Пиер Абелар

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Пиер Абелар
Pierre Abélard
френски философ

Роден
Починал
Погребан Париж, Франция

Националност Флаг на Франция Франция
Религия католицизъм[1]
Философия
Регион Западна философия
Епоха Късно Средновековие
Школа Схоластицизъм
Идеи Схоластицизъм
Концептуализъм
Пиер Абелар в Общомедия

Пиер Абелар или Пиер Абеляр (на френски: Pierre Abélard; на латински: Petrus Abaelardus) е френски философ, схоластик и богослов, известен с възгледите си върху проблема на универсалиите и за оригиналния му подход към диалектиката. Има също значителна популярност като поет и композитор. На широката общественост обаче е познат най-вече с трагичната си любовна връзка с Елоиз.[2]

Представител на средновековното свободомислие, той първи разглежда религиозни теми от позицията на разума и логиката и подхожда към религиозните доктрини с философска дълбочина, което е много смело за времето. Първи употребява думата теология в съвременния ѝ смисъл[3]. Учението му, което критикува установените догми на църквата и призовава към разумно обяснение на вярата, на два пъти е осъдено от католическата църква като еретично.[4] Счита се за основател на концептуализма.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1079 година в селището Ла Пале, Бретан, в дребно благородническо семейство. Баща му Беренгарий е рицар, но Абелар не проявява интерес към рицарството и военното дело, а към знанието. От по-късните му творби личи, че е запознат с Цицерон, Хораций, Ювенал, Лукан, Сенека и Вергилий. По това време все още не са се появили университети и учениците ходят от място на място да си търсят преподавател. Абелар учи логика и богословие при известните философи Росцелин (през 1093 г.) (номиналист), Гийом от Шампо (през 1100 г.)[3] и Анселм от Лаон, виден представител на реализма.[5]

В началото на XII Абелар вече е готов сам да преподава. Основава училища в Мелон и Корбейл, като по този начин започва да конкурира Гийом от Шампо. Усилията, които полага, увреждат здравето му и през 1105 г. той се оттегля за няколко години в Бретан. През 1108 г. се завръща в Париж и посещава лекциите на Гийом от Шампо, с когото провеждат философски дебати по темата за универсалиите. Според самия Абелар той побеждавал учителя си и това му носи славата на забележителен диалектик. Започва сам да преподава в различни школи, една от които е училище на хълма Св. Женевиев (тогава извън стените на Париж, днес в Латинския квартал). През 1113 г. решава да изучава теология и се установява в Лаон, където посещава лекции на Анселм Лаонски.[6][3] Методите на Анселм обаче не му допадат, той напуска училището и се завръща в Париж, където около 1115 г. започва да преподава на ученици в катедралното училище към църквата-предшественик на катедралата Нотр Дам на Ил дьо ла Сите. Тогава се запознава с Елоиз, която е негова ученичка, и встъпва в любовна връзка с нея. Връзката им е разкрита и те са разделени по принуда, но продължават да се виждат тайно и Елоиз забременява. Абелар я изпраща в Бретан при семейството си, където се ражда техният син Астролаб. Макар Абелар да е готов да сключи брак, Елоиз първоначално отказва, за да не проваля кариерата му на богослов. Въпреки това те сключват таен брак, но нейният вуйчо, влиятелен член на катедралния съвет, разгласява тайната. Елоиза е изпратена в манастира Аржантьой, където е отраснала. Самият Абелар е нападнат през нощта в стаята си и подложен на кастрация. След като се възстановява, постъпва в бенедектинския манастир Сен-Дени през 1118 г. Двамата поддържат обширна кореспонденция – той настоява тя да стане монахиня, Елоиз го пита защо да приема монашеския живот, след като не ѝ е по сърце. Въпреки раздялата им през следващите двайсет години любовта им продължава да живее в писмата им.

Първоначално Абелар, който е на 40 години, се готви да стане монах в Сен Дени, но скоро отново започва да преподава теология, като отново привлича множество ученици. Написва трудовете си си Sic et Non и Theologia Summi Boni. Методът му на философски анализ обаче е възприет като директно предизвикателство на традицията и враговете му веднага заклеймяват неговите рационални интерпретации. През 1121 г. на църковен синод в Соасон той е обвинен в ерес от Алберик Реймски и Лотулф Ломбардски, последователи на Анселм от Лаон.[6] и принуден да изгори публично труда си Theologia. Все пак му е позволено да се оттегли в отдалечено място и да се отдаде на съзерцание[3].

Заедно с учениците си Абелар построява параклиса (ораторий) Paraclete близо до Троа, където продължава да чете, пише и преподава. По-късно той предава този параклис на Елоиз и нейните сестри-монахини, чийто манастир им е отнет. Елоиз става абатиса и прекарва в параклиса остатъка от живота си. Самият Абелар приема през 1126 г. да стане абат в един манастир в Бретан (Saint Gildas de Rhuys), но намира обстановката за неприятна и дори опасна (твърди, че имало няколко опита за покушение срещу него). В този период пише Historia calamitatum и продължава кореспонденцията с Елоиз.

