Никола Стайчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Никола Стайчев
Генерал-майор
Ген Никола Стайчев.jpg
Информация
Служба 1903 – 1934
Род войски Пехота

Роден
Починал
26 януари 1955 г. (74 г.)

Никола Дунев Стайчев е български офицер, генерал-майор от пехотата, участник в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913), командир на рота от 33 пехотен свищовски полк и командир на дружина от 7 пехотен преславски полк през Първата световна война (1915 – 1918).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никола Стайчев е роден на 16 февруари 1880 г. в Ески Джумая (днес Търговище), Княжество България. През 1903 г. завършва Военното на Негово Княжеско Височество училище и е произведен в чин подпоручик. През 1906 г. е произведен в чин поручик, а през 1910 г. в чин капитан. Служи в 19 пехотен шуменски полк. Взема участие в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913).

Майор Никола Стайчев взема участие в Първата световна война (1915 – 1918) командир на рота от 33 пехотен свищовски полк, за която служба съгласно заповед № 679 от 1917 г. по Действащата армия „за бойни отличия и заслуги във войната“ е награден с Военен орден „За храброст“, IV степен, 2 клас.[1] На 27 февруари 1917 г. е произведен в чин майор. През войната служи и като командир на дружина от 7 пехотен преславски полк, за която служба съгласно заповед № 355 от 1921 по Министерството на войната е награден с Военен орден „За храброст“, IV степен, 1 клас.[2]

След войната на 30 август 1919 г. е произведен в чин подполковник. Служи към щаба на 6 пехотен търновски полк, след което е началник на Врачанското военно окръжие и на Плевенското военно окръжие. В началото на 1923 г. е назначен за началник на Плевенския гарнизон[3] и взема участие потушаването на Юнското въстание, което е най-масово именно в Плевен.[4] По-късно служи отново в 6 пехотен търновски полк. На 6 май 1925 г. е произведен в чин полковник. На 23 септември 1928 сдава командването на 2-ри пехотен искърски полк.[5] През 1928 г. поема командването на 8 пехотен приморски полк, на 3 октомври 1933 г. произведен в чин генерал-майор, а през 1932 г. поема командването на 8 пехотна тунжданска дивизия. През 1934 г. е уволнен от служба.

След 9 септември 1944 г. заради участието си в потушаването на Юнското въстание е арестуван и осъден.

Генерал-майор Никола Стайчев умира на 26 януари 1955 в Плевенския затвор.[6]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Генерал-майор Никола Стайчев е женен и има две деца - Иван и Евламбия.

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Образование[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 84
  2. ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 46 – 47
  3. Военно-исторически сборник. София, Военно-историческа комисия при щаба на армията, 1983. („Подготвяйки преврата, Военният съюз чрез ръководството на Министерството на войната в началото на 1923 г. изпраща за началник на Плевенския гарнизон подполковник Никола Стайчев“)
  4. Иванов, Петко. Офицери – жертви на фашизма: 1923 – 1925. София, Военно издателство, 1974. с. 25.
  5. Строго-поверителна заповед № 48 от 23 септември 1928 г. на полковник Стайчев
  6. Относно местонахождението но гроба на генерал Никола Стайчев, починал в Плевенския затвор на 26 януари 1955 г. (Въпрос № 054-06-128 от 23.02.2010 внесен от Лъчезар Благовестов Тошев)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България