Дядо Иван

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

„Дядо Иван“ е митологизираният образ на освободителката Русия, в колективното съзнание на българския народ под османска власт.[1][2] Днес този образ е една от основните идеологически тези на русофилството в България.[3]

Идеологически фундамент[редактиране | редактиране на кода]

Крайъгълен камък на този общонароден и събирателен израз е концепцията за Трети Рим, изкристализирала след завоюването на българските земи от османците. Исторически отгласен тътен от събитията са личностите на търновския митрополит Дионисий Рали, който лично носи в Москва през 1591 г. томоса за утвърждаването на РПЦ за пета в диптиха на местото на старата и несъществуваща вече Търновска патриаршия. [4] Друга колосална фигура от периода на така наречения султанат на жените, която е също така с особен принос за легендарното утвърждаване в масовото съзнание на фигурата на дядо Иван, е на магната Михаил Кантакузин Шейтаноглу. Архонтът на Константинопол успява да подсигури признание на царския титул за своя далечен роднина и братовчед Иван Грозни, с който двамата имали общи предходници и родственици в лицето на Палеолозите и императрица Елена Драгаш, последната родом и с произход от Константиновата земя, т.е. от тази на Константин Драгаш. Този факт много добре се знаел на царско ниво в Москва, понеже както съобщава Йордан Иванов, през 1586 г. от цар Фьодор Иванович била приета и царски надарена църковна делегация от три български манастира - от Осоговския манастир, от Благовещенския манастир в Коласия, т.е. днешния кв. Колуша на Кюстендил, и от Билинския манастир край Трън. [5]

Исторически корени[редактиране | редактиране на кода]

Според Йордан Трифонов (1908 г.), митичният образ на „дядо Иван“ произлиза от аналогии с Иван III или Иван IV.[1] „История на България“ (1954 г.) свързва появяването на легендата за „дядо Иван“ с женитбата на Иван III за племенницата на последния византийски императорСофия Палеологина, през 1472 г. Чрез този брак Иван III формално получава по сватовска линия историческото право (посредством Restauratio imperii и Translatio imperii) да се възкачи на трона на вече несъществуващата Византийската империя (завладяна от османците през 1453 г.) и също така моралното задължение да освободи балканските народи от чуждоземните нашественици. [2]

Съвременна интерпретация[редактиране | редактиране на кода]

Съвременната интерпретация на образа на „Дядо Иван“ е една от основните идеологически тези на русофилството в България. През 2011 г. ученикът от 10Б клас на СОУ "Васил Левски" – Троян Тони Димитров Дудев, печели първото място в конкурса за разработки за проникването на българската духовност в руската култура и на руската духовност в българската, с очерка си за „Дядо Иван“. В разработката си десетокласникът се позовава на автентични записки на неговия прадядо Иван Дочев, който е бил активен участник във Втората световна война и боевете край река Драва. Тони Дудев е получава официалната си награда в конкурса „Не се гаси туй, що не гасне“ на тържествена церемония, проведена от Национално движение „Русофили“ на 11 юни 2011 г. в Националния военноисторически музей в София.[3][6]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Макарова, И. Ф. Болгарский народ в XV—XVIII вв. Москва, ДомКнига, 2005. с. 171.
  2. а б Под ред. Третьякова, П. Н. и др.. История Болгарии. :Москва, Наука, 1954. с. 180.
  3. а б Движение "Русофили" отличи десетокласник от Троян за очерка му "Дядо Иван". // Ловеч Прес, 2011 г.. Посетен на 14-10-2016.
  4. Писмо на Дионисий Рали до руският цар Фьодор от 1591 г. за пристигането му с грамота за признаване на патриаршески титул на руския църковен глава - това събитие най-ярко отразява и изразява целия контекст на събитията по Първото търновско въстание. Грамотата от Вселенския събор на Вселенската патриаршия за признаването на Москва за пета патриаршия е изпратена неслучайно и връчена от църковна делегация предвождана лично от търновския митрополит и бъдещ предводител на въстанието - Дионисий Рали.
  5. Иванов, Йордан. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика, София, документ № 50; стр. 168-169.. 1915, 1917.
  6. Финалистите в конкурса „Не се гаси туй що не гасне” получиха своите награди в НВИМ. // Официален сайт на НВИМ, 14.06.2011 г.. Посетен на 14-10-2016.