Допълнение

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Допълнение в езикознанието и граматиката е второстепенна част на изречението, която пояснява сказуемото, като посочва лицето или предмета, засегнат пряко или косвено от глаголното действие.[1] Отговаря на въпросите Какво? Що? и Кого? и се изразява със съществително име или лично, вкл. възвратно лично, местоимение.

Пример: Думата топката е допълнение в следното изречение:

Христо хвърли топката.

При синтактичен анализ на изречение допълнението се подчертава с две успоредни прави линии и наклонена черта, която ги пресича (≠).

Допълнението не може да бъде деепричастие, но може да пояснява деепричастие, друг вид причастие, както и отглаголно съществително:

желаещ битката (пряко допълнение);
мислейки за битката (непряко допълнение);
хвърлянето на вода (непряко допълнение).

В последния случай (когато пояснява съществително), съответната част на изречението може да се схване като несъгласувано определение (Какво хвърляне?) вместо като непряко допълнение (Хвърляне на какво? Какво хвърля?).

Пряко допълнение[редактиране | редактиране на кода]

Прякото допълнение означава лице или предмет, пряко (напълно) засегнат от глаголното действие. Пряко допълнение може да има само сказуемо, изразено с преходен глагол. Прякото допълнение се въвежда без предлог.[2] Когато прякото допълнение е лично местоимение, то се намира във винителната си форма. Това може да служи за разпознаване на прякото допълнение: то е тази част на изречението, която може да се замести с някое от местоименията

мене (ме), тебе (те), него (го), нея (я), нас (ни), вас (ви), тях (ги).

Непряко допълнение[редактиране | редактиране на кода]

Непрякото (косвеното) допълнение означава лице или предмет, косвено (непълно) засегнат от глаголното действие. Непряко допълнение могат да имат както преходните, така и непреходните глаголи. Непрякото допълнение се въвежда с предлог; без предлог са само формите в дателен падеж, обикновено дателните форми на личните местоимения.[2]

Например глаголът „купя“ е преходен и може да има както пряко, така и непряко допълнение. В изречението

Купих им нови дънки.

словосъчетанието нови дънки и местоимението им са съответно пряко и непряко допълнение.

Когато местоимението (или по-рядко съществителното) е в дателен падеж, то представлява непряко допълнение:

му (нему), ѝ (ней), богу и др.

В останалите случаи косвеното допълнение се въвежда с предлог:

давам на тебе;
работя за себе си;
боря се за правдата.

Не всеки израз, въведен с предлог, е косвено допълнение. С предлог (или по друг начин) могат да бъдат въведени и обстоятелствени пояснения:

на другия ден, за два часа, пред нея, с молив.

Предлог може да въвежда несъгласувано определение, което може да се схване и като непряко допълнение:

борба за мир.

(Каква борба? Борба за какво?)

Непрякото допълнение може да пояснява не само глагол, но също име и наречие:[1]

Той е алчен за злато.
Бяга по-бързо от сърна.

Удвояване на допълнението[редактиране | редактиране на кода]

Характерна особеност на българския език, която се среща и в другите балкански езици, е удвояването на допълнението (както прякото, така и непрякото).

Удвояването на допълнението се осъществява чрез двойно изразяване на допълнението едновременно с името на означавания предмет и с винителната (за прякото допълнение) или дателната (за непрякото допълнение) местоименна форма, заместваща името.[2]

Примери:

1) Пълна и кратка форма на лично местоимение:

Мен ме избраха.
На тях им изпратиха покани по пощата.
Вас Ви очакват утре.
На нея ѝ казаха резултата веднага.

2) Съществително име и лично местоимение:

Както се вижда, мама са я знаели всички. (Й. Йовков)
На детето му порасна първото зъбче.
Хората ги преценяват по делата.
На Мария ѝ дадоха главната роля.

Удвояването на допълнението е характерно предимно за разговорния стил на българския език.[2] То често може да се избегне и това се препоръчва за постигане на стилова неутралност на изказа:

На Мария дадоха главната роля.

Понякога обаче удвояването на допълнението е нужно за избягване на двусмислие, например при обърнат словоред:

Мечката я хвана Иван.

Удвояването на допълнението е неизбежно, когато трябва да се конкретизират един вид безлични изрази, задължително съдържащи кратка местоименна форма:[1]

срам ме е, мъчно ми е и др.

В случай че местоимението е във винителна форма, удвоеното допълнение не може да се изпусне:

Иван го е срам за нашия клас.

Местоимението посочва, че думата Иван е пряко допълнение. Ако местоимението се изпусне, смисълът ще се промени:

Иван е срам за нашия клас.

Сега думата Иван е подлог.

Когато местоимението е в дателна форма, то може да се изпусне:

На Иван е мъчно за морето.

И в този случай е по-естествено запазването на местоимението:

На Иван му е мъчно за морето.

Допълнението може да се конкретизира и чрез обръщението, но това не се смята за удвояване, тъй като обръщението не е допълнение:[1]

На теб, Българийо свещена,
покланям песни си сега.
(Ив. Вазов)

Вътрешно допълнение[редактиране | редактиране на кода]

Вътрешното допълнение е стилистичен похват в художествената реч, при който сказуемото (глагол) и допълнението (съществително име) имат един и същи корен, като глаголът може да е непреходен:[1]

ден денувам, нощ нощувам, блян бленувам.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Петър Пашов, Практическа българска граматика, София, 1989, стр. 258 – 262.
  2. а б в г ИБЕ – БАН, Речник на българския език – справка за понятието допълнение.