Маргарит Минков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Маргарит Минков
Роден 11 май 1947 г.
Починал 29 октомври 1997 г. (50 г.)
Професия драматург
Националност Флаг на България България
Активен период 1970 – 1997
Жанр приказка, стихотворение, драма
Дебютни работи „Приказки за разказване“ (1984)
Награди Награда на Комитета за култура и Министерството на образованието за приказката „Чудеса, чудеса“ (1984) и др.
Съпруга Ина Минкова
Деца Сибина Минкова (актриса)

Маргарит Минков е български детски писател, поет, драматург и сценарист.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Маргарит Минков е роден на 11 май 1947 г. в Плевен. Детството му преминава в махалата при „Китайската стена“. Изключван е от училище. Вуйчо му е военен лекар и полиглот, осъден и убит от Народения съд. Маргарит Минков е смятан от комунистическата власт за неблагонадежден. За кратък период учи в духовна семинария, но я напуска по собствено решение. Няма висше образование. Самообразова се в областта на философията, музиката, световната литература, физиката.

От 1970 до 1978 г. Маргарит Минков сътрудничи на Детската редакция в Българската национална телевизия. Приказките му за предаването „Лека нощ, деца“ се отличават със завладяващ хумор и усет за парадокса и небивалицата.

Минков написва за децата „Приказки с шапки“, „Две ръчички – десет пръста“, „Чудеса, чудеса“ (наградена от Комитета за култура и Министерството на образованието), „Приказки за разказване“, „Звездна притча Рождество“, както и пиеси, филмови новели и мюзикъли. Печели второ място в конкурса за оригинална авторска приказка „Ханс Кристиан Андерсен“, организиран от БНТ, а по-късно и трето място в конкурс във Варна с пиесата „Големият бал на шахматните фигури“ (1979). Втора награда печели в конкурс за написване на историческа пиеса във връзка с 1300-годишнината от създаването на българската държава с пиесата „Книга на царете“ (1980).

Успехите в конкурсите за драми подтикват Маргарит Минков да навлезе в театъра. През 1981 и 1982 г. той работи като драматург в театрите в Сливен и Враца. Става художествен ръководител и директор на Драматичен театър „Сълза и смях“ (София). В периода 1986 – 1994 завежда литературното бюро на Национална дирекция театри. До 1991 г. получава нови признания за своето творчество: през 1988 г. получава „Златният делфин“ за драматургия, а през 1991 г. награда за драматургия на Съюза на артистите в България за пиесата си „Камината“. През 1997 г. Минков е драматург в Народния театър.

Маргарит Минков е автор на осемнадесет пиеси, играни в цяла България, сред които най-известни са „И отново за Моцарт и Салиери“ (1979), „Вавилонската кула“ (1982), „Големият род“ (1983), „Ето какво се случи“ (1984), „Нощно съжителство“ (1985), „Жана д’Арк“ (1988), „Камината“ (1990), „Въведение в тяхната картина“ (1994), „Втора сряда“ (1997).

Част от пиесите му са издадени посмъртно през 2001 г. в сборник „Пиеси I“ от Сдружение „Летен театрален институт“, (2001), а през 2007 г. е публикувана драмата му „Жана д'Арк. Пиеси II“ в издателство „Стигмати“.

През 1984 г. излиза книгата на Маргарит Минков „Приказки за разказване“, а през 1987 г. – „Безкрайна приказка“. Посмъртно е издадена книгата му „Весел, гъделичкащ смях“ (2015) в „ИК Жанет 45“.

През всичките тези години Минков пише и поезия. Първите публикувани негови стихове са в самиздатското сп. „Мост“ (1989 – 1990), а в книга излизат посмъртно в стихосбирката „Пръстен в кладенец“ (2000, 2007).

През 1992 г. Маргарит Минков е депутат в 36 Народно събрание от листата на СДС.

