Никола Белопитов
| Никола Белопитов | |
| български инженер и стопански деятел | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
| Техника | |
| Област | Електротехника |
| Семейство | |
| Съпруга | Олга Белопитова |
| Деца | 1 |
Никола Райков Белопитов е български инженер, изобретател и стопански деятел, заслужил деятел на техниката (1971).
Ранни години[редактиране | редактиране на кода]
Роден е през 1901 г. в Панагюрище. Баща му е часовникар и притежател на единствената книжарница в града. Завършва гимназия с отличие. Още в юношеството си става привърженик на левите идеи. През 1921 г. заминава да учи електроинженерство във Виена. През 1923 г. се връща, за да се включи в Септемврийското въстание[1]. Арестуван е, но е освободен от затвора. Заминава за Данциг (днешен Гданск), където продължава обучението си.
През 1929 г. се връща в Панагюрище. Постъпва на работа във водния синдикат „Въча“. Проектира и осъществява електрификацията на града. През февруари 1931 г. проектът е успешно завършен и открит. Въпреки това Белопитов е уволнен по политически причини.
В София до 1945 г.[редактиране | редактиране на кода]
Същата година се мести в София, където намира работа в Телефонната станция. Скоро става завеждащ отдел „Проучвания“ на Телефонното и телеграфно отделение. Активен член и секретар на Българското инженерно и архитектурно дружество. Член е и на Клуба на радиолюбителите „Родно радио“, който се бори за отмяна на забраната за продажба на радиоапарати в България. През 1933 г. влиза в ръководството на клуба.
При приемането на Закона за защита на държавата през 1938 г., изпреварвайки уволнението си, той напуска работа и основава с Георги Ковачев и Тодор Прахов фирма БЕКОП. Дейността е разнообразна, но основно се занимават с поправка, изработка и продажба на радиоапарати. Освен това изработват металотърсачи, правят полилеите в Централната поща и Съдебната палата.
Бюрото на фирмата се намира на пл. „Славейков“, където се запознава с генерал Владимир Заимов. Между двамата се заражда приятелство. Белопитов започва да съдейства на генерала в конспиративната му дейност, като поддържа радиостанциите и осигурява връзката с Москва. През 1941 г. мрежата е разбита. Генералът е арестуван, а няколко дена по-късно и Белопитов попада в затвора. На 1 юни 1941 г. Владимир Заимов е осъден на смърт и разстрелян, без да е дал информация за мрежата си. Белопитов е освободен поради „недоказаност“.
Българска електропромишленост[редактиране | редактиране на кода]
След 9 септември 1944 г. Белопитов започва работа в Управителния съвет на Електрификацията и ръководи Телефонната централа. По това време страната остро се нуждае от възстановяване и модернизация. През 1945 г. той прави „един голям доклад с много цифри“, който става основа на бъдещата електропромишленост на България. Министър по това време е Трайчо Костов и той дава зелена светлина за реализация на предложенията му.
Първото ново предприятие е Слаботоковият завод за телефонни апарати. През 1948 г. в България групата „Елпром“ има 12 дребни предприятия, 11 инженера, 850 работници.
„Съгласно плана ми трябваше да създам 12 завода из цялата страна.“ – пише Никола Белопитов. „Най-важен от тях бе силнотоковият завод. Но за всеки един липсваше каквато и да е било основа. Приятели и началници ме посъветваха да чакам заводите да се проектират и оборудват от Съветския съюз, както правеха всички тогава. Аз бях обаче съм на мнение, че проектирането, строежът и обзавеждането на заводите беше по силите ни...“
Такъв размах на мисленето не среща разбиране от партийното ръководство. Белопитов е принуден да води необичайно „двойно счетоводство“ – изготвя заданията за заводите в 2 различни версии: 1 реална и 1 с няколкократно занижени цифри за пред партията. В това си дело той среща неочаквана подкрепа и разбиране у колегите от Москва. Както казва самият той „съветските другари ни разбраха и затова се присъединиха към нашата „благородна лъжа“ ...“.
