Аян: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
м Премахната редакция 8808114 на Kerberizer (б.)
Етикет: Връщане
м замяна с n-тире; козметични промени
Ред 1: Ред 1:
'''Аянин''' - титла в [[Османска империя|Османската империя]] - първенец, влиятелен [[гражданин]], управител на [[град]]а и околностите му. Избира се от местните първенци [[мохамедани]] и упражнява посредническа дейност между местното население и централната власт.
'''Аянин''' – титла в [[Османска империя|Османската империя]] - първенец, влиятелен [[гражданин]], управител на [[град]]а и околностите му. Избира се от местните първенци [[мохамедани]] и упражнява посредническа дейност между местното население и централната власт.


През ХVІ и ХVІІ век в османската местна администрация участвали местни първенци, които трябвало да подпомагат властите при разпределението и събирането на данъците, посрещането и изпращането на куриери и т.н.<ref name="История на Добруджа,120">Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 120</ref> Аянският институт се състоял от богати търговци, членове на [[улема]] и от аги-командири на местните гарнизони.<ref>Генчев, Николай. Българско възраждане, София 1988, с. 65.</ref> Според закон от [[1726]] година за аяни са се избирали влиятелни жители на градовете и [[нахия|нахиите]], без намесата на съответните [[санджакбей|санджакбейове]]. В прерогативите на санджакбейовете оставало правото да утвърждават избора, за което след съгласуване с бейлербея на [[Румелийски еялет|Румелия]] се издавал документ - аянлък буйрулдусу.<ref name="Грачев,22"> Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22.</ref> Първоначално, в съответствие с милетската система, аяните били представители само на мюсюлманското население. <ref>Аданър, Фикрет. Македонският въпрос, София 2002, с. 41.</ref>
През ХVІ и ХVІІ век в османската местна администрация участвали местни първенци, които трябвало да подпомагат властите при разпределението и събирането на данъците, посрещането и изпращането на куриери и т.н.<ref name="История на Добруджа,120">Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 120</ref> Аянският институт се състоял от богати търговци, членове на [[улема]] и от аги-командири на местните гарнизони.<ref>Генчев, Николай. Българско възраждане, София 1988, с. 65.</ref> Според закон от [[1726]] година за аяни са се избирали влиятелни жители на градовете и [[нахия|нахиите]], без намесата на съответните [[санджакбей]]ове. В прерогативите на санджакбейовете оставало правото да утвърждават избора, за което след съгласуване с бейлербея на [[Румелийски еялет|Румелия]] се издавал документ – аянлък буйрулдусу.<ref name="Грачев,22"> Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22.</ref> Първоначално, в съответствие с милетската система, аяните били представители само на мюсюлманското население. <ref>Аданър, Фикрет. Македонският въпрос, София 2002, с. 41.</ref>


Към средата на ХVІІІ век в сферата на дейност на аяните влизали: контрол на правилното разпределение и събирането на данъците, надзор над правилното разпределение на военната повинност и над дейността на органите на местната власт.<ref name="Грачев,22" /> По това време аяните придобили голяма икономическа и политическа мощ и борбите им за повече [[Власт (обществено отношение)|власт]] станали причина за продължителни размирици, обхванали цялата втора половина на столетието. Аяните започнали да заграбват земи, да въоръжават собствени наемни дружини. Нерядко, особено след 80-те години на ХVІІІ век длъжността „аянин“ била взимана насилствено.<ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22-23.</ref> Опирайки се на своите дружини или на подкрепата на [[еничари|еничарските]] части в градовете, между отдлени местни първенци започнали борби за аянската длъжност и привилегиите, които произтичали от нея - експлоатация на [[рая|раята]], сделки със зърнени храни, арендуване на мукатаи и [[маликяне|маликянета]].<ref name="История на Добруджа,120" />
Към средата на ХVІІІ век в сферата на дейност на аяните влизали: контрол на правилното разпределение и събирането на данъците, надзор над правилното разпределение на военната повинност и над дейността на органите на местната власт.<ref name="Грачев,22" /> По това време аяните придобили голяма икономическа и политическа мощ и борбите им за повече [[Власт (обществено отношение)|власт]] станали причина за продължителни размирици, обхванали цялата втора половина на столетието. Аяните започнали да заграбват земи, да въоръжават собствени наемни дружини. Нерядко, особено след 80-те години на ХVІІІ век длъжността „аянин“ била взимана насилствено.<ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22-23.</ref> Опирайки се на своите дружини или на подкрепата на [[еничари|еничарските]] части в градовете, между отдлени местни първенци започнали борби за аянската длъжност и привилегиите, които произтичали от нея - експлоатация на [[рая]]та, сделки със зърнени храни, арендуване на мукатаи и [[маликяне]]та.<ref name="История на Добруджа,120" />


