Мустафа Кемал Ататюрк

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Мустафа Кемал Ататюрк
Мустафа Кемал Ататюрк
Мандат
29 октомври 1923 – 10 ноември 1938
Министър-председател
 - 1923 Али Фетхи Окяр
 - 1923-1924 Исмет Иньоню
 - 1937-1939 Челал Баяр
Наследник Исмет Иньоню
Мандат
3 май 1920 – 24 януари 1921
Наследник Февзи Чакмак
Роден 19 май 1881
Солун, Османска империя
Починал 10 ноември 1938 г. (на 57 г.)
Истанбул, Турция
Националност турчин
Съпруг(а) Латифе Ушаки (1923–25)
Полит. партия РНП (1923-1938)
Резиденция Анъткабир, Анкара
Подпис Signature of Mustafa Kemal Atatürk.svg
Военна служба
Години на служба 1893 - 1919; 1919 - 1927
Преданост Ottoman flag.svg Османска империя
Flag of Turkey.svg Турция
Род войски Flag of the Ottoman Empire (1453-1517).svg Османска армия
Flag of Turkey.svg Турска армия
Военно звание маршал
Войни/битки БВ, ПСВ, ТВН
Портал  Портална икона   Политика

Мустафа Кемал Ататюрк (на турски: Mustafa Kemal Atatürk, [musˈtafa ceˈmal ataˈtyɾk]) е турски военен деец и политик, писател, основател на Република Турция и неин пръв председател на Парламента (1920-1923), министър-председател (1920-1921) и президент (1923-1938). Генерал-лейтенант.

По време на Първата световна война Мустафа Кемал става известен като изключително способен офицер[1] и след поражението на Османската империя оглавява Турското национално движение в последвалата Война за независимост, удържайки победа над Антантата.

През следващите две десетилетия Мустафа Кемал Ататюрк е основна фигура в политическия живот на новосъздадената Република Турция. През своя 15-годишен мандат като президент, продължил от 1923 г. до смъртта му през 1938 година, той провежда радикални реформи в политическата, социалната, съдебната, икономическата и културната сфера, превръщайки остатъците от бившата Османска империя в светска национална държава. Принципите на реформите на Ататюрк, на базата на които е създадена модерна Турция, са известни като кемализъм.

Биография[редактиране | edit source]

Ранен живот, произход и образование[редактиране | edit source]

Мустафа Кемал е роден в Солун през 1881 година в турскоезично семейство.[2] Тъй като по това време в Османската империя няма практика да се регистрират ражданията, не е известна точната му дата на раждане. Майка му си спомня, че е роден в един пролетен ден, а по-късно той сам решава да приеме за свой рожден ден 19 май.

Баща му Али Ръза ефенди е по произход от западномакедонското турско село Коджаджик,[3] но много автори го определят като албанец.[4][5][6][7] В Солун той е член на местния орган за спазване на обществения ред и обществената сигурност, същевременно е секретар на местни доброволни организации и търговец на строителна дървесина. Съществува хипотеза, според която майка му Зюбейде ханъм произхожда от торбешко семейство[8] от Голо Бърдо. Според друга тя произлиза от турско[5] земеделско семейство от Лъгадина, в близост до Солун. Родителите му се женят през 1871 година. Мустафа и по-малката му сестра Макбюле са единствените деца в семейството, достигнали зряла възраст — трите деца, родени преди тях, както и последното, родено след Макбюле, умират в ранна детска възраст. Али Ръза ефенди умира през 1888 година, когато Мустафа е едва седемгодишен.

