Иван Илиев (Ново село)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Иван Илиев (революционер))
Вижте пояснителната страница за други личности с името Иван Илиев.

Иван Илиев
български революционер

Роден
Починал
9 октомври 1923 г. (38 г.)

Учил вЗагребски университет
Иван Илиев в Общомедия

Иван Илиев Танев, известен и като Айдински и Сливаров,[1] е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и на Българската комунистическа партия.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Илиев е роден на 23 септември 1885 година в струмишкото Ново село[2], тогава в Османската империя. На 5 години остава сирак Основно образование получава в Ново село. В прогимназията научава гръцки.[3] Учи в сръбско училище в Солун, но след няколко месеца[3] се прехвърля в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, където се запознава с Гоце Делчев, който го привлича към ВМОРО.[4][3] Сближава се с гемиджиите.[5] За революционна дейност е изключен от гимназията.[4]

Работи като български учител в град Щип, където преподава заедно с Мише Развигоров. Уволнен е за революционна дейност от владиката Герасим Струмишки.[3] Действа като организатор в Струмишко, а по-късно и в Петричко под името Сливаров.[3][4] След Солунските атентати през 1903 година е арестуван от османските власти и осъден на 101 години затвор. Успява да избяга от Едикуле. Участва в Илинденско-Преображенското въстание като секретар в четата на Христо Чернопеев.[4]

След въстанието става инспектор на четите на ВМОРО в Струмишко и член на Струмишкия окръжен революционен комитет. Делегат е на Струмишкия окръжен конгрес, проведен в Огражден през лятото на 1905 година.[6] Избран е за секретар в работното председателство на конгреса. При работата на конгреса Иван Илиев обръща внимание върху гръцката въоръжена пропаганда и върху инфилтрацията на гръцки терористи в Струмица, изпратени от централния комитет в Атина.[7] През октомври 1905 година е делегат на Рилския конгрес на ВМОРО, а на следващата 1906 година и на Скопския окръжен конгрес на организацията.[5]

В 1906 година заминава за София, за да завърши средното си образование.[4] Делегат е на Съвещателното събрание. В 1907 година се запознава с Димитър Благоев и Георги Кирков[3] и под тяхно влияние става член на БРСДП.[4] През 1906 – 1909 година е учител в село Емине, Заноге и директор на училището в Грамада.[4] Задочно учи право в Загребския университет[5] и след успешното дипломиране през 1909 година[8] започва работа в Софийския окръжен съд. Участва на Първата балканска социалдемократическа конференция през 1909 година в Белград. Специализира право в Брюксел в 1911 година.[8] В 1913 година завършва право и в София и от 1914 година работи като адвокат в Струмица, където е секретар и на местния комитет на БРСДП (т. с.).[4]

В 1919 година напуска Струмица, която е предадена на Кралството на сърби, хървати и словенци, и работи в Горна Джумая, където е главен организатор на БКП в района и член на нейното ръководство (1920 – 1923), а от юни 1920 до есента на 1921 година е председател на Окръжния комитет. Член е на Висшия партиен съвет при Централния комитет на БКП (1921 – 1922).[4]

След решението на ЦК на БКП за въстание участва в изработването на оперативния план за действия в града. Поради заболяване не участва в самото Септемврийско въстание.[4] На 9 октомври 1923 година пред дома си,[4] е намушкан с ножове от представители на дясното крило във Вътрешната македонска революционна организация.[9]

Негов внук е Любчо Айдински (1930 - 2021), професор в Скопския университет.[10]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 7, 88.
  2. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 187.
  3. а б в г д е Тасев, Славчо. Безсмъртните 1922 - 1944. Биография на загиналите в борбата против капитализма и фашизма от Благоевградски окръг. София, Издателство на Българската комунистическа партия, 1971. с. 25.
  4. а б в г д е ж з и к л Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 378.
  5. а б в Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 65.
  6. Пандевски, Манол Д. Внатрешната македонска револуционерна организација и неоврховизмот (1904 – 1908). Скопје, Култура, 1983. с. 79.
  7. Ѓоргиев – Ликин, Васил. Видни учители – револуционери од Струмица и Струмичко од крајот на XIX век до почетокот на Балканските војни (1893 – 1912/1913) // Струмица и Струмичко во времето на Балканските војни и Букурешкиот мировен договор. Струмица, НУ Завод за заштита на спомениците на културата и Музеј, 2013. ISBN 978-608-65524-1-1. с. 221. (на македонска литературна норма)
  8. а б Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912) // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 52.
  9. Тасев, Славчо. Безсмъртните 1922 - 1944. Биография на загиналите в борбата против капитализма и фашизма от Благоевградски окръг. София, Издателство на Българската комунистическа партия, 1971. с. 26.
  10. Учество на радио, ТВ-емисии и печатени медиуми // Фондација: „Професор д-р Љупчо Ајдински“. Посетен на 13 февруари 2019.