В някои случаи срещу произвола на аяните избухвали въстания, каквото е въстанието в [[Ужице|Ужичка]] нахия на [[Смедеревски санджак|Смедеревския (Белградския) пашалък]] в средата на ХVІІІ век, водено от шейх Мехмед.<ref name="Грачев,22" /> Аяните започнали не само войни помежду си, но често и отказвали подчинение на [[Висока порта|Високата порта]]. В [[1757]] година придворният служител Ибрахим, натоварен със събиране на зърно от казите [[Балчик]] и [[Каварна]], бил възпрепятстван от петима аяни, които не го допуснали в града. Едва след намесата на централните власти бунтът бил овладян, а самият Ибрахим бил назначен за аянин.<ref>Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122-123. Според документите аяните били покровителствани и от местния [[кадия]].</ref>
В някои случаи срещу произвола на аяните избухвали въстания, каквото е въстанието в [[Ужице|Ужичка]] нахия на [[Смедеревски санджак|Смедеревския (Белградския) пашалък]] в средата на ХVІІІ век, водено от шейх Мехмед.<ref name="Грачев,22" /> Аяните започнали не само войни помежду си, но често и отказвали подчинение на [[Висока порта|Високата порта]]. В [[1757]] година придворният служител Ибрахим, натоварен със събиране на зърно от казите [[Балчик]] и [[Каварна]], бил възпрепятстван от петима аяни, които не го допуснали в града. Едва след намесата на централните власти бунтът бил овладян, а самият Ибрахим бил назначен за аянин.<ref>Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122-123. Според документите аяните били покровителствани и от местния [[кадия]].</ref>


Според [[Вера Мутафчиева]] аянлъкът станал „основна опасност за раздробяването на властта в Румелия“. В [[1779]] година Портата оранизирала наказателна експедиция срещу аяните на [[Валовища|Демирхисар]], [[Петрич]] и [[Мелник]], които били превърнали Източна Македония в свое бойно поле.<ref>История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ - средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163.</ref> Аяните изземвали правомощия на кадиите и валиите.
Според [[Вера Мутафчиева]] аянлъкът станал „основна опасност за раздробяването на властта в Румелия“. В [[1779]] година Портата оранизирала наказателна експедиция срещу аяните на [[Валовища|Демирхисар]], [[Петрич]] и [[Мелник]], които били превърнали Източна Македония в свое бойно поле.<ref>История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163.</ref> Аяните изземвали правомощия на кадиите и валиите.