След тръгването на заводите се вижда, че всички те са напълно натоварени, построени с много добра перспектива и прозорливост. А някои – като Електропорцелановия завод, търпят и неколкократни разширения. За 3 години се изгражда цялата база на електротехническата индустрия в България. Отварят врати Слаботоковият и Силнотоковият заводи, Електропорцелановият завод, Заводът за електроинсталационни материали, Заводът за електронагревателни уреди, Кабелният завод и Електроапаратурният завод, Заводът за трансформатори и т.н. – общо 11 завода.
Ето какво си спомня за тези времена племенничката му Мария Белопитова: „Често ни натоварваше в служебната кола – нас децата, и тръгвахме по строящите се заводи в Севлиево, в Троян, в Русе. С много вдъхновение ни разказваше за мечтите си, за бъдещото производство и развитие на тези заводи. Ние го слушахме с голямо внимание и увлечение, макар че много неща не разбирахме. Чичо имаше общ език, много хубаво умееше да разговаря с нас децата.“
Бурното развитие на електропромишлеността започва да дава своето отражение върху общото развитие на икономиката на страната. Заводите осигуряват хиляди работни места, продукцията започва да се изнася за чужбина. Осигурена е възможност за развитие на останалите индустрии – налична е енергия и материали за експлоатацията ѝ. Отлично работят съобщителните и енергийните канали. Промените се чувстват и в бита на обикновения българин. В страната започва работа Българската фабрика за електрически лампи. Налице е масовото навлизане на електроуредите в домовете – електрически бойлери, котлони, ютии, перални, маслени радиатори.
В края на 1950 г. Никола Белопитов е освободен от заеманата длъжност поради „изграждането на прекалено големи заводи“. По това време той започва първите си открити критики към партийното ръководство, изразявайки несъгласието си с ниското заплащане на квалифицираните инженерни кадри. Той пише до Министерския съвет: "Оценката на труда на инженера не се различава много от тази на работниците и служещите. Така един околийски архитект получава малко повече от машинописката. В заводите, където се плаща на норма, най-обикновено явление е директорът да получава много по-малко отколкото стотици производственици, които работят на норма. А какво остава за главния инженер, за инженерите-конструктори, началниците на отдели.”
Работа в НИИС[редактиране | редактиране на кода]
През 1949 г. се създава първия в България ведомствен научноизследователски отдел по съобщенията, с първи директор Недялко Велев, а през 1952 г. Белопитов е назначен за директор на Научно–изследователския институт по съобщенията /НИИС/, където основната му дейност е в чисто научно–изследователски план. Там той преоткрива удоволствието от научната работа и още нещо, което го прави щастлив до края на живота му – сътрудничеството с младите хора. В общуването си е изключително непосредствен, бързо премахва бариерите, говори увлекателно, уважава чуждото мнение и умее да изслушва. Това го превръща в много успешен учител и ръководител за поколения млади инженери. Всяка сутрин той прави своята обиколка из лабораториите, започвайки от вратата със знаменитото си „Здравейте! Какво ново?“.
Когато през 1960 г. е назначен за директор на Научноизследователски институт по електротехническа промишленост – това е все още една нова организация, която тепърва има да показва истинския си потенциал. Най-сложната задача на Белопитов е да обори мнението, че „научните институти не произвеждат нищо“. Той използва цялото си красноречие и способност да убеждава и Институтът по електропромишленост се обзавежда с една от най-впечатляващите за времето си сграда в Горни Лозенец, София, където на разположение на „работниците на ума“ са модерни лаборатории, производствени корпуси, които да позволяват затваряне на цялостния процес на изобретяване, създаване и тестване. Поставената база позволява Институтът да се развие като ефективна организация с отлична продукция, многократно награждавана с Димитровска награда.
През 1961 г. Белопитов е поканен да участва в специално сформираната група за изготвяне на „Перспективна програма за развитието на електротехническата промишленост за периода 1962 – 1980“. Направената програма, макар отново да се струва на някои специалисти „фантастична“ се оказва много прозорлива и позволява на България през 80-те години да бъде една от страните с най-развита електротехническа промишленост.
Методът Белопитов[редактиране | редактиране на кода]
"Методът Белопитов”, както много учени от периода наричат електроискровото напластяване, е евтин, достъпен и ефикасен начин за полагане на благородни метали върху метални повърхности. Измислен за телефонните централи, той се оказва приложим при много други електрически уреди. Благодарение на това изобретение изчезват неприятните паразитни шумове в слушалките на милиони хора по света. Никола Белопитов започва да работи по идеята си още през 1951 г., а през 1957 г. за пръв път българско изобретение бива патентовано в Германия. През 1958 година с указ на министъра на съобщенията методът се въвежда в СССР. Следват ГДР, САЩ, Великобритания, Аржентина, Норвегия и други страни.