Роден като Мустафа (в превод „Избраният“, едно от прозвищата на пророка Мохамед), второто му име Кемал (което означава „съвършенство“, „зрялост“), според неговата осиновена дъщеря Айше Афет Инан, му е дадено от негов учител по математика като признание за постиженията му в учението[9][10][11] или просто за да различава двама ученици с името Мустафа.[12] В същото време неговият биограф Андрю Манго предполага, че може да си е избрал името сам, в знак на почит към националистическия поет Намък Кемал.[13]

В ранните му години майката на Мустафа го изпраща в местно религиозно училище, което той посещава за кратко и без желание, а по-късно учи в училището на Шемси ефенди. Родителите му искат той да получи търговско образование, но, без да ги пита, през 1893 година Мустафа се явява на приемните изпити за основното военно училище в Солун, а през 1896 година постъпва в средното военно училище в Битоля. На 14 март 1899 година[14] Мустафа Кемал постъпва във висшето военно училище в Цариград, която завършва през 1902 година. На 11 януари 1905 година завършва и курс в генералщабна академия.[14]

Военна кариера (1893-1927)[редактиране | edit source]

Ататюрк учи във военно училище в родния си град, а по-късно, през 1895 г. — и във военното училище в Битоля. Служи в кавалерията срещу италианците в Либия през 1911 г. и срещу България в Балканските войни. За кратко е военен аташе в България и макар и подчинен на турските секретни служби по естеството на поста си, съществува хипотеза, че по време на престоя си тук е съдействал за подобряването на отношенията между двете страни.

Първата световна война (1914-1918)[редактиране | edit source]

Мустафа Кемал Ататюрк като командир на армия (1918 г.).

В началото на Първата световна война Мустафа Кемал успешно командва турските войски в битката за Чанаккале (виж Дарданелска операция).

На 18 март 1915 г. англо-френска ескадра се опитва да премине през пролива Дарданели, но понася тежки загуби. Командването на Антантата решава да извърши десант на полуостров Галиполи. На 25 април 1915 г. англо-френските войски стъпват на нос Арибурну, където са спрени от 19-та дивизия под ръководството на Мустафа Кемал. Сред този успех той е произведен в чин полковник. На 6-7 август 1915 г. английските войски отново преминават в настъпление към полуостров Арибурну.

По време на десанта на войските на австралийския и новозеландския корпуси и други британски части на Галиполския полуостров в хода на Дарданелската операция, в най-отчаяния момент на сраженията, в утрото на 25 април 1915 г. в заповедта за деня към 57-ми полк Кемал пише: „Аз не ви заповядвам да атакувате, аз ви заповядвам да умрете. Докато ние умираме, други войници и командири ще могат да дойдат и да застанат на нашите места.“[15] Целият личен състав на 57-ми полк загива в хода на сражението.[16]

В периода 6—15 август групата войски под командването на германския офицер Ото Сандерс и Кемал успява да попречи на успеха на британските сили при десанта в залива Сувла. По-късно последват победи при Киречтепе (17 август) и при Анафарталар (21 август).

След битката за Дарданелите Мустафа Кемал командва войските в Одрин и Диарбекир. На 1 април 1916 г. е произведен в дивизионен генерал (генерал-лейтенант) и назначен за командващ на 2-ра армия. Под неговото командване, в началото на август 1916 г. армията успява за кратко да заеме Муш и Битлис, но скоро е отблъсната от руските сили.[17][18].

След краткосрочна служба в Дамаск и Халеб Мустафа Кемал се завръща в Истанбул. Оттам заедно с наследника, принц Вахидетин ефенди, се отправя в Германия за провеждане на инспекция на фронтовата линия. При връщането си от обиколката Кемал заболява сериозно и е изпратен на лечение във Виена и Баден-Баден.

На 15 август 1918 г. се връща в Халеб на длъжността командир на 7-ма армия. Под неговото командване армията успешно отблъсква от атаките на английските войски.

След подписването на Мудроското примирие (капитулацията на Османската империя) (30 октомври 1918 г.) той е назначен на поста командващ на групата войски за бързо реагиране. След разпускането на тази армия, на 13 ноември 1918 г. се завръща в Истанбул, където започва работа в Министерството на отбраната.

Анкарското правителство (1919-1920)[редактиране | edit source]

Подписването на капитулацията заставя Османската империя да пристъпи към планомерно разоръжаване и разформироване на армията. На 19 май 1919 г. Мустафа Кемал, в качеството си на инспектор към 9-та армия, пристига в Самсун.