В [[1785]] година в опит на централната власт за ограничаване на аянските правомощия бил издаден закон за ликвидиране на института на аяните, който гласял: {{цитат|Във всичките градове и [[каза|кази]] са се появили по двама-трима аяни, които, нарушавайки законите, самоволно изменят тевзи дефтерлери, облагат населението с незаконни данъци, грабят и притесняват бедната [[рая]] и заради своите користни интереси опустошават страната... Хора случайни, заели длъжността на аянина с помощта на подкупи и подаръци, започнаха да заемат административното управление в провинциите. Изхождайки от това, ние решихме да ликвидираме занапред длъжността аянин навсякъде в империята, а функциите на аянина да се предадат на градските старейшини (кетхуда). Нека старейшините на градовете сами да изберат кандидатите за тази длужност, а ние ще ги утвърдим. От днес се зебранява дори да се произнася думата „аянин“.<ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 23-24.</ref>|}}
В [[1785]] година в опит на централната власт за ограничаване на аянските правомощия бил издаден закон за ликвидиране на института на аяните, който гласял: {{цитат|Във всичките градове и [[каза|кази]] са се появили по двама-трима аяни, които, нарушавайки законите, самоволно изменят тевзи дефтерлери, облагат населението с незаконни данъци, грабят и притесняват бедната [[рая]] и заради своите користни интереси опустошават страната... Хора случайни, заели длъжността на аянина с помощта на подкупи и подаръци, започнаха да заемат административното управление в провинциите. Изхождайки от това, ние решихме да ликвидираме занапред длъжността аянин навсякъде в империята, а функциите на аянина да се предадат на градските старейшини (кетхуда). Нека старейшините на градовете сами да изберат кандидатите за тази длужност, а ние ще ги утвърдим. От днес се зебранява дори да се произнася думата „аянин“.<ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 23-24.</ref>|}}


Въпреки този закон аянският сепаратизъм не бил ликвидиран до второто десетилетие на ХІХ век. Според някои историци към [[1803]] година аянските противоборства, въвлекли както централната власт, така и широки маси от местното население, придобили характер на гражданска война. <ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 91.</ref>
Въпреки този закон аянският сепаратизъм не бил ликвидиран до второто десетилетие на ХІХ век. Според някои историци към [[1803]] година аянските противоборства, въвлекли както централната власт, така и широки маси от местното население, придобили характер на гражданска война. <ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 91.</ref>


Господството на яаяните достигнало своята връхна точка през [[1808]] година, когато аянинът на [[Русчук]] [[Мустафа Байрактар]] бил назначен за велик везир.Между най-видните аяни и местни управители и централната власт бил подписан т.нар. Съюзнически договор (сенед-и иттифак), с който двете страни се задължавали да зачитат своите права и привилегии. На аяните се потвърждавали както поземлената собственост, така и правата им върху събирането на данъци и набирането на армии. Смъртта на Мустафа Байрактар осуетява изпълнението на този договор. След края на [[Руско-турска война (1806 – 1812)|Руско-турската война от 1806-1812 година]] централната власт преминава в настъпление срещу аяните, в резултат на което балканските провинции са подчинени пряко на Високата порта.<ref>Аданър, Фикрет. Македонският въпрос, София 2002, с. 41-42.</ref>
Господството на яаяните достигнало своята връхна точка през [[1808]] година, когато аянинът на [[Русчук]] [[Мустафа Байрактар]] бил назначен за велик везир.Между най-видните аяни и местни управители и централната власт бил подписан т.нар. Съюзнически договор (сенед-и иттифак), с който двете страни се задължавали да зачитат своите права и привилегии. На аяните се потвърждавали както поземлената собственост, така и правата им върху събирането на данъци и набирането на армии. Смъртта на Мустафа Байрактар осуетява изпълнението на този договор. След края на [[Руско-турска война (1806 – 1812)|Руско-турската война от 1806-1812 година]] централната власт преминава в настъпление срещу аяните, в резултат на което балканските провинции са подчинени пряко на Високата порта.<ref>Аданър, Фикрет. Македонският въпрос, София 2002, с. 41-42.</ref>


==Известни аяни през втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ век==
== Известни аяни през втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ век ==