В България обаче през 1959 г. са произведени само 11 ръчни апарата, които се оказват дефектни. Внедряването се възпрепятства, а за дефектите е обвинен авторът на изобретението. Същевременно сътрудници–конструктори предявяват претенции за съавторство. Сформира се специална комисия, която разследва случая и излиза със заключение, че претенциите са неоснователни.
Във връзка с това изобретение във вестник „Работническо дело“ излиза статията на Барух Шамлиев „Кой прокуди златната птица“, в която пише: „Случаят с изобретението на инж. Белопитов е много показателен. Вместо нашата страна да организира масовото производство на тези апарати и износа им в чужбина /.../, сега по вина на един отблъскващ бюрократизъм ще се задоволи с приложението едва на 5 бройки машини“.
В немилост[редактиране | редактиране на кода]
През 1963 г. противоречията между Белопитов и отговорните партийни кадри се задълбочават. Въпреки официалната покана за изнасяне на доклад по метода в ГДР той не получава необходимото разрешение да пътува. Той пише до министъра: „Моята разработка е първият български патент, регистриран в чужбина. За пръв път в чужбина се заговаря за българско изобретение. Телеграмата, с която ме канят от ГДР, стана известна на пощенци 10 часа преди да я получа. /.../ Сега, като ме попитат защо не съм се отзовал на поканата, аз не мога да кажа, че Вие, че партията не сте ме пуснали. /.../ Всички научно-технически работници у нас са мнение, че нашата партия и правителство пренебрегват, а не поощряват научно-техническата мисъл“. Заминава с 2 дни закъснение и на собствени разноски, след което следва поредното освобождаване от пост.
Семейство[редактиране | редактиране на кода]
През 1950 г., вече на 49 години, „жененият за работата си“ Никола Белопитов най-накрая намира любовта на живота си. Олга Белопитова е художничка. Ученичка на професор Кирил Цонев. Особено силно влияние върху работата ѝ има художникът Борис Ангелушев, с когото я свързва дългогодишна дружба. Първото ѝ участие в Националната художествена изложба е през 1960 г., след което се редуват участия в ОХИ и тематични изложения. Тя и художникът Иван Вукадинов правят изключително успешна съвместна изложба из Италия и Австрия.
Семейството има много приятели сред българската интелигенция – художниците Борис Ангелушев, Златю Бояджиев, Дечко Узунов, журналистът Ненчо Хранов, писателите Георги Марков и Радой Ралин, скулпторът Марко Марков, генерал Иван Винаров, главният архитект на София Борис Марков са чести гости и участници в среднощните дискусии, които се водят на различни злободневни теми у тях.
Никола и Олга имат 1 син – Райко Николов Белопитов.
Късни години[редактиране | редактиране на кода]
На 65 години Никола Белопитов е изпратен в пенсия. Този момент той с хумор описва така: „Опитах се да бъда „редови“ пенсионер, но много бързо започнах да остарявам. Така опитите ми излязоха несполучливи..." Той се връща в лабораториите на „Електротехнология“ и продължава да работи върху внедряването на електроискровото напластяване в различни области на индустрията.
През 1972 г. постъпва в болницата в тежко състояние. Докато лежи там, започва да пише роман. Завършва книгата си, но тя не е публикувана. Единствен читател остава синът му Райко Белопитов: „Романът бе озаглавен „Какво се случи през 2000 година?“. Той разглежда бъдещето, когато Светът се вразуми и не се дели по политически причини на Запад и Изток, когато човечеството се откаже от войната и въоръжението, настъпи един социален и хуманен строй, когато с освободените средства хората започнат да правят чудеса.“
На болничното си легло в Първа градска болница в столицата той посреща новината, че е получил златен медал от Общосъюзното изложение в Москва за своя разработка, направена съвместно с колеги от Централния институт по изчислителна техника. Дни след това, на 24 март 1972 г., умира от бронхопневмония.
