Средновековна литература

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Първа страница от ръкописа на „Беовулф“

Средновековната литература обхваща писмени творби, създадени в периода на Средновековието, започнал като датировка от падането на Западната Римска империя (5 век сл.Хр.) до началото на Ранния ренесанс във Флоренция (късния XV век). В термина влизат произведения, създадени на територията на Европа и извън нея.

Език[редактиране | редактиране на кода]

Средновековната култура възниква въз основата на латинския език, втория древен език на европейската култура и основен език на западната християнска църква – Римокатолическата. След краха на Западната римска империя, която използвала латинския в бита и старогръцкия в културата, латинския постепенно се налага като главен в църквата на Запад, докато старогръцкия се запазва в източната половина на империята – Византия. Водещите западни богослови от Ранното и Средното средновековие пишат изключително на латински, който се различава от този в античността. На изток в Източната православна църква главни писмени езици са църковно-славянския и гръцки.

Църковно-християнска литература[редактиране | редактиране на кода]

В Западна и Централна Европа доминантна роля заема Римокатолическата църква, която е основен източник на образование. Още в Късната античност и Ранното средновековие църковната литература се създава от ограничен брой образовани духовни лица. Те творят в манастирите или са привлечени като летописци от образовани владетели. Водещите богослови оттогава са: Аврелий Август (св. Августин Блажени), Боеций, Псевдо-Дионисий Ареопагит и др. От епохата на Зрялото средновековие влиятелни църковни писатели са: Ериугена, Пиер Абелар, Бонавентура, Роджър Бейкън, Тома от Акуино (св. Тома Аквински), Сигер от Брабант, Майстер Екхарт и др. Всички те са и блестящи философи, които имат значителен принос в развитието на европейската философия.

Връзка с античната култура и литература[редактиране | редактиране на кода]

Средновековните автори боравят предпазливо с античната литература, поради присъствието на езически елементи в нея. Античните произведения са цитирани откъслечно или просто позовавани. По-благосклонно отношения църквата има към някои писатели, които биха паснали на християнски мироглед. Широко застъпени сред богословите са трудовете на еленските мислители идиалисти от Платон до Плотин, но като цяло старогръцката литература остава непозната за средновековната култура. По-различно е отношението към римската литература, но и тя е ограничавана. Положително е било мнението към Вергилий и Овидий, но все пак остават непознати автори. По-голямо популярност придобиват къснолатинските писатели от V век като Седулий и Сидоний Аполинарий.

Народностно-фолклорен пласт[редактиране | редактиране на кода]

Подобно на античността и литературата на Средновековието започва да се развива най-напред от героичния епос. Античния и средновековния епос са двустепенни. Двустепенният епос на Средновековието може да се определи като дофеодален и феодален. За разлика от античността втората степен на героичния епос не е авторски. Причината най-вероятно е в новия тип авторско самосъзнание, отказ от утвърждаване на личността, което следва духа на християнството за смирение. Друга съществена разлика е, че античния епос е изключително антропоморфен и в двете си разновидности, докато средновековния дофеодален епос е базиран на битката с чудовища.

Епосът в античността е еднообразен, като задължителна форма е хекзаметър, докато в Средновековието преобладават изключително разнообразие от форми и модели. Средновековния дофеодален епос има отделни разновидности: келтския епос, който е предимно прозаична; англосаксонския и скандинавския епос, чиито основен елемент е строфата с различен брой стихове. Феодалния героически епос притежава не по-малко разнообразност: в романския (френски, испански) епос основен елемент на формата е т. нар. леса; немския епос „Песен за Нибелунгите" е написана във формата „кюренбергова строфа“.

Друга съществена разлика между двата епоса е разбира се влиянието, което оказва преобладаващата за времето си религия върху тях. В античния епос съществуват два паралелни свят – на божественото и човешкото, които взаимодействат помежду си, докато в Средновековието божественото е повече мирогледно, отколкото акционно. В малка или голяма степен на християнизация са подложени езическите сказания. Най-слабо християнизиран е скандинавския дофеодален епос, поради отдалечеността на Сканданавието от центъра на Християнството – Рим. Различен е и субстратът, върху който изникват античният и средновековният епос.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Хаджикосев, Симеон. Западноевропейска литература – Част първа: Литература и култура на Средновековието и Ренесанса. София, Сиела Норма АД, 2012. ISBN 978-954-28-1187-9. с. 23 – 31.