Направо към съдържанието

Шкодренски санджак

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Шкодренски санджак
1479 – 1913
Знаме
Знаме
      
Герб
Герб
Шкодренският санджак на административната карта на Османската империя през 19 век
Шкодренският санджак на административната карта на Османската империя през 19 век
Столица
Предшественик
Венецианска република
Наследник

Шкодренският санджак (на турски: İskenderiye Sancağı, İşkodra Sancağı; на албански: Sanxhaku i Shkodrës; на сръбски: Скадарски санџак) е административно-териториална единица в Османската империя. Просъществува при променливи граници, но без сериозни корекции, в периода от 1479 до 1867 г., от когато е преобразуван в Шкодренски вилает.

Включва териториите на съвременна Северна Албания и Стара Черна гора. През 1496 г. към Шкодренския санджак е присъединена и Зета, като по сръбски източници в годините 1514 – 1528, от санджака е обособен самостоятелен Черногорски санджак със санджакбей – Станко Черноевич (по-известен като Бушатлията). [1]

Шкодренският санджак се създава след последната и успешна османска обсада на Шкодра (1478). След като венецианците предават крепостта на османците, венецианският адмирал Томазо Малипиеро е натоварен от дожа да иска мир и в края на пролетта пристига от Шкодра в Кюстендил, където се намира лагера на османския владетел Мехмед II с дивана в състав от трима везири.[2] В Кюстендил са уговорени условията на мира, а на следващата година в Истанбул е подписан Константинополски мирен договор (1479), по-известен като Цариградски мир, с който се слага края на венецианско-османската война. След сключването на мира, местните първенци и велможи се местят в съседния Обод, където е положено през 1494 г. началото кирилското книгопечатане въобще, а в частност и на българското книгопечатане – с известния Ободски Октоих.

Седалището на санджака е в Шкодра.

  1. Istorija srpske pravoslavne crkve sa narodnom istorijom (том 2). 1966.
  2. Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 337.