На 22 юни 1919 г. в Амасие той публикува писмо (Amasya Genelgesi), което гласи, че независимостта на страната се намира под заплаха, и също така обявява свикване на депутатите на конгрес в Сивас. Организира съпротивата срещу следвоенното разкъсване на Турция и особено срещу опитите на Гърция да завземе Смирна и нейните околности. На 8 юли 1919 г. Кемал се уволнява от османската армия, правителството на султана издава заповед за ареста му. Впоследствие е осъден задочно на смърт.

Между 23 юли и 7 август 1919 г. в Ерзурум се провежда събиране на представители на шест източни вилаета на империята, които по-късно присъстват на Сиваския конгрес, проведен от 4 до 11 септември. На 27 декември 1919 г. Мустафа Кемал се срещна с жителите на Ангора (Анкара).

След окупацията на Истанбул от съюзническите войски и разпускането на османския парламент (16 март 1920 г.) Кемал свиква в Ангора собствен парламент — Велико национално събрание на Турция, чието първо заседание е открито на 23 април 1920 г. Самият Кемал е избран за председател на парламента и глава на правителството на Великото национално събрание, което не е признато от нито една друга държава. Главната непосредствена задача на кемалистите е борбата с арменците на североизток и с гърците на запад, както и срещу окупацията на турски земи от войските на Антантата, запазваща де факто[19] режим на капитулация.[20]

На 7 юни 1920 г. Анкарското правителство анулира всички предишни договори на Османската империя. В допълнение на това правителството отхвърля, и в крайна сметка чрез военни действия прекъсва ратификацията на подписания на 10 август 1920 г. между правителството на султана и Антантата Севърски мирен договор, който те считат за неравноправен спрямо турското население на империята.

Турско-арменска война. Отношения с РСФСР (1920)[редактиране | edit source]

Решаващо значение за военните успехи на кемалистите против арменците, а впоследствие и против гърците, има значителната финансова и военна помощ, оказана от болшевишкото правителство на РСФСР, започнала от есента на 1920 г. и продължила до 1922 г.[21]. Още през 1920 г., в отговор на писмо на Кемал до Ленин от 26 април с молба за помощ,[22] правителството на РСФСР изпраща на кемалистите 6 хиляди винтовки, над 5 млн. патрона, 17 600 снаряда и 200,6 кг златни слитъци.[23]

При сключването на Договора „за дружба и братство“ на 16 март 1921 г. в Москва между двете страни също така е постигнато съгласие за оказването на анкарското правителство на безвъзмездна финансова помощ, както и помощ под формата на оръжие, в съответствие на което руското правителство изпраща на кемалистите в течение на 1921 г. 10 млн златни рубли, над 33 хил. винтовки, около 58 млн. патрона, 327 картечници, 54 артилерийски оръдия, над 129 хил. снаряда, саби, противогази и голямо количество друго военно снаряжение.[24] През 1922 г. руското болшевишко правителство прави предложение[25] за изпращане на представители на правителството на Кемал на Генуезката конференция, което означава фактическо международно признание.

Писмото на Кемал до Ленин от 26 април 1920 г. гласи: „Първо. Ние приемаме задължението да обединим цялата наша работа и всички наши военни операции с руските болшевики, имащи за цел борба с империалистическите правителства и освобождението на всички угнетени под тяхната власт...“[26] През втората половина на 1920 г. Кемал планира създаването на контролирана от него турска комунистическа партия — за получаването на финансиране от Коминтерна, но на 28 януари 1921 г. цялото ръководство на турските комунисти е ликвидирано по негова заповед.[27]

Гръцко-турска война (1919-1922)[редактиране | edit source]

Съгласно турската традиция се счита, че „Национално-освободителната война на турския народ“ започва на 15 май 1919 г. с първите изстрели, дадени в Измир по навлизащите в града гърци. Окупацията на Измир от войските на Гърция е осъществена в съответствие с член 7 на Мудроското примирие.

След победата при Сакария Великото национално събрание на Турция дава на Мустафа Кемал титлата „гази“ и званието маршал.

