Димитър Ачков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Димитър Ачков
български общественик
Портрет на Тодор Александров, Димитър Ачков (в средата) и трети неизвестен. Източник: Държавна агенция „Архиви“.
Портрет на Тодор Александров, Димитър Ачков (в средата) и трети неизвестен. Източник: Държавна агенция „Архиви“.

Роден
1874 г.

Димитър (Димо, Димко) Ачков е български политик, общественик и дипломат от Македония.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Димитър Ачков е роден през 1874 г. в Прилеп (Македония).[1] Става близък приятел с Мустафа Кемал Ататюрк[2], с когото учат заедно в Солун.[3]

По идея на Георги Попхристов участва в помирителна конференция на македонската емиграция в България през 1912 година. На свикан общ конгрес на всички македонски благотворителни братства се избира изпълнителен комитет в състав: председател Александър Протогеров, подпредседател Полихрон Нейчев, секретар Георги Попхристов, касиер запасният капитан К. Дишов, счетоводител Антонов и съветник Димитър Ачков[4].

Участва в Първата световна война като старши подофицер в Единадесета пехотна македонска дивизия. Награден е с орден „За храброст“, III степен.[5]

След края на войната поддържа добри връзки с турското правителство. През 1922 година оглавява делегация от България, която посещава Анкара с намерение да възстанови дипломатическите отношения с Турция[6]. През 1924 година е арестуван за кратко от българската полиция по искане на Кралството на сърби, хървати и словенци[7]. Близък е на ръководителя на ВМРО Иван Михайлов и през 1927 година с негова помощ е направен опит да бъде избран за депутат на Македонската парламентарна група от Демократическия сговор в Кърджалийско[8]. След намесата на Петър Шанданов обаче, кандидатурата му е провалена в полза на Лев Кацков.[9]

През 1934 година се намира в Цариград, където посредничи на Иван Михайлов да получи политическо убежище, след като в България е извършен Деветнадесетомайският преврат[10]. Там го издържа със собствени средства[11].

През 1941 година заема висок обществен пост и първи информира правосъдния министър Васил Митаков и група депутати за решението България да изпрати войски във Вардарска Македония и Беломорска Тракия[12]. След освобождението се установява в Скопие, като в дома му в Ибни Пайко организира среща между Иван Михайлов и Спиро Китанчев през лятото на 1944 година[13].

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Туртуриков, Георги. История на Старозагорската адвокатура, Ст. Загора, 2009 г., стр. 18.
  2. Ататюрк оставя сърцето си в България, в. Стандарт, 2.04.2006 г.
  3. Гаджев, Иван. Иван Михайлов – отвъд легендите, Том I, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2007, стр.237.
  4. Спомени на Георги Попхристов [1]
  5. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 101, л. 597
  6. Създаване на българската държава(3), взето от www.referati.org на 5.07.2012 г.
  7. Гребенаров, Александър. Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918-1947), МНИ, София, 2006, стр.21, 156.
  8. Тюлеков, Димитър. „ВМРО в Пиринско 1919-1934“, Унив. Изд. “Неофит Рилски”, Благоевград, 2001.
  9. Шанданов, Петър. Богатство ми е свободата, ИК Гутенберг, София, 2010, стр.267.
  10. Писмо от български общественици до турския министър-председател Исмет Иньоню с молба за бъде разрешено на Ив. Михайлов да напусне Турция, взето от bulgariamakedonia.net на 5.07.2012 г.
  11. Гаджев, Иван. Иван Михайлов – отвъд легендите, Том I, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2007, стр. 238.
  12. Митаков, Васил. Дневник на правосъдния министър в правительствата на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов, ИК Труд, София, 2001, стр. 400
  13. Гаджев, Иван. Иван Михайлов – отвъд легендите, Том I, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2007, стр.283.
     Портал „Македония“         Портал „Македония