Умира през 1997 г.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Поезия
  • Стихове в самиздатското сп. „Мост“ (1989 – 1990)
  • „Пръстен в кладенец“, Издателско ателие Аб (2000) и Литернет (2007)[1]
Приказки
  • „Приказки с шапки“
  • „Две ръчички – десет пръста“
  • „Чудеса, чудеса“
  • „Приказки за разказване“
  • „Звездна притча Рождество“
  • „Вълшебното дъждовно време"
  • „В очакване на Дядо Мраз“
Книги
  • „Приказки за разказване“* (1984)
  • „Безкрайна приказка“ (1987)
  • „Весел, гъделичкащ смях“ (2015)[2]
Драма
  • „Големият бал на шахматните фигури“ (1979)
  • „Пътешествие до Африка“ (1979)
  • „И отново за Моцарт и Салиери“ (1979)
  • „Книга на царете“ (1980)
  • „Огненият пророк“ (1982)
  • „Вавилонската кула“ (1982)
  • „Големият род“ (1983)
  • „Ето какво се случи“ (1984)
  • „Вълшебното дъждовно време“ (1984)
  • „Нощно съжителство“ (1985)
  • „Хитър Петър“ (1986)
  • „Жана д'Арк“ (1988)
  • „Врани“ (1989)
  • „Play Your Todoroff“ (1989)
  • „Камината“ (1990)
  • „Пепеляшка – Superstar“ (1994)
  • „Въведение в тяхната картина“ (1994)
  • „Втора сряда“ (1997)
Сценарий

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Втора награда в конкурса за оригинална авторска приказка „Ханс Кристиан Андерсен“, организиран от БНТ.
  • Трета награда в конкурс във Варна за пиесата „Големият бал на шахматните фигури“ (1979)
  • Втора награда в конкурс за написване на историческа пиеса във връзка с 1300-годишнината от създаването на българската държава за пиесата „Книга на царете“ (1980)
  • Награда на Комитета за култура и Министерството на образованието за приказката „Чудеса, чудеса“ (1984)
  • Награда за драматургия „Златният делфин“ (1988)
  • Награда за драматургия на Съюза на артистите в България за пиесата „Камината“ (1991)

Посмъртно признание[редактиране | редактиране на кода]

През 1998 г. фондация „Концепция за театър“ обявява национален конкурс „Млада българска драматургия“, като учредява Специална награда „Маргарит Минков“ за философско осмисляне на действителността.[3]

В нашия прагматичен ден като че ли не остана място за интелигента – неприспособим „неудачник“ според критериите за успеваемост в нашия вариант на балкански вандализъм. Не остана място за Марго. А как ще бъде утре? И все пак зрънцето оптимизъм в тази история е в онова, което остава след човека като усещане за присъствие, като написано слово, като повод за театрална игра и ето... Марго пак го има, макар че времето е такова, има го заради илюзията, заради спомена и мечтата, които все пак остават.

— Анна Топалджикова

Бихме могли да помислим и за геоцентризма в театралния космос на Маргарит Минков, за неговите библейски и евангелски устойчиви мотиви, за култовете му към случайността, към подменянето, към несъвпадението. Суверенната му авторска представа за събития, герои и сюжети, за мирозданието, както се казваше някога, е скрита с двойно, тройно, n-то дъно в играта на театъра.

— Весела Груева

Болката на Маргарит Минков, излята в десетките въпроси към себе си и нас в същински описаната драматична ситуация на сломения от самота, безнадеждност, саморефлексия и опитност човек, тази болка изисква театрална естетика, подвластна на чуваемостта – нещо, за което липсва търпение, чувствителност, сетива за другост.

— Кристина Тошева

Той беше от последните, които се присъединиха към пишещите през последните десетилетия драматурзи, и си тръгна с първите. Имаше монашеско-отшелнически вид. Езикът му обаче, особено на последните пиеси, не беше благообразен, а улично прям. В очите на западния човек вероятно е стоял като онези аскетични хора на духа от славянския Изток, които обитават запълнени с книги мансарди, без каквито и да било грижи за някакъв по-подреден бит. С основание. Маргарит беше всичко друго освен житейски практичен човек.

— Константин Илиев

Така си отиде от театъра на живота тоя друг човек – зъбите му окапаха от стискане, язвата му се спука от ритници и лакти в корема, ушите му огризани... Като се срещнем горе, да не можем да се познаем.

— Иван Добчев

Маргарит Минков си отиде от този свят, време е да направим още едно хубаво представление...

— Продан Нончев

[4]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]