Горящата Смирна (Измир)
Британски бомбардировач от Първата световна война Airco DH.9 (Havilland DH.9) "Ismet" в турските военновъздушни сили, 1922

На 18 август 1922 г. Кемал започва решаващо настъпление, на 26 август позициите на гърците са пробити и гръцката армия фактически губи боеспособността си. На 30 август е превзет Афионкарахисар, на 5 септември — Бурса. Остатъците от гръцката армия се оттеглят в Измир, но не достигат кораби за евакуация.

На 9 септември, Кемал, начело на турската армия, влиза в Измир; гръцките и арменските части на града са напълно унищожени от пожари. Турците пленяват 40 хиляди души, 284 оръдия, 2 хил. картечници и 15 самолета. В хода на гръцкото отстъпление и двете страни извършват жестокости. Около един милион души остават без дом.[28].Смирненският митрополит Хризост също загива по улиците на града (причислен е към светците на православната църква).[29][30]

На 17 септември 1922 г. Кемал изпраща телеграма до министъра на външните работи, която предлага следната версия: градът е подпален от гърците и арменците, които са подбудени от митрополит Хризост, който твърди, че изпепеляването на града е религиозен дълг на християните; турците са направили всичко възможно за спасяването му.[31] Също така Кемал казва на френския адмирал Дюменил: „Ние знаем, че е съществувал заговор. Дори намерихме у жени-арменки всичко необходимо за палеж... Преди нашето влизане в града, в храмовете призовавали към свещен дълг — подпалването на града“. Френската журналистка Берта Жорж-Голи, пристигнала в Измир след събитията, пише: „Изглежда е истина, че когато турските войници се убеждават в собствената си безпомощност и виждат как пламъците поглъщат един дом след друг, ги обзема безумна ярост и извършват погром на арменския квартал, откъдето, по техните думи, са се появили първите подпалвачи“.[32]

На Кемал са приписвани думите, за които се твърди, че са изречени от него след събитията в Измир: „Пред нас е знак, че Турция е прочистена от предателите-християни и от чужденците. Отсега нататък, Турция принадлежи на турците.“[33]

Под натиска на британски и френски представители, Кемал в крайна сметка позволява евакуацията на християните, но не и на мъжете от 15 до 50-годишна възраст: те са депортирани във вътрешността на страната за принудителен труд, където измира по-голямата част от тях.[34]

На 11 октомври 1922 г., държавите от Антантата подписват с кемалисткото правителство Муданийското примирие, към което 3 дни по-късно се присъединява Гърция. Последната е принудена да предаде Източна Тракия, като евакуира православното (гръцко) население.

На 24 юли 1923 г. в Лозана е подписан договор, който слага край на войната и определя границите на съвременна Турция на запад. Лозанският мирен договор, наред с други неща, урежда и размяната на население между Турция и Гърция, което означава край на вековната история на гърците в Мала Азия. На 6 октомври същата година, кемалистите навлизат в евакуирания от Антантата Истанбул.

Създаване на република[редактиране | edit source]

На 23 април 1920 г. се състои откриването на Великото национално събрание на Турция, което тогава е извънредният орган на властта, съчетаващ законодателни, изпълнителни и съдебни функции[35] и предшества създаването на турската република. Първият говорител на събранието е Кемал.

На 1 ноември 1922 г. халифатът и султанатът са разделени, като султанатът е премахнат. На 19 ноември 1922 г. Кемал изпраща телеграма до Абдул Меджид за избирането му от Великото национално събрание на престола на халифата: „На 18 ноември 1922 г. в своето 140-то пленарно заседание Великото национално събрание на Турция единодушно постанови в съответствие с фетвите, издадени от министерството на култа, да свали от длъжност Вахидедин, който прие оскърбителното и пагубно за исляма предложение на неприятеля и пося несъгласие между мюсюлманите и даже предизвика сред тях кървава война.“.[36]

На 29 октомври 1923 г. е провъзгласена република, с Кемал в качеството ѝ на президент. На 20 април 1924 г. е приета Втората конституция на Турската република, която действа до 1961 г.