В средата на 30-те години на XII век Абелар получава разрешение да се завърне в Париж да преподава в училището на хълма Св. Женевиев. В този период се сблъсква с възгледите на цистерцианеца Бернар от Клерво. Опитвайки се да дискутира различията си с него, Абелар се съгласява да участва в публичен диспут с Бернар на 3 юни 1140 г. в Санс. Бернар се съгласява неохотно да участва в диспута, но организира тайна комисия, която да разследва писанията на Абелар, обвинявайки го в ерес. Когато Абелар научава за този импровизиран съд, той отказва да вземе участие и съобщава, че ще се обърне директно към папата. Комисията установява 19 спорни пункта в работите му, които осъжда, а папата изпраща писмо, с което потвърждава нейното решение. Абелар получава височайш а заповед за безмълвие, на която се подчинява. Прекъсва пътуването си към Рим и намира подслон в манастира Клюни при абат Пиер Достопочтени. С ходатайството на абат Пиер папата отменя суровата заповед, но здравето на Абелап е подкопано и той умира на 21 април 1142 г.

Учение[редактиране | редактиране на кода]

Статуя на Пиер Абелар в Лувъра

Пиер Абелар смята съмнението като средство за намиране на истината. Разумът може да отхвърля всичко погрешно от произведенията на църковните авторитети и да приема онези доводи, които сметне за по-убедителни, когато възникнат неразрешими противоречия. В съчинението си „Познай себе си или Етика“ Абелар предлага теорията, че човек, следвайки собствената си воля, също може да бъде добродетелен. Това противоречи на Августин Блажени, който смята, че човекът, следващ собствена си воля, а не Божията, греши. Пиер Абелар смята съвестта за естествен закон, присъщ на всички хора, който е критерий за нравствеността. Ако следваме тази съвест, ние не грешим.[4]

В пика на славата си като преподавател Абелар е всепризнат за водач на диалектиците и превъзхожда всички парижки учители по философия и богословие с яснотата и красотата на изложението си. В учението му се примиряват крайното и безкрайното, което го прави предтеча на Спиноза. Твърди, че единственият източник на истината са диалектиката и Светото писание. С цялостната си дейност и трудове той помага в утвърждаването на авторитета на Аристотел в християнската философия и затова по-късно го наричат „Аристотел на Средновековието“. Освен в диалектиката, философската мисъл на Абелар е най-активна в областта на етиката. Най-важната му работа в логиката е „Логика за начинаещи“, завършена към 1121 г. Той разграничава в логиката 3 основни раздела – учение за понятието, учение за съждението и учение за умозаключението.

В своето произведение „Християнско богословие“ той се опитва да прилага логически техники, за да тълкува доктрините на християнството.[7] В опит да примири реализма и номинализма той полага основите на нова философска визия по отношение на универсалиите, по-късно наречена концептуализъм. Според концептуализма универсалиите нито съществуват реално, нито са само названия, живеещи единствено в езика, а имат своята реалност в ума като мисловни категории или концепти[8].

Пише автобиография, озаглавена „История на бедствията“ (Historia calamitatum). Сред най-важните му произведения са „Логика на невероятното“ и „Диалектика“.[7]

Осъждане[редактиране | редактиране на кода]

Учението на Пиер Абелар е осъдено от Соасонския (Соасон, 1121) и Санския (1140) събор от папа Инокентий II.[4] На първия събор е осъдена и неговата книга „Трактат за божественото единство и троичността“ и е изгорена като еретична. Тогава е вкаран в манастира Медард, който е бил с много строг режим на послушание. След известно застъпничество от страна на членове на кралския съвет е върнат в манастира Сен-Дени, а по-късно му е подарен участък от земя край Троа, където той създава свое училище.

През 1140 г. отново е съден за ерес[9], като активна роля има мистикът Бернар от Клерво.[10] На този събор е изгорена друга негова книга „Въведение в теологията“. Самият Абелар напуска събора и не желае да вземе участие в диспута и обвиненията отправени към него. Заминава за Рим, където иска да се защити. Под силния натиск на ръководителите на събора папа Инокентий II забранява на Абелар да практикува като преподавател, обявява произведенията му за еретични и че трябва да бъдат изгорени.[10] Разбирайки за това решение по пътя, Абелар се отказва от отиването в Рим, а вместо това заминава за манастира Клюни, където умира на 21 април 1142 г.[11]

Трудове[редактиране | редактиране на кода]

