Еничари

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Еничар)
Направо към: навигация, търсене

Еничарите (на османски турски: يڭيچرى, yeni çeri – нов войник), също йеничери / йеничари и яничери / яничари, са османски поданици (главно немюсюлмани по произход), на служба в Османската империя (предимно като военнослужещи, но също държавни служители, както и работници), съществували от средата на XIV век до 1826 г.

Набиране на еничари[редактиране | редактиране на кода]

Набирани са главно от покорените немюсюлмански народи чрез т.нар. кръвен данък (девширме). Той се събирал на периоди от 3 до 5 години, а децата били на възраст от 5 до 10 години.

Наричани аджемиоглани, те били откарвани в казармите в Одрин, Цариград и Бурса, където били помохамеданчвани. Някои започвали работа в султанските конюшни и градини, други чиракували и научавали занаят, трети работели като прислуга. Най-красивите били избирани да обслужват султана в покоите му. Някои от тях се издигали така до паши и везири. След 10 – 15 години далеч от дома аджемиогланите трябвало да забравят напълно рода си и да научат турски език. Хаджи и молли ги възпитавали в мохамеданската вяра.

Накрая постъпвали в еничарския корпус, където ставали отлични бойци. През XV век корпусът числял 10 000 души, за да достигне през XVII в. до 150 000 д. Еничарите се подчинявали само на султана, а техният ага бил сред най-влиятелните първенци. Когато отивали по родните места, помохамеданчвали насилствено собствените си майки и бащи.

Борби срещу еничарството[редактиране | редактиране на кода]

С отчаяни усилия българите се борят и срещу най-страшното посегателство върху народността и вярата им – кръвния данък. Някои женят момчетата си още на 8 – 9 години, защото женените не били вземани за еничари. Отраснали българчета напускат домовете си и дълго се укриват, подкупват се събирачите на данъка, за да попълнят състава с още необрязани синове на бедни турци.

Жителите на Негуш открито отказват да предадат рожбите си и през 1705 г. образуват чета начело с Карадимо и синовете му Васил и Димитър и нападат силяхдара (чиновник, отговарящ за събирането на данъка) и охраната му. След много битки те са притиснати и разбити от превъзхождащите ги турски сили. Войводата Карадимо е убит, а синовете му са обесени.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • „Великите битки и борби на българите“