Реформи[редактиране | edit source]

Според руския тюрколог В. Киреев, военната победа над интервенцията позволява на кемалистите, които той смята за „националните, патриотични сили на младата република“, да осигурят на страната правото на допълнително преобразуване и модернизация на турското общество и държава. Колкото повече кемалистите заздравяват позициите си, толкова повече настояват за необходимостта от европеизация и секуларизация.[37] Първото условие за модернизация е да се създаде светска държава. На 29 февруари 1924 г. се състои последната традиционна церемония по петъчното посещение на халифа в джамия в Истанбул. На следващия ден, откривайки следващото заседание на Великото народно събрание, Мустафа Кемал произнася обвинителна реч за вековното използване на ислямската религия като политически инструмент, и иска връщането ѝ към „истинската ѝ цел“, за да се спасят бързо и решително „най-свещените религиозни ценности“ от „различни тъмни цели и въжделения.“. На 3 март, по време на заседание на събранието, под председателството на Мустафа Кемал са приети закони за премахването на шериатското правосъдие в Турция, прехвърлянето на вакъфната собственост на разположение на създаденото Главно управление на вакъфите.[38]

Също така се предвижда прехвърлянето на всички научни и образователни заведения към Министерството на образованието и създаването на единна светска система на образование. Тези разпореждания важат и за чуждестранните учебни заведения и малцинствените училища.

През 1926 г. е приет нов Граждански кодекс, в който са установени светските либерални принципи на гражданското право, определени са понятията за собственост, притежаването на недвижимо имущество — частно, съвместно и др. Кодексът е пренаписан от текста на швейцарския Граждански кодекс, по това време — най-напредничавият в Европа. По такъв начин законите на османското право остават в миналото, както и земевладелските закони от 1858 г.

Една от основните реформи на Кемал в началния етап на формирането на новата държава е в областта на икономическата политика, която се определя от недоразвитостта на социалната и икономическата структура. От 14-милионното население, около 77% живее в села, 81,6% са заети в селското стопанство, 5,6% - в индустрията, 4,8% - в търговията, а 7% - в сектора на услугите. Делът на селското стопанство в националния доход е 67%, на промишлеността - 10%. По-голямата част от железопътния транспорт остава в ръцете на чужденци. Банковото дело, застраховането, общинските предприятия, минните компании също са доминирани от чуждестранни капитали. Функциите на Централна банка изпълнява Отоманската банка, контролирана от британски и френски капитали.[39]

През 1924 г., с подкрепата на Кемал и редица депутати в Меджлиса е създадена Делова банка. Още в първите години тя придобива 40% от акциите на „Тюрк телсиз телефон ТАШ“, след това построява най-големия хотел в Анкара —— „Анкара палас“, купува и реорганизира фабрика за вълнени платове, дава кредити на няколко анкарски търговци за износ на вълна и др.

Решаващо значение има Законът за насърчаване на промишлеността, влязъл в сила на 1 юли 1927 г. Отсега нататък, индустриалец, който възнамерява да изгради предприятие, може да получи безплатно земя до 10 хектара. Той е освободен от данъци върху сградите, земята, доходите, и т.н. Върху материалите, внесени за строителство и производство на компанията, не се налагат мита и митнически такси.[40]В края на 1920-те години, страната преживява икономически бум. През 1920-те и 1930-те години са създадени 201 акционерни дружества с основен капитал от 112,3 млн. лири, включително 66 компании с чуждестранен капитал от 42,9 млн. лири.[41]

В селскостопанската политика държавата разпределя между безимотните и малоимотните селяни вакъфните национализирани имоти, държавни земи и земите на избягалите или умрели християни. След кюрдското въстание на шейх Саид са приети закони за премахване на натуралния налог ашар и за ликвидация на чуждестранната тютюнева компания „Режи“ (1925 г.). Държавата насърчава и създаването на земеделски кооперации.

