Тенеси Уилямс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Тенеси Уилямс
Thomas Lanier Williams III
Tennessee Williams NYWTS.jpg
Псевдоним Тенеси Уилямс
Роден 26 март 1911 г.
Починал 25 февруари 1983 г. (71 г.)
Професия писател, драматург
Националност Флаг на САЩ САЩ
Активен период 1937-1983
Известни творби „Стъклената менажерия”
„Трамвай Желание”
„Котка върху горещ ламаринен покрив”
Награди „Пулицър” Пулицър (1959)


Уебсайт Страница в IMDb
Тенеси Уилямс в Общомедия

Томас Ланиър Уилямс III (на английски: Thomas Lanier Williams III), Томас Ланиер Уилямс ІІІ (р. 26 март 1911 – п. 25 февруари 1983) е американски писател, работил като драматург в американския театър. Писал е разкази, романи, поезия, есета, сценарии и мемоари. Професионалната му кариера започва към средата на 30-те години на ХХ век и продължава до смъртта му. Много от пиесите му се приемат за класики на американската сцена.

Награждаван е от New York Drama Critics` Circle. Tony Award за най-добра пиеса – The Rose Tattoo и Pulitzer Prize for drama за „Трамвай Желание“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“. През 1980 е награден с Президентския Медал на свободата от президента Джими Картър и сега е признат като един от най-успешните сценаристи на англо-говорящия театър.

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Детство[редактиране | редактиране на кода]

Тенеси Уилямс има английски, уелски и хегенотски произход. Роден е в Колумбия, Мисисипи, като второ дете. Баща му е бил пътуващ търговец на обувки, който е пиел много и е отсъствал от дома. Майката е била прототип на южняшка красавица (млада жена от гордите прослойки на стария запад). Поведението ѝ било снобарско, невротично и истерично. Ранното му детство е преминало в дом на енорийски свещеник в Кларксдейл.

Имал е по-голяма сестра, Роуз, с която е бил по-близък, и по-малък брат, Дакин (Dakin). Единствените приятели на Уилямс като дете са били сестра му и чернокожата им бавачка, Ози. Allean Hale казва, че със сестра му са били буквално неразделни. Също така Хейл смята, че израстването в среда като тази, е причина за изразяването на съпричастност на драматурга към женските персонажи, които създала.

Срамежлива, нежна и склонна към емоционални сривове, до момента на психичното си разболяване, Роуз е олицетворение за много от героите в творчеството му.

Като дете Уилямс е страдал от болест (дифтерия или rheumatic fever), която едва не го убила, но го е оставила слаб и практически го затворила в дома му за година. В резултат на това той останал по-слаб, отколкото баща му искал. Баща му презирал женствеността на сина си, за това майка му фокусирала вниманието си почти изцяло на Уилямс. Смята се, че драматургът е намерил вдъхновение за много от творбите си в семейството си.

Образование[редактиране | редактиране на кода]

На 16 години получава първото признание за свое есе (трета награда – 5 $ „Can a Good Wife Be a Good Sport” в Smart Set). По-късно започва да публикува поезия, есета, разкази и пиеси в писателски конкурси с надеждата за получи допълнителен доход. Първата пиеса била „Beauty is the Word”, последвана от „Горещо мляко в три сутринта“. Като признание за Beauty, пиеса за бунтуването срещу религиозното възпитание, той става първият първокурсник, който получава почетно упоменаване в конкурс.

В университета Уилямс членува в братство, но не успява да се впише. Хейл казва, че другите го намирали за срамежлив и асоциален самотник, който прекарва повечето от времето си пред пишещата машина. Първата година се проваля във военната подготовка, баща му го отписва от училището и го урежда на работа във фабриката на международна компания за обувки.

Неприязънта му към рутинната работа от 9 до 5 го амбицира да пише повече и от преди. Той си поставя за цел да пише по една история на седмица, като работи събота и неделя, през нощта. Майка му си спомня: „Том отиваше в стаята си с черно кафе и цигари и аз чувах тракането на пишещата машина в тихата къща. Някои сутрини, когато отивах да го събудя, го намирах прострян на леглото с дрехите, твърде уморен, за да ги свали.“

Пренатоварен, нещастен и загубил успех с писането, до 24-та си годишнина преживява нервен срив и напуска работата си. Спомените от този период и конкретен колега стават част от персонажа Стенли Ковалски в „Трамвай Желание”. До средата на 30-те години задълбочаващият се алкохолизъм и агресивен характер на баща му (част от ухото му била отхапана в бой по повод игра на покер) подтикват майка му към раздялата, въпреки че все пак така и не се развеждат.

През 1936 г. Уилямс е приет във Washington University, където пише пиесата Me Vashya – 1937. 1938 завършва бакълавър в университета в Айова, където пише Spring Storm. Участва и в съвместна пиеса в лятна театрална трупа Кайро, Шанхай, Бомбай в Мемфис, Тенеси. Уилямс пише. „Смехът .. ме омагьоса. Тогава и там с театърът се намерихме за добро или за лошо.” Около 1939 той приема псевдонима . Дали е заради, както казва той, желанието да се покатери по родословното дърво, или момчетата от братството за го прекръстили заради грубия му южняшки диалект, никой не знае.

Кариера[редактиране | редактиране на кода]

Към края на 30-те години, борейки се да реализира работата си