* Арабоглу Сюлейман от [[Силистра]], аянин на нахията Чардак<ref>Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122.</ref>;
* Арабоглу Сюлейман от [[Силистра]], аянин на нахията Чардак<ref>Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122.</ref>;
* Дагдевиреноглу в [[Одрин]]<ref name="ИБ,50" />;
* Дагдевиреноглу в [[Одрин]]<ref name="ИБ,50" />;
* [[Дели Кадри]] в [[Бургас]];
* [[Дели Кадри]] в [[Бургас]];
* Емин ага в Хасково, убит през април 1813<ref name="ИБ,50">История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ - средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 50.</ref>;
* Емин ага в Хасково, убит през април 1813<ref name="ИБ,50">История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 50.</ref>;
* Ибиш ага Азаклъ-заде в [[Хаджиоглу Пазарджик]], екзекутиран през юли 1790 година в [[Шумен]]<ref>Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 120-122.</ref>;
* Ибиш ага Азаклъ-заде в [[Хаджиоглу Пазарджик]], екзекутиран през юли 1790 година в [[Шумен]]<ref>Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 120-122.</ref>;
* Исмаил ага в [[Сяр]], починал през юли 1813 година<ref name="ИБ,50" />;
* Исмаил ага в [[Сяр]], починал през юли 1813 година<ref name="ИБ,50" />;
* [[Исмаил Тръстениклиоглу]] в [[Русе]];
* [[Исмаил Тръстениклиоглу]] в [[Русе]];
Ред 28: Ред 28:
* [[Лиман бей]] на [[Кюстендилски санджак]];
* [[Лиман бей]] на [[Кюстендилски санджак]];
* [[Махмуд Бушатли]] в [[Шкодра]];
* [[Махмуд Бушатли]] в [[Шкодра]];
* [[Мустафа Байрактар]], в [[Разград|разградски]];
* [[Мустафа Байрактар]], в [[разград]]ски;
* Осман бей, в [[Петрич]]<ref>[http://strumski.com/biblioteka/?id=358 Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало, София, 1969, с. 49-50.]</ref>;
* Осман бей, в [[Петрич]]<ref>[http://strumski.com/biblioteka/?id=358 Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало, София, 1969, с. 49-50.]</ref>;
* Саръкоглу, аянин в Хаджиоглу Пазарджик, съюзник на [[Осман Пазвантоглу]], убит от османски войски в 1798 година<ref>Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 125-126.</ref>;
* Саръкоглу, аянин в Хаджиоглу Пазарджик, съюзник на [[Осман Пазвантоглу]], убит от османски войски в 1798 година<ref>Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 125-126.</ref>;
* [[Сейфулла Одаджиоглу]] в [[Айтос]];
* [[Сейфулла Одаджиоглу]] в [[Айтос]];

Версия от 05:39, 8 ноември 2018

Аянин – титла в Османската империя - първенец, влиятелен гражданин, управител на града и околностите му. Избира се от местните първенци мохамедани и упражнява посредническа дейност между местното население и централната власт.

През ХVІ и ХVІІ век в османската местна администрация участвали местни първенци, които трябвало да подпомагат властите при разпределението и събирането на данъците, посрещането и изпращането на куриери и т.н.[1] Аянският институт се състоял от богати търговци, членове на улема и от аги-командири на местните гарнизони.[2] Според закон от 1726 година за аяни са се избирали влиятелни жители на градовете и нахиите, без намесата на съответните санджакбейове. В прерогативите на санджакбейовете оставало правото да утвърждават избора, за което след съгласуване с бейлербея на Румелия се издавал документ – аянлък буйрулдусу.[3] Първоначално, в съответствие с милетската система, аяните били представители само на мюсюлманското население. [4]

Към средата на ХVІІІ век в сферата на дейност на аяните влизали: контрол на правилното разпределение и събирането на данъците, надзор над правилното разпределение на военната повинност и над дейността на органите на местната власт.[3] По това време аяните придобили голяма икономическа и политическа мощ и борбите им за повече власт станали причина за продължителни размирици, обхванали цялата втора половина на столетието. Аяните започнали да заграбват земи, да въоръжават собствени наемни дружини. Нерядко, особено след 80-те години на ХVІІІ век длъжността „аянин“ била взимана насилствено.[5] Опирайки се на своите дружини или на подкрепата на еничарските части в градовете, между отдлени местни първенци започнали борби за аянската длъжност и привилегиите, които произтичали от нея - експлоатация на раята, сделки със зърнени храни, арендуване на мукатаи и маликянета.[1]