За да се поддържа курса на турската лира и търговията с валута, през март 1930 г. е създаден временен консорциум, който включва Министерството на финансите на Турция, както и всички основни национални и чуждестранни банки в Истанбул. Шест месеца след създаването му, на консорциума е предоставено правото на емисии. Следваща стъпка в оптимизиране на паричната система и регулиране на курса на лирата, е създаването през юли 1930 г. на Централната банка, която стартира дейността си през октомври следващата година. С началото на дейността на новата банка консорциумът е закрит и правото да издава емисии е дадено на Централната банка.[42]. Отоманската банка престава да играе доминираща роля в турската финансова система.

  • Политически реформи:
    • Премахване на султаната (1 ноември 1922 г.)
    • Създаване на Народната партия и установяване на еднопартийна политическа система (9 септември 1923 г.)
    • Прокламация на републиката (29 октомври 1923 г.)
    • Премахване на халифата (3 март 1924 г.)
  • Реформи в обществения живот:
    • Равни права на жените (1926-34 г.)
    • Реформа в облеклото (25 ноември 1925 г.)
    • Забрана на дейността на религиозни организации и обители (30 ноември 1925 г.)
    • Закон за фамилиите (21 юни 1934 г.). Във връзка с него, Мустафа Кемал приема на 24 ноември от турския парламент фамилията Ататюрк — „баща на турците“.
    • Отмяна на приставки към имена като прозвища и звания (26 ноември 1934 г.)
    • Въвеждане на международната система за времето, календара, както и мерките за измерване (1925-31 г.)
  • Реформи в правото:
    • Отмяна на меджеле (набор от закони, основаващи се на шериата) (1924-1937 година)
    • Приемане на нов Граждански кодекс и други закони, в резултат на които става възможен преходът към светска система на управление.
  • Реформи в образованието:
    • Обединение на всички органи на образованието под единно ръководство (3 март 1924 г.)
    • Приемане на нова турска азбука (1 ноември 1928 г.)
    • Създаване на Турско езиково и Турско историческо общество.
    • Урегулиране на висшето образование (31 май 1933 г.)
    • Нововъведения в областта на изящните изкуства.
  • Реформи в икономиката:
    • Отмяна на ашар (стар селскостопански данък).
    • Насърчаване на частната инициатива в селското стопанство.
    • Приемане на Закона за промишлеността и създаването на промишлени предприятия.
    • Приемане на 1-ви и 2-ри план за развитието на промишлеността (1933-37 година), строителството на пътища в цялата страна.

Управлява до смъртта си през 1938 година.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Цитирана литература[редактиране | edit source]

Библиография[редактиране | edit source]

