Демир Борачев
| ||||||||
| ||||||||
Демир Димитров Борачев (Чичо) е български комунист, участник в комунистическото съпротивителното движение по време на Втората световна война, партизанин. Български военен деец, офицер, генерал-полковник.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Демир Борачев е роден през 1910 г. в с. Николаевка, община Суворово, Варненско.
Като ученик е активен член на Работническия младежки съюз от 1928 г. Член на БКП от 1931 г. Студент в Шуменския учителски институт (1931 – 1933) и секретар на институтската организация на Българския общ народен студентски съюз. Секретар на окръжния комитет на Добруджанския младежки съюз и на окръжния комитет на Добруджанската революционна организация. Арестуван е през май 1933 г. По процеса срещу шуменската военна конспирация е осъден на смърт по Закона за защита на държавата. Присъдата е заменена със затвор. Изтърпява я до май 1941 г.
След освобождаването му от затвора е секретар на варненския селски партиен район на БКП, а след 22 юни 1941 г. като нелегален е член на военната комисия при окръжния комитет на партията.
Участва в съпротивителното движение през Втората световна война. Партизанин от май 1942 г. в чета „Народна дума“ (командир и политкомисар) в Коджа Балкан. От 1942 г. е член на окръжния комитет на БКП и върши нелегална организационна работа, като ръководи създаването на Варненската партизанска чета (Партизански отряд „Васил Левски“ (Варна)). От създаването ѝ през юли 1943 г. до 9 септември 1944 г. е политкомисар на Десета Варненска въстаническа оперативна зона на НОВА. Два пъти задочно е осъждан на смърт.[2]
След 9 септември 1944 г. година е член на Бюрото на окръжния и областния комитети на БКП и на областния комитет на Отечествения фронт, началник във Варненски окръг на новосъздадените т.нар. Народна гвардия и Народна милиция. По решение на ЦК на БКП участва в първия период на т.нар. Отечествена война (1944 – 1945 г.) като помощник-командир (политкомисар) на IV-а Преславска пехотна дивизия. Награден е с два ордена „За храброст“. След отзоваване от фронта, от февруари 1945 отново е на партийна и организационна работа във Варна.
По решение на ЦК на БКП става кадрови военен. Завършил е Висшите академични курсове „Выстрел“ и Висшата академия на Генералния щаб на Съветската армия „К. Е. Ворошилов“ в СССР. Служи в Българската народна армия. Преминава през всички командни длъжности в БНА: командир на полк, седма мотострелкова дивизия (1949 – 1953), корпус (1953), командващ Втора армия (11.12.1954 – 03.08.1956) в Пловдив. Заместник-началник на Генералния щаб (1955). По-късно завежда отдел „Административни органи“ на ЦК на БКП (1956 – 1960).[3][4]
Заместник и първи заместник-министър на вътрешните работи, отговарял за мобилизационната готовност и за войските на МВР (1960 – 1973).[5][6]
Кандидат-член (от VII конгрес на БКП, 1958) и член (от VIII конгрес на БКП, 1962) на ЦК на БКП до 1990 г. [7].
Военно звание: генерал-майор (1953), генерал-лейтенант (1959), генерал-полковник (1969). Единственият български генерал, който завършва пълния курс на Софийската духовна семинария.[8]
От октомври 1973 г. е избран за заместник-председател на Националния съвет на Отечествения фронт. Остава на този пост 14 години (1973 – 1987).
След пенсиониране работи в Българския ловно-рибарски съюз.
Избиран е за народен представител в Пето, Шесто, Седмо и Осмо Народни събрания.
Награждаван е с:
- Орден „За народна свобода 1941 – 1944 г.“ І степен (НРБ)
- Медал „За участие в антифашистката борба“ (НРБ)
- Орден „Червено знаме“ (НРБ)
- Орден „За храброст“, IV степен,1 клас
- съветската военна награда Орден „Красной Звезды“(„Червена звезда“) (СССР).[9]
- съветската военна награда Орден „Красного Знамени“(„Червено знаме“) (СССР)
- Орден „Девети септември – 1944 г.“ ІІ степен (НРБ)
- звание „Герой на социалистическия труд“ (НРБ)
- четири ордена „Георги Димитров“ (НРБ)
- два ордена „Народна република България“ – І степен (НРБ)
и много други български, съветски и на други страни ордени и медали.[10][11]
Мемоари[редактиране | редактиране на кода]
- Бойци. Спомени, Партиздат, София, 1982
- Пълномощници на Партията. Спомени за Отечествената война 1944 – 1945, Издателство на ОФ, София, 1985
- Една изповед..., Тип-топ прес, 2015, ISBN 9789547231450
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Народни представители в Седмо народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1977, с. 158
- ↑ История на антифашистката борба в България, т. II 1943/1944 г., С., 1976, с. 47
- ↑ Черен календар на комунизма. 17 ноември 1956 г., Държавна сигурност.com
- ↑ Протокол № 119 от 4 май 1957 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП
- ↑ Протокол № 249 от 23 декември 1959 г. с взети решения за: ...; назначаване на Апостол Колчев и Демир Борачев за първи зам.-министър и зам.-министър на МВР.
- ↑ о.з. ген.полк. Ангел Солаков, Председателят на КДС разказва…, Тексимреклама АД, 1993 г.
- ↑ Пътеводител по мемоарните документи за БКП, ЦДА, Главно управление на архивите при Министерският съвет, стр. 61
- ↑ Смел борец срещу фашизма, достоен български генерал, вестник „Земя“, 25.02.2015
- ↑ Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 22
- ↑ Протокол № 107 от 17 февруари 1970 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП със справки за наградите на ген. Благой Пенев и ген.-полк. Демир Борачев и др. 31 януари – 28 февруари 1970 г., (стр. 89).
- ↑ Севда Маринова, Живот в защита на отечеството. 105 години от рождението на ген. Демир Борачев , вестник „Дума“, 23.02.2015, брой: 43
- Членове на ЦК на БКП
- Заместник-председатели на НС на ОФ
- Български генерал-полковници
- Офицери от Държавна сигурност
- Партизани от Варненски партизански отряд Васил Левски
- Възпитаници на Военната академия на Генералния щаб на Русия от България
- Герои на социалистическия труд на България
- Носители на орден „Георги Димитров“
- Носители на орден „Народна република България“ I степен
- Носители на орден „За храброст“ IV степен
- Хора от област Варна
