Демир Борачев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Демир Борачев
български партизанин и генерал
Роден
1910 г.
Починал
18 януари 1995 г. (85 г.)
Учил в Военна академия на Генералния щаб на Русия
Партия Българска комунистическа партия
Народен представител в:
V НС   VI НС   VII НС   VIII НС   [1]

Демир Димитров Борачев, с псевдоним Чичо, е български комунист, участник в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война, партизанин, военен деец, офицер, генерал-полковник.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Демир Борачев е роден в с. Николаевка, община Суворово, Варненско през 1910 г.

Като ученик е активен член на Работническия младежки съюз от 1928 г. Член на БКП от 1931 г. Студент в Шумен­с­кия учител­ски инс­титут (1931 – 1933) и секретар на институтската организация на Българския общ народен студентски съюз. Сек­ретар на окръж­ния комитет на Доб­ру­джан­с­кия младежки съюз и на окръж­ния комитет на Добруджанската революционна организация. Арес­туван е през май 1933 г. По процеса срещу шумен­с­ката военна кон­с­пирация е осъден на смърт по Закона за защита на държавата. Присъдата е заменена със затвор. Изтърпява я до май 1941 г.

След освобож­даването му от зат­вора е сек­ретар на вар­нен­с­кия сел­ски пар­тиен район на БКП, а след 22 юни 1941 г. като нелегален е член на воен­ната комисия при окръж­ния комитет на пар­тията.

Участва в съпротивителното движение през Втората световна война. Партизанин от май 1942 г. в чета „Народна дума“ (коман­дир и полит­комисар) в Коджа Бал­кан. От 1942 г. е член на окръж­ния комитет на БКП и върши нелегална организационна работа, като ръководи съз­даването на Вар­нен­с­ката пар­тизан­ска чета (Партизански отряд „Васил Левски“ (Варна)). От съз­даването ѝ през юли 1943 г. до 9 септември 1944 г. е полит­комисар на Десета Варненска въстаническа оперативна зона на НОВА. Два пъти задочно е осъждан на смърт.[2]

След 9 септември 1944 г. е член на Бюрото на окръж­ния и облас­т­ния комитети на БКП и на облас­т­ния комитет на Отечествения фронт, началник на новосъздадените Народ­на гвар­дия и Народна милиция във Вар­нен­ски окръг. По решение на ЦК на БКП участва в пър­вия период на Отечествената война (1944 – 1945 г.) като помощник-командир (политкомисар) на IV Преславска пехотна дивизия. Награден е с 2 ордена „За храброст“. Отзован е от фронта и от февруари 1945 г. отново е на пар­тийна и организационна работа във Варна.

По решение на ЦК на БКП става кадрови военен деец. Завър­шва Вис­шите академични кур­сове „Выс­т­рел“ и Вис­шата академия на Генерал­ния щаб на Съветската армия „К. Е. Ворошилов“ в СССР. Служи в Българската народна армия. Преминава редица коман­дни длъж­ности в БНА: командир на полк, седма мотострелкова дивизия (1949 – 1953), корпус (1953), командващ Втора армия (11 декември 1954 – 3 август 1956) в Пловдив. Заместник-началник е на Генералния щаб (1955). По-късно завеж­да отдел „Админис­т­ративни органи“ на ЦК на БКП (1956 – 1960).[3][4]

Замес­т­ник и първи заместник-министър на вът­реш­ните работи, отговарял за мобилизацион­ната готов­ност и за войс­ките на МВР (1960 – 1973).[5][6]

Кандидат-член (от VII конгрес на БКП, 1958) и член (от VIII конгрес на БКП, 1962) на ЦК на БКП до 1990 г.[7]

Военни звания: генерал-майор (1953), генерал-лейтенант (1959), генерал-полковник (1969). Той е един­с­т­веният бъл­гар­ски генерал, завършил пъл­ния курс на Софийската духовна семинария.[8]

През октом­ври 1973 г. е изб­ран за заместник-председател на Национал­ния съвет на Отечествения фронт. Остава на този пост 14 години (1973 – 1987). След пенсиониране работи в Българския ловно-рибарски съюз.

Избиран е за народен пред­с­тавител в Пето, Шесто, Седмо и Осмо народни съб­рания.

Образование[редактиране | редактиране на кода]

  • Софийска духовна семинария
  • Вис­ши академични кур­сове „Вис­т­рел“
  • Вис­ша академия на Генерал­ния щаб на Съветската армия „К. Е. Ворошилов“ в СССР

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

и много други бъл­гар­ски, съвет­ски и на други страни ордени и медали.[10][11]

Мемоари[редактиране | редактиране на кода]

  • Бойци. Спомени, Партиздат, София, 1982
  • Пълномощници на Партията. Спомени за Отечествената война 1944 – 1945, Издателство на ОФ, София, 1985
  • Една изповед..., Тип-топ прес, 2015, ISBN 978-954-723-145-0

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Народни представители в Седмо народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1977, с. 158
  2. ↑ История на антифашистката борба в България, т. II 1943/1944 г., С., 1976, с. 47
  3. ↑ Черен календар на комунизма. 17 ноември 1956 г., desebg.com
  4. ↑ Протокол № 119 от 4 май 1957 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП
  5. ↑ Протокол № 249 от 23 декември 1959 г. с взети решения за: ...; назначаване на Апостол Колчев и Демир Борачев за първи зам.-министър и зам.-министър на МВР.
  6. ↑ о.з. ген.-полк. Ангел Солаков, Председателят на КДС разказва…, „Тексимреклама“ АД, 1993 г.
  7. ↑ Пътеводител по мемоарните документи за БКП, ЦДА, Главно управление на архивите при Министерския съвет, стр. 61
  8. ↑ Смел борец срещу фашизма, достоен български генерал, в-к „Земя“, 25.02.2015
  9. ↑ Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 22
  10. ↑ Протокол № 107 от 17 февруари 1970 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП със справки за наградите на ген. Благой Пенев и ген.-полк. Демир Борачев и др. 31 януари – 28 февруари 1970 г., (стр. 89).
  11. ↑ Севда Маринова, Живот в защита на отечеството. 105 години от рождението на ген. Демир Борачев , вестник „Дума“, 23.02.2015, брой: 43
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Демир_Борачев&oldid=11317396“.