Кюстендилски санджак

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Кюстендил, 1690 г., гравюра върху мед от Я. Хоревайн

Кюстендилският санджак е административно-териториална единица в Османската империя по време на османското владичество в България.

Санджакът е основната административно-териториална единица в Османската империя, съставна част на вилаета. Той се подразделя на по-малки единици - каази, които пък се подразделят на нахии.

Граници[редактиране | редактиране на кода]

След завладяването на Балканския полуостров, Кюстендил става административен център на санджак, който е един от най-големите в провинция Румелия. Кюстендилският санджак включва 14 каази (околии) : Кюстендилска, Радомирска, Дупнишка, Петричка, Мелнишка, Дойранска, Тиквешка, Велешка, Струмишка, Радовишка, Щипска, Кратовска, Враняшка и Кривопаланска.

Титулатура[редактиране | редактиране на кода]

Военно-административен управител на санджака е санджак-бей, по-късно мютесариф. На него са подчинени османските феодали - спахии, държатели на тимари и зиамети, които в случай на военни походи били длъжни да последват санджак-бея с определено число войници. Функциите на санджак-бея включват и поддържането на реда и безопасността на населението в подчинения му санджак.

Санджакбеят на Кюстендил носил титлата мирмиран.

История[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на Константин Драгаш през 1395 година, Велбъждското деспотство престава да съществува, но историческите данни говорят, че последен владетел на земите на деспотството е Юсуф /вероятно доведен син на Константин, или пък приел исляма негов роден син с християнско име Стефан, също деспот/. Вероятно след поражението при Ангора, освен останалите християнски държави и владения, така и Велбъждското деспотство се възстановява в старите си граници. През третото десетилетие на 15 век, вероятно 1427-1428 година /по други сведения есента на 1431 година/ османските войски предвождани от бейлербея на Румелия Турхан паша превземат княжеската столица и сриват крепостните стени. Османците запазват административно територията на бившето деспотство, като образуват на негово място Кюстендилския санджак.

Християнското население на Кюстендил е прогонено в околните села, избито и помохамеданчено. На негово място в града се заселват 60 турски семейства от гр.Кония, Мала Азия. Името Велбъжд се заменя с Константин-илли (Константинова земя), което преминава в Кюстендил.

Завладяването на Кюстендил от османските турци води до бързия му упадък и за столетия напред той се превръща в провинциален османски град с преобладаващо турско население и ориенталски облик. На два пъти градът вижда християнски войски. През март 1690 г. австрийският военачалник Антонио Валерио Жич с войскови отряд от 2000 пехотинци и 100 конници прониква в района, разбива турците и превзема града. 46 години по-късно - през 1737 г. друг австрийски отряд от 100 конници прониква до близкото кюстендилско село Перивол (сега Драговищица), разбива турската войска, пленява знамето и се оттегля.

През Възраждането Кюстендил започва бързо да се развива и разраства, като една от причините за това е нарастване броя на християнското българско население. Жителите на града вземат дейно участие в църковно-националните борби. В околните планини действат хайдушките чети на Ильо войвода и Румена войвода, една от малкото жени-войводи в българската история. През 1872 г. учителят Т. Пеев основава таен революционен комитет. Кюстендил е освободен от руските войски на 29 януари (нов стил) 1878 г.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Кюстендил, картина от Йозеф Обербауер, 1908
  • Иванов, Йордан, Северна Македония. Исторически издирвания, София, 1906 г., с.148-219;
  • Соколоски, Методија. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери от XVI век за Ќустендилскиот санџак. т.V, кн.I, Скопије, 1983 г;
  • Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд.БАН., с.336-350;
  • Мешекова, Теодора, „Към въпроса за характера и организацията на металодобива в Кюстендилския санджак”, в Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.II, 1990 г.
  • Мешекова, Теодора, „Към въпроса за участието на българите в организацията и управлението на металодобива в Кюстендилския санджак”, в Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.III, 1991 г.
  • Антонов, Александър, „Поселищна и демографска характеристика на областта “Горно Краище” в Кюстендилския санджак през XVI век”, в Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.VI, 1993 г.
  • Матанов, Христо, Възникване и облик на Кюстендилски санджак през XV-XVI в., София, 2000 г., 195 с. [1];
  • Матанов, Христо, „Тимари, зиамети и хасове в Кюстендилски санджак през XVI в.", в Проучвания в чест на професор Вера Мутафчиева. Amicitia. София, 2001, с. 271-282
  • Матанов, Христо, „Християнските структури в Кюстендилски санджак под Знака на полумесеца /XV-XVI в./”, в Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.Х, 2005 г.
  • Матанов, Христо, „Градове и градски живот в Кюстендилски санджак през 16 в.”, в Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.XVI, Велико Търново, 2010 г., с.9-18.
  • Минчева, Калина, „Промени в манастирската мрежа в Кюстендилски санджак през XVI в.” в Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.XVI, Велико Търново, 2010 г., с.85-94.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]