Здравко Попов (философ)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Здравко Попов.

Здравко Попов
български философ и дипломат
Роден

Учил вСофийски университет
Философия
РегионЗападна философия
ЕпохаСъвременна философия
Школафеноменология, херменевтика
Интересионтология, антропология
ПовлиянПлатон, Имануел Кант, Едмунд Хусерл, Мартин Хайдегер, Пол Рикьор

Здравко Василев Попов е български философ, дипломат и университетски преподавател.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Бургас. Завършва философия и психология в Софийския държавен университет (1972 – 1976). Защитава докторска дисертация на тема „Митът като философски проблем“ (1994).[1] Специализира в областта на хуманитарните науки в Университета „Ла Сапиенца“ в Рим (1982 – 1983); в областта на външната политика и дипломацията във Вашингтон, САЩ (1991); в областта на политиката за сигурност в Отава, Канада (1992); в областта на публичната политика в Лондон, Великобритания (2005).[2]

Учител по философия в Националната гимназия за древни езици и култури (1988-1990).

Редовен преподавател в Софийския университет от 1977 до 2017 г. Доцент по философия от 1997.[1] Хоноруван преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1984 – 1990), Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград (1995 – 2000) и Нов български университет (2000 – 2003).[2]

Бил е външнополитически съветник на Президента на България д-р Желю Желев (1990 – 1992). Член на Централната комисия за борба с малолетната престъпност към Министерския съвет (1999 – 2001). Член на Съвета по евроатлантическа и европейска интеграция към Президента на България г-н Георги Първанов (2002 – 2006).[2]

Основател и председател на борда на директорите на радио-телевизия „7 дни“ (1993 – 1994).

Президент на УНИЦЕФ България (1997 – 2003).

Основател и директор на Дипломатическия институт към Министерството на външните работи (2003-2006).[2]

От 2005 г. до 2006 г. е национален представител в Направляващия комитет на Колежа по европейска сигурност и отбрана в Брюксел и член на борда на директорите на Института за изследвания на сигурността на ЕС в Париж.[2]

Извънреден и пълномощен посланик на Република България в Чешката република от 30 май 2006 до 30 юли 2010 г.[2]

Главен редактор на сп. „Дипломация“ от 2012 г. Президент на Института за публична политика от 2012 г.

Признание и награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Орден „Франсиско де Миранда“, получен от Президента на Венецуела (1992)
  • „Лавров венец“ (сребърен), получен от Министъра на външните работи (2007)
  • Медал „Св. св. Кирил и Методий“ (златен), получен от Духовния глава на Чешката и Словашката православна църква (септември 2010)
  • Голям военен кръст (Militare Ordine del Collare di Santa Agata dei Paterno) (октомври 2012)
  • Distinguished Fellow на Ню Уестминстър Колидж, Ванкувър, Канада (април 2013)

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • (съставител) Мит и философия. София: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 1991, 2016.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]