Демир Борачев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Демир Борачев
български партизанин и генерал
Роден: 23 февруари 1910
Починал: 18 януари 1995
Народен представител в:
V НС   VI НС   VII НС   VIII НС   [1]

Демир Димитров Борачев (Чичо) е български комунист, участник в комунистическото съпротивителното движение по време на Втората световна война, партизанин. Български военен деец, офицер, генерал-полковник.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Демир Борачев е роден през 1910 г. в с. Николаевка, община Суворово, Варненско.

Като ученик е активен член на Работническия младежки съюз от 1928 г. Член на БКП от 1931 г. Студент в Шумен­с­кия учител­ски инс­титут (1931 – 1933) и секретар на институтската организация на Българския общ народен студентски съюз. Сек­ретар на окръж­ния комитет на Доб­ру­джан­с­кия младежки съюз и на окръж­ния комитет на Добруджанската революционна организация. Арес­туван е през май 1933 г. По процеса срещу шумен­с­ката военна кон­с­пирация е осъден на смърт по Закона за защита на държавата. Присъдата е заменена със затвор. Изтърпява я до май 1941 г.

След освобож­даването му от зат­вора е сек­ретар на вар­нен­с­кия сел­ски пар­тиен район на БКП, а след 22 юни 1941 г. като нелегален е член на воен­ната комисия при окръж­ния комитет на пар­тията.

Участва в съпротивителното движение през Втората световна война. Партизанин от май 1942 г. в чета „Народна дума“ (коман­дир и полит­комисар) в Коджа Бал­кан. От 1942 г. е член на окръж­ния комитет на БКП и върши нелегална организационна работа, като ръководи съз­даването на Вар­нен­с­ката пар­тизан­ска чета (Партизански отряд „Васил Левски“ (Варна)). От съз­даването ѝ през юли 1943 г. до 9 сеп­тем­ври 1944 г. е полит­комисар на Десета Варненска въстаническа оперативна зона на НОВА. Два пъти задочно е осъждан на смърт.[2]

След 9 сеп­тем­ври 1944 г. година е член на Бюрото на окръж­ния и облас­т­ния комитети на БКП и на облас­т­ния комитет на Отечес­т­вения фронт, началник във Вар­нен­ски окръг на новосъздадените т.нар. Народ­на гвар­дия и Народна милиция. По решение на ЦК на БКП участва в пър­вия период на т.нар. Отечествена война (1944 – 1945 г.) като помощник-командир (политкомисар) на IV-а Преславска пехотна дивизия. Награден е с два ордена За храброст. След отзоваване от фронта, от февруари 1945 отново е на пар­тийна и организационна работа във Варна.

По решение на ЦК на БКП става кадрови военен. Завър­шил е Вис­шите академични кур­сове „Выс­т­рел“ и Вис­шата академия на Генерал­ния щаб на Съветската армия „К. Е. Ворошилов“ в СССР. Служи в Българската народна армия. Преминава през всички коман­дни длъж­ности в БНА: командир на полк, седма мотострелкова дивизия (1949 – 1953), корпус (1953), командващ Втора армия (11.12.1954 – 03.08.1956) в Пловдив. Заместник-началник на Генералния щаб (1955). По-късно завеж­да отдел „Админис­т­ративни органи“ на ЦК на БКП (1956 – 1960).[3][4]

Замес­т­ник и първи заместник-министър на вът­реш­ните работи, отговарял за мобилизацион­ната готов­ност и за войс­ките на МВР (1960 – 1973).[5][6]

Кандидат-член (от VII конгрес на БКП, 1958) и член (от VIII конгрес на БКП, 1962) на ЦК на БКП до 1990 г. [7].

Военно звание: генерал-майор (1953), генерал-лейтенант (1959), генерал-полковник (1969). Един­с­т­веният бъл­гар­ски генерал, който завършва пъл­ния курс на Софийската духовна семинария.[8]

От октом­ври 1973 г. е изб­ран за заместник-председател на Национал­ния съвет на Отечествения фронт. Остава на този пост 14 години (1973 – 1987).

След пенсиониране работи в Българския ловно-рибарски съюз.

Избиран е за народен пред­с­тавител в Пето, Шесто, Седмо и Осмо Народни съб­рания.

Награждаван е с:

и много други бъл­гар­ски, съвет­ски и на други страни ордени и медали.[10][11]

Мемоари[редактиране | редактиране на кода]

  • Бойци. Спомени, Партиздат, София, 1982
  • Пълномощници на Партията. Спомени за Отечествената война 1944 – 1945, Издателство на ОФ, София, 1985
  • Една изповед..., Тип-топ прес, 2015, ISBN: 9789547231450

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Народни представители в Седмо народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1977, с. 158
  2. История на антифашистката борба в България, т. II 1943/1944 г., С., 1976, с. 47
  3. Черен календар на комунизма. 17 ноември 1956 г., Държавна сигурност.com
  4. Протокол № 119 от 4 май 1957 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП
  5. Протокол № 249 от 23 декември 1959 г. с взети решения за: ...; назначаване на Апостол Колчев и Демир Борачев за първи зам.-министър и зам.-министър на МВР.
  6. о.з. ген.полк. Ангел Солаков, Председателят на КДС разказва…, Тексимреклама АД, 1993 г.
  7. Пътеводител по мемоарните документи за БКП, ЦДА, Главно управление на архивите при Министерският съвет, стр. 61
  8. Смел борец срещу фашизма, достоен български генерал, вестник „Земя“, 25.02.2015
  9. Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 22
  10. Протокол № 107 от 17 февруари 1970 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП със справки за наградите на ген. Благой Пенев и ген.-полк. Демир Борачев и др. 31 януари – 28 февруари 1970 г., (стр. 89).
  11. Севда Маринова, Живот в защита на отечеството. 105 години от рождението на ген. Демир Борачев , вестник „Дума“, 23.02.2015, брой: 43