  • Mango, Andrew. Ataturk: The Biography of the founder of Modern Turkey. Overlook TP, 2002 г. ISBN 978-1585673346.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. ((en)) Zürcher, Erik Jan. Turkey: A Modern History. London; New York, I.B. Tauris, 2004. ISBN 978-1850433996. с. 142.
  2. Mango 2002, с. 25-29.
  3. ((mk))  Спомен куќа на Ататурк во родното село на неговиот татко. // Телеграф, 2009. Посетен на 19 август 2010.
  4. Mango 2002, с. 27.
  5. а б ((en)) Jackh, Ernest. The Rising Crescent. Goemaere Press, 2007. с. 31.
  6. ((en)) Marcosson, Isaac Frederick. Turbulent years. Ayer Publishing, 1969. с. 144.
  7. ((en)) Richmond, Yale. From Da to Yes: understanding the East Europeans. Intercultural Press, 1995. с. 212.
  8. ((en))  Turkey: The land a dictator turned into a democracy. // Time, 12 October 1953. Посетен на 19 май 2010.
  9. ((en))  Mustafa Kemal Atatürk. // Turkish Embassy website. Архив на оригинала от 27 септември 2007. Посетен на 7 август 2007.
  10. Inan, Afet. стр. 8. Atatürk hakkında hâtıralar ve belgeler]. Türk Tarih Kurumu Basımevi, 1959. с. 8.
  11. ((tr)) 
  12. ((tr)) Cebesoy, Ali Fuat. Sınıf arkadaşım Atatürk: okul ve genç subaylık hâtıraları. İnkılâp ve Aka Kitabevleri, 1967. с. 6.
  13. Mango 2002, с. 37.
  14. а б ((tr)) Genelkurmay, T.C.. Türk İstiklâl Harbine Katılan Tümen ve Daha Üst Kademlerdeki Komutanların Biyografileri. Ankara, Genkurmay Başkanlığı Basımevi, 1972. с. 1.
  15. John P. Kinross. Atatürk: a biography of Mustafa Kemal, father of modern Turkey. New York, 1965, стр. 90: «I don’t order you to attack, I order you to die. In the time it takes us to die, other troops and commanders can come and take our places.»
  16. John P. Kinross. Atatürk: a biography of Mustafa Kemal, father of modern Turkey. New York, 1965, стр. 90—91.
  17. Първа световна война
  18. Ахмет Изет паша
  19. Мустафа Кемаль. Путь новой Турции. Литиздат Н. К. И. Д., Т. I, 1929, стр. 403
  20. „Режимът на капитулация“ в Османската империя е съвкупността от споразумения на Портата с някои западни държави, които османското правителство сключва през 16 век и които предоставят статут на имунитет и други привилегии за чужденците от тези държави на територията на Османската империя. Режимът на капитулации (който официално е отменен с ноти на Портата от 9 септември 1914 до 1 октомври 1914 г.) през вековете довежда до преобладаване на чуждестранните жители на империята в османската търговия.
  21. В. Шеремет. Босфор. Москва, 1995, стр. 241.
  22. «Международная жизнь». Москва, 1963, № 11, стр. 147—148.
  23. «Международная жизнь». Москва, 1963, № 11, стр. 148
  24. «Международная жизнь». Москва, 1963, № 11, стр. 148
  25. «Международная жизнь». Москва, 1963, № 11, стр. 146.
  26. Международная жизнь. Москва, 1963, № 11, стр. 147.
  27. В. Шеремет. Босфор. Москва, 1995, стр. 228.
  28. Б.Соколов. ГРЕКО-ТУРЕЦКАЯ ВОЙНА
  29. Milton, Giles. Paradise Lost: Smyrna 1922: The Destruction of Islam’s City of Tolerance. Hodder & Stoughton Ltd., London, 2008. pp.268-269.
  30. Иеромонах Игнатий (Шестаков), Анатолий Чуряков. Священномученик Хризостом, митрополит Смирнский (1867—1922)
  31. Bilal Şimşir, 1981. Atatürk ile Yazışmalar, Kültür Bakanlığı
  32. Жевахов А. Кемаль Ататюрк. Пер. с фр. 2008. 344. ISBN 978-5-235-03163-0, 3000 экз
  33. Мусский И. А. 100 великих диктаторов. М., Вече, 2000, стр. 408.
  34. John P. Kinross. Atatürk: a biography of Mustafa Kemal, father of modern Turkey. New York, 1965, стр. 369—370.
  35. Turkish Grand National Assembly (TGNA)
  36. Цит. по: Мустафа Кемаль. Путь новой Турции. М., 1934, Т. IV, стр. 282—283.
  37. Киреев Н. Г. История Турции XX в. — М.: ИВ РАН: Крафт+, 2007. с. 157.
  38. Bulut F. Tarikat sermayesinin yükselişi. Ankara, 1995, c. 364
  39. Киреев Н. Г. История Турции XX в. — М.: ИВ РАН: Крафт+, 2007. с. 178.
  40. Teşviki Sanayı hakkında Mevzuat ve Şurai devlet İçtihadatı. Ankara, 1939, c. 13-17.
  41. Ökçün A.G. 1920—1930 yılları arasında kurulan Türk anonim şirketlerinde yabancı sermaye. Ankara, 1971, c. 155—181
  42. Bener E. Türkiye’de para ve kambyo denetimi. Ankara, 1968, c.91, 109, 111


Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.