Сонар

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Принцип на действие на активния сонар
Сонарно изображение на корабокруширалия на 3 декември 1941 г. съветски миночистач T-297, в естонски води на 20 км от о. Керли[1]
Военен сонар AN/AQS-13, провесен от хеликоптер SH-3 Sea King

Сонар (акроним от английски: SOund Navigation And Ranging) е техника и средство, което използва законите за разпространение на звука, за намиране на предмети под вода. Съществуват два вида – активен (изпращане на звуков сигнал и регистриране на неговото ехо т.е. необходими са излъчвател, предавател и приемник) и пасивен (слушане на шум, за което е необходим само приемник). Акустичните честоти, използвани в сонарни системи варират от много ниски (инфразвукови) до много високи (ултразвукови). Науката, изучаваща подводния звук, е позната като хидроакустика.

История[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки че някои животни (делфини и прилепи) използват звука за комуникация и откриване на обекти в продължение на милиони години, употребата от хората под водата е първоначално записана от Леонардо да Винчи през 1490: туба, вкарана във вода, е била използвана за откриване на съдове, поставяйки ухо до тръбата.[2]

В края на 19 век подводна камбана се използва като спомагателна за фарове или леки кораби за предупреждение за опасности.[3]

Използването на звука за локализиране под вода по същия начин, по който прилепите използват звука за въздушна навигация, изглежда е предизвикан от катастрофата на Титаник през 1912. Първият патент за подводно ехоразпределително устройство е подаден в Британското патентно ведомство от английския метеоролог Луис Фрай Ричардсън месец след потъването на Титаник, а германският физик Александър Бем получава патент за ехосонда през 1913.

В първоначалната си примитивна форма е изобретен по време на Първата световна война. До 1948 година в Англия е наричан асдик (ASDIC, от Allied Submarine Detection Investigation Committee). Въпреки че претърпява много модификации и усъвършенствания, принципът му на действие остава същият до днес.

Употреба[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Stalin's Ocean-going Fleet: Soviet Naval Strategy and Shipbuilding Programmes, 1935–1953. Psychology Press, 2001. ISBN 9780714648958.
  2. Fahy, Frank (1998). Fundamentals of Noise and Vibration. John Gerard Walker. Tylor & Francis. p. 375. ISBN 978-0-419-24180-5.
  3. Thomas Neighbors, David Bradley (ed), Applied Underwater Acoustics: Leif Bjørnø, Elsevier, 2017. ISBN 0-12-811247-6, page 8