В някои случаи срещу произвола на аяните избухвали въстания, каквото е въстанието в Ужичка нахия на Смедеревския (Белградския) пашалък в средата на ХVІІІ век, водено от шейх Мехмед.[3] Аяните започнали не само войни помежду си, но често и отказвали подчинение на Високата порта. В 1757 година придворният служител Ибрахим, натоварен със събиране на зърно от казите Балчик и Каварна, бил възпрепятстван от петима аяни, които не го допуснали в града. Едва след намесата на централните власти бунтът бил овладян, а самият Ибрахим бил назначен за аянин.[6]

Според Вера Мутафчиева аянлъкът станал „основна опасност за раздробяването на властта в Румелия“. В 1779 година Портата оранизирала наказателна експедиция срещу аяните на Демирхисар, Петрич и Мелник, които били превърнали Източна Македония в свое бойно поле.[7] Аяните изземвали правомощия на кадиите и валиите.

В 1785 година в опит на централната власт за ограничаване на аянските правомощия бил издаден закон за ликвидиране на института на аяните, който гласял:

„ Във всичките градове и кази са се появили по двама-трима аяни, които, нарушавайки законите, самоволно изменят тевзи дефтерлери, облагат населението с незаконни данъци, грабят и притесняват бедната рая и заради своите користни интереси опустошават страната... Хора случайни, заели длъжността на аянина с помощта на подкупи и подаръци, започнаха да заемат административното управление в провинциите. Изхождайки от това, ние решихме да ликвидираме занапред длъжността аянин навсякъде в империята, а функциите на аянина да се предадат на градските старейшини (кетхуда). Нека старейшините на градовете сами да изберат кандидатите за тази длужност, а ние ще ги утвърдим. От днес се зебранява дори да се произнася думата „аянин“.[8] “

Въпреки този закон аянският сепаратизъм не бил ликвидиран до второто десетилетие на ХІХ век. Според някои историци към 1803 година аянските противоборства, въвлекли както централната власт, така и широки маси от местното население, придобили характер на гражданска война. [9]

Господството на яаяните достигнало своята връхна точка през 1808 година, когато аянинът на Русчук Мустафа Байрактар бил назначен за велик везир.Между най-видните аяни и местни управители и централната власт бил подписан т.нар. Съюзнически договор (сенед-и иттифак), с който двете страни се задължавали да зачитат своите права и привилегии. На аяните се потвърждавали както поземлената собственост, така и правата им върху събирането на данъци и набирането на армии. Смъртта на Мустафа Байрактар осуетява изпълнението на този договор. След края на Руско-турската война от 1806-1812 година централната власт преминава в настъпление срещу аяните, в резултат на което балканските провинции са подчинени пряко на Високата порта.[10]

Известни аяни през втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ век

Бележки

  1. ↑ а б Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 120
  2. ↑ Генчев, Николай. Българско възраждане, София 1988, с. 65.
  3. ↑ а б в Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22.
  4. ↑ Аданър, Фикрет. Македонският въпрос, София 2002, с. 41.
  5. ↑ Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22-23.
  6. ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122-123. Според документите аяните били покровителствани и от местния кадия.
  7. ↑ История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163.
  8. ↑ Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 23-24.
  9. ↑ Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 91.
  10. ↑ Аданър, Фикрет. Македонският въпрос, София 2002, с. 41-42.
  11. ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122.
  12. ↑ а б в История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 50.
  13. ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 120-122.
  14. ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 126-127.
  15. ↑ Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало, София, 1969, с. 49-50.
  16. ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 125-126.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Аян&oldid=8858968“.