Маргарит Минков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Маргарит Минков
Роден 11 май 1947 г.
Починал 29 октомври 1997 г. (50 г.)
Професия драматург
Националност Флаг на България България
Активен период 1970 – 1997
Жанр приказка, стихотворение, драма
Дебютни работи „Приказки за разказване“ (1984)
Награди Награда на Комитета за култура и Министерството на образованието за приказката „Чудеса, чудеса“ (1984) и др.
Съпруга Ина Минкова
Деца Сибина Минкова (актриса)

Маргарит Минков е български детски писател, поет, драматург и сценарист.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Маргарит Минков е роден на 11 май 1947 г. в Плевен. Детството му преминава в махалата при „Китайската стена“. Изключван е от училище. Вуйчо му е военен лекар и полиглот, осъден и убит от Народения съд. Маргарит Минков е смятан от комунистическата власт за неблагонадежден. За кратък период учи в духовна семинария, но я напуска по собствено решение. Няма висше образование. Самообразова се в областта на философията, музиката, световната литература, физиката.

От 1970 до 1978 г. Маргарит Минков сътрудничи на Детската редакция в Българската национална телевизия. Приказките му за предаването „Лека нощ, деца“ се отличават със завладяващ хумор и усет за парадокса и небивалицата.

Минков написва за децата „Приказки с шапки“, „Две ръчички – десет пръста“, „Чудеса, чудеса“ (наградена от Комитета за култура и Министерството на образованието), „Приказки за разказване“, „Звездна притча Рождество“, както и пиеси, филмови новели и мюзикъли. Печели второ място в конкурса за оригинална авторска приказка „Ханс Кристиан Андерсен“, организиран от БНТ, а по-късно и трето място в конкурс във Варна с пиесата „Големият бал на шахматните фигури“ (1979). Втора награда печели в конкурс за написване на историческа пиеса във връзка с 1300-годишнината от създаването на българската държава с пиесата „Книга на царете“ (1980).

Успехите в конкурсите за драми подтикват Маргарит Минков да навлезе в театъра. През 1981 и 1982 г. той работи като драматург в театрите в Сливен и Враца. Става художествен ръководител и директор на Драматичен театър „Сълза и смях“ (София). В периода 1986 – 1994 завежда литературното бюро на Национална дирекция театри. До 1991 г. получава нови признания за своето творчество: през 1988 г. получава „Златният делфин“ за драматургия, а през 1991 г. награда за драматургия на Съюза на артистите в България за пиесата си „Камината“. През 1997 г. Минков е драматург в Народния театър.

Маргарит Минков е автор на осемнадесет пиеси, играни в цяла България, сред които най-известни са „И отново за Моцарт и Салиери“ (1979), „Вавилонската кула“ (1982), „Големият род“ (1983), „Ето какво се случи“ (1984), „Нощно съжителство“ (1985), „Жана д’Арк“ (1988), „Камината“ (1990), „Въведение в тяхната картина“ (1994), „Втора сряда“ (1997).

Част от пиесите му са издадени посмъртно през 2001 г. в сборник „Пиеси I“ от Сдружение „Летен театрален институт“, (2001), а през 2007 г. е публикувана драмата му „Жана д'Арк. Пиеси II“ в издателство „Стигмати“.

През 1984 г. излиза книгата на Маргарит Минков „Приказки за разказване“, а през 1987 г. – „Безкрайна приказка“. Посмъртно е издадена книгата му „Весел, гъделичкащ смях“ (2015) в „ИК Жанет 45“.

През всичките тези години Минков пише и поезия. Първите публикувани негови стихове са в самиздатското сп. „Мост“ (1989 – 1990), а в книга излизат посмъртно в стихосбирката „Пръстен в кладенец“ (2000, 2007).

През 1992 г. Маргарит Минков е депутат в 36 Народно събрание от листата на СДС.

