хаджиилиев от Порой, Аргир Манасиев и Атанас Николов от Мачуково

Аргир Манасиев умира крайно беден на 7 септември 1932 година.[31][32][33][34] Атанас Джолев пише за него: „Беше искрен идеалист-борец за свободата на Македония“.[35]

Водачът на ВМРО Иван Михайлов пише за Манасиев:

„ Аргиръ Манасиевъ, прославениятъ презъ турския режимъ войвода въ Солунския окрѫгъ, специално въ Гевгелийско. За него и до днесъ говорятъ легендитѣ въ родния му край; слабо бихъ могълъ азъ да прибавя нѣщо къмъ тѣхъ. Той бѣше съ срѣдно образование; познаваше добре френски езикъ. Бѣше истински идеалистъ. Бивалъ е окрѫженъ училищенъ инспекторъ въ Пиринска Македония. Избиранъ е билъ въ окрѫжния, както и въ околийския комитетъ на Спомагателната организация, и дѣлегатъ въ окрѫжни и общи конгреси на ВМРО. Помина се въ Горна-Джумая, до последния си часъ веренъ на освободителното дѣло.[36] “

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 274-275.
  2. ↑ Пърличев, Кирил. 36 години във ВМРО. София, Веда-МЖ, 1999. ISBN 954-8090-01-5. с. 617.
  3. ↑ „Борбите в Македония – Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005 г., стр. 50, ISBN 954-9514-56-0
  4. ↑ „Борбите в Македония – Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005 г., стр. 57-58, ISBN 954-9514-56-0
  5. ↑ а б Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 348.
  6. ↑ Въстаническият щаб на „Кожух“ - вестник Българска армия
  7. ↑ „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА-Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.25
  8. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 416 и 894.
  9. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 816.
  10. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 817.
  11. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 468.
  12. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 573.
  13. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 327.
  14. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 402.
  15. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 193.
  16. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 321.
  17. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 596.
  18. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 331.
  19. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 751.
  20. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 347.
  21. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 740.
  22. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 417.
  23. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 471.
  24. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 128.
  25. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 395.
  26. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 536.
  27. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 40.
  28. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 416.
  29. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 570.
  30. ↑ Македония : Сборник от документи и материали. София, Българска академия на науките. Институт за история. Институт за български език, Издателство на Българската академия на науките, 1978. с. 604.
  31. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 542.
  32. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 97.
  33. ↑ Манасиев, Аргир. Македония в пламъци. Освободителните борби на македонските българи в спомени на дейци на ВМОРО, София, 2003, с. 121-161.
  34. ↑ Шалдевъ, Христо. Аргиръ Наковъ Манасиевъ. // Илюстрация Илиндень 2 (42). Илинденска организация, ноемврий 1932. с. 9 - 11.
  35. ↑ Една македонистка изповед на войводата Атанас Джолев. // Сите българи заедно. Посетен на 23 септември 2020 г.
  36. ↑ Михайловъ, Иванъ. Спомени, томъ IV. Освободителна борба 1924 – 1934 г. (продължение). Indianapolis, IN, USA, Western Newspaper Publishing Co., Inc., 1973. с. 855.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Аргир_Манасиев&oldid=11645325“.