Логика
  • Introductiones parvulorum (ок. 1112),
  • Logica ingredientibus (ок. 1117 – 1118),
  • Logica nostrorum petitioni (1121),
  • Dialectica (започната 1118 и завършена 1136),
Етика
  • Ethica seu Scito te ipsum („Етика“ или „Познай себе си“), ок. 1140.[12][13]
Теология
  • Petri Abaelardi Glossae in Porphyrium ок. 1120 [12]
  • Dialectica, преди 1125 ( или 1115 – 1116) [14][15]
  • Tractatus de intellectibus ок. 1128.[16]
  • Sic et Non („Да и Не“)[17]
  • De unitate et trinitate divina илиTheologia 'Summi Boni' (1119 – 1121),[18] Theologia christiana,[19] и Theologia scholarium.[18] Основната му работа по теология, писана между 1120 и 1140, излязла в моного версии с различни заглавия
  • Theologia christiana (1122 – 1127),
  • Theologia scholarium или Introductio ad Theologiam (inter 1134 et 1136),[12]
  • Expositio in Epistulam Pauli ad Romanos (simul cum Ethica),
  • Expositio in hexameron (ок. 1140)
  • Dialogus inter philosophum, Judaeum, et Christianum, 1136 – 1139.[20]

Други[редактиране | редактиране на кода]

  • Historia calamitatum (1132 – 1133).[12]

B превод на български[редактиране | редактиране на кода]

Абелар, П., Избрани съчинения прев. от лат. З. Попова и др., встъп. студия Цочо Бояджиев, София: Наука и изкуство, 1986 (416 с.).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. beauchesne.immanens.com, Посетен на 18 октомври 2019 г..
  2. Duignan 2010, с. 100.
  3. а б в г King, Peter and Arlig, Andrew. Peter Abelard. // The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Fall 2018 Edition).
  4. а б в Дробницки 1974, с. 5.
  5. Chambers Biographical Dictionary, ISBN 0-550-18022-2, p. 3.
  6. а б Радев 1986, с. 171.
  7. а б Ауди 2009, с. 7.
  8. Пламен Асенов. Великите европейци – Пиер Абелар, част първа. // Българско национално радио. 24 февруари 2016. Посетен на 21 август 2020.
  9. The trial of Abelard for heresy at Sens, 1140. // Посетен на 21 август 2020. Abelard was tried for heresy under nineteen headings or ‘capitula’, the trial being master-minded by Bernard of Clairvaux who wished to destroy Abelard’s power and influence (на английски)
  10. а б Радев 1986, с. 172.
  11. Николов 2000, с. 10.
  12. а б в г Абелар, П., Избрани съчинения, София: Наука и изкуство, 1986.
  13. Преводи на английски в David Luscombe, Ethics, (Oxford: Oxford University Press, 1971), and in Paul Spade, Peter Abelard: Ethical Writings, (Indianapolis: HackettPublishing Company, 1995).
  14. The Philosophy of Peter Abelard, Cambridge University Press 1997)
  15. Latin text in L. M. De Rijk, ed, Petrus Abaelardus: Dialectica, 2nd edn, (Assen: Van Gorcum, 1970)
  16. English translation in Peter King, Peter Abailard and the Problem of Universals in the Twelfth Century, (Princeton, 1982)
  17. The Latin text is printed in Blanche Boyer and Richard McKeon, eds, Peter Abailard: Sic et Non. A Critical Edition, (University of Chicago Press 1977).
  18. а б Latin text in Eligius M. Buytaert and Constant Mewsin Petri, eds, Abaelardi opera theologica. CCCM13, (Brepols: Turnholt, 1987).
  19. Latin text in Eligius M. Buytaert, ed, Petri Abaelardi opera theologica. CCCM12, (Brepols: Turnholt 1969). Преводи на английски в James Ramsay McCallum, Abelard's Christian Theology, (Oxford: Blackwell, 1948).
  20. Преводи на английски в Pierre Payer, Peter Abelard: A Dialogue of a Philosopher with aJew and a Christian, (Toronto: The Pontifical Institute of Mediaeval Studies Publications, 1979), and Paul Spade, Peter Abelard: Ethical Writings, (Indianapolis: HackettPublishing Company, 1995).

Използвана литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Дробницки, О. Г. и др. Речник по етика. София, Партиздат, 1974. ISBN 25-110-551-30. с. 5.
  • Duignan, Brian. The 100 Most Influential Philosophers of All Times. New York, Britannica Educational Publishing, 2010. ISBN 978-1-61530-057-0. с. 100 – 103.
  • Ауди, Робърт. Философски речник. София, Труд, 2009. ISBN 9789545289293.
  • Радев, Ради (съст.). Антология на Средновековната философия. София, Наука и изкуство, 1986.
  • Николов, Йордан и др. Средновековният свят. София, Ариадна, 2000. ISBN 954 – 9660 – 15 -x. с. 10.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]