Умира през 1997 г.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Поезия
  • Стихове в самиздатското сп. „Мост“ (1989 – 1990)
  • „Пръстен в кладенец“, Издателско ателие Аб (2000) и Литернет (2007)[1]
Приказки
  • „Приказки с шапки“
  • „Две ръчички – десет пръста“
  • „Чудеса, чудеса“
  • „Приказки за разказване“
  • „Звездна притча Рождество“
  • „Вълшебното дъждовно време"
  • „В очакване на Дядо Мраз“
Книги
  • „Приказки за разказване“* (1984)
  • „Безкрайна приказка“ (1987)
  • „Весел, гъделичкащ смях“ (2015)[2]
Драма
  • „Големият бал на шахматните фигури“ (1979)
  • „Пътешествие до Африка“ (1979)
  • „И отново за Моцарт и Салиери“ (1979)
  • „Книга на царете“ (1980)
  • „Огненият пророк“ (1982)
  • „Вавилонската кула“ (1982)
  • „Големият род“ (1983)
  • „Ето какво се случи“ (1984)
  • „Вълшебното дъждовно време“ (1984)
  • „Нощно съжителство“ (1985)
  • „Хитър Петър“ (1986)
  • „Жана д'Арк“ (1988)
  • „Врани“ (1989)
  • „Play Your Todoroff“ (1989)
  • „Камината“ (1990)
  • „Пепеляшка – Superstar“ (1994)
  • „Въведение в тяхната картина“ (1994)
  • „Втора сряда“ (1997)
Сценарий

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Втора награда в конкурса за оригинална авторска приказка „Ханс Кристиан Андерсен“, организиран от БНТ.
  • Трета награда в конкурс във Варна за пиесата „Големият бал на шахматните фигури“ (1979)
  • Втора награда в конкурс за написване на историческа пиеса във връзка с 1300-годишнината от създаването на българската държава за пиесата „Книга на царете“ (1980)
  • Награда на Комитета за култура и Министерството на образованието за приказката „Чудеса, чудеса“ (1984)
  • Награда за драматургия „Златният делфин“ (1988)
  • Награда за драматургия на Съюза на артистите в България за пиесата „Камината“ (1991)

Посмъртно признание[редактиране | редактиране на кода]

През 1998 г. фондация „Концепция за театър“ обявява национален конкурс „Млада българска драматургия“, като учредява Специална награда „Маргарит Минков“ за философско осмисляне на действителността.[3]

В нашия прагматичен ден като че ли не остана място за интелигента – неприспособим „неудачник“ според критериите за успеваемост в нашия вариант на балкански вандализъм. Не остана място за Марго. А как ще бъде утре? И все пак зрънцето оптимизъм в тази история е в онова, което остава след човека като усещане за присъствие, като написано слово, като повод за театрална игра и ето... Марго пак го има, макар че времето е такова, има го заради илюзията, заради спомена и мечтата, които все пак остават.

— Анна Топалджикова

Бихме могли да помислим и за геоцентризма в театралния космос на Маргарит Минков, за неговите библейски и евангелски устойчиви мотиви, за култовете му към случайността, към подменянето, към несъвпадението. Суверенната му авторска представа за събития, герои и сюжети, за мирозданието, както се казваше някога, е скрита с двойно, тройно, n-то дъно в играта на театъра.

— Весела Груева

Болката на Маргарит Минков, излята в десетките въпроси към себе си и нас в същински описаната драматична ситуация на сломения от самота, безнадеждност, саморефлексия и опитност човек, тази болка изисква театрална естетика, подвластна на чуваемостта – нещо, за което липсва търпение, чувствителност, сетива за другост.

— Кристина Тошева

Той беше от последните, които се присъединиха към пишещите през последните десетилетия драматурзи, и си тръгна с първите. Имаше монашеско-отшелнически вид. Езикът му обаче, особено на последните пиеси, не беше благообразен, а улично прям. В очите на западния човек вероятно е стоял като онези аскетични хора на духа от славянския Изток, които обитават запълнени с книги мансарди, без каквито и да било грижи за някакъв по-подреден бит. С основание. Маргарит беше всичко друго освен житейски практичен човек.

— Константин Илиев

Така си отиде от театъра на живота тоя друг човек – зъбите му окапаха от стискане, язвата му се спука от ритници и лакти в корема, ушите му огризани... Като се срещнем горе, да не можем да се познаем.

— Иван Добчев

Маргарит Минков си отиде от този свят, време е да направим още едно хубаво представление...

— Продан Нончев

[4]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]