Аян

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Аянин – титла в Османската империя - първенец, влиятелен гражданин, управител на града и околностите му. Избира се от местните първенци мохамедани и упражнява посредническа дейност между местното население и централната власт.

През ХVІ и ХVІІ век в османската местна администрация участвали местни първенци, които трябвало да подпомагат властите при разпределението и събирането на данъците, посрещането и изпращането на куриери и т.н.[1] Аянският институт се състоял от богати търговци, членове на улема и от аги-командири на местните гарнизони.[2] Според закон от 1726 година за аяни са се избирали влиятелни жители на градовете и нахиите, без намесата на съответните санджакбейове. В прерогативите на санджакбейовете оставало правото да утвърждават избора, за което след съгласуване с бейлербея на Румелия се издавал документ – аянлък буйрулдусу.[3] Първоначално, в съответствие с милетската система, аяните били представители само на мюсюлманското население. [4]

Към средата на ХVІІІ век в сферата на дейност на аяните влизали: контрол на правилното разпределение и събирането на данъците, надзор над правилното разпределение на военната повинност и над дейността на органите на местната власт.[3] По това време аяните придобили голяма икономическа и политическа мощ и борбите им за повече власт станали причина за продължителни размирици, обхванали цялата втора половина на столетието. Аяните започнали да заграбват земи, да въоръжават собствени наемни дружини. Нерядко, особено след 80-те години на ХVІІІ век длъжността „аянин“ била взимана насилствено.[5] Опирайки се на своите дружини или на подкрепата на еничарските части в градовете, между отдлени местни първенци започнали борби за аянската длъжност и привилегиите, които произтичали от нея - експлоатация на раята, сделки със зърнени храни, арендуване на мукатаи и маликянета.[1]

В някои случаи срещу произвола на аяните избухвали въстания, каквото е въстанието в Ужичка нахия на Смедеревския (Белградския) пашалък в средата на ХVІІІ век, водено от шейх Мехмед.[3] Аяните започнали не само войни помежду си, но често и отказвали подчинение на Високата порта. В 1757 година придворният служител Ибрахим, натоварен със събиране на зърно от казите Балчик и Каварна, бил възпрепятстван от петима аяни, които не го допуснали в града. Едва след намесата на централните власти бунтът бил овладян, а самият Ибрахим бил назначен за аянин.[6]

Според Вера Мутафчиева аянлъкът станал „основна опасност за раздробяването на властта в Румелия“. В 1779 година Портата оранизирала наказателна експедиция срещу аяните на Демирхисар, Петрич и Мелник, които били превърнали Източна Македония в свое бойно поле.[7] Аяните изземвали правомощия на кадиите и валиите.

В 1785 година в опит на централната власт за ограничаване на аянските правомощия бил издаден закон за ликвидиране на института на аяните, който гласял:

Във всичките градове и кази са се появили по двама-трима аяни, които, нарушавайки законите, самоволно изменят тевзи дефтерлери, облагат населението с незаконни данъци, грабят и притесняват бедната рая и заради своите користни интереси опустошават страната... Хора случайни, заели длъжността на аянина с помощта на подкупи и подаръци, започнаха да заемат административното управление в провинциите. Изхождайки от това, ние решихме да ликвидираме занапред длъжността аянин навсякъде в империята, а функциите на аянина да се предадат на градските старейшини (кетхуда). Нека старейшините на градовете сами да изберат кандидатите за тази длужност, а ние ще ги утвърдим. От днес се зебранява дори да се произнася думата „аянин“.[8]

Въпреки този закон аянският сепаратизъм не бил ликвидиран до второто десетилетие на ХІХ век. Според някои историци към 1803 година аянските противоборства, въвлекли както централната власт, така и широки маси от местното население, придобили характер на гражданска война. [9]

Господството на яаяните достигнало своята връхна точка през 1808 година, когато аянинът на Русчук Мустафа Байрактар бил назначен за велик везир.Между най-видните аяни и местни управители и централната власт бил подписан т.нар. Съюзнически договор (сенед-и иттифак), с който двете страни се задължавали да зачитат своите права и привилегии. На аяните се потвърждавали както поземлената собственост, така и правата им върху събирането на данъци и набирането на армии. Смъртта на Мустафа Байрактар осуетява изпълнението на този договор. След края на Руско-турската война от 1806-1812 година централната власт преминава в настъпление срещу аяните, в резултат на което балканските провинции са подчинени пряко на Високата порта.[10]

Известни аяни през втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ век[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 120
  2. Генчев, Николай. Българско възраждане, София 1988, с. 65.
  3. а б в Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22.
  4. Аданър, Фикрет. Македонският въпрос, София 2002, с. 41.
  5. Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22-23.
  6. Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122-123. Според документите аяните били покровителствани и от местния кадия.
  7. История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163.
  8. Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 23-24.
  9. Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 91.
  10. Аданър, Фикрет. Македонският въпрос, София 2002, с. 41-42.
  11. Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122.
  12. а б в История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 50.
  13. Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 120-122.
  14. Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 126-127.
  15. Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало, София, 1969, с. 49-50.
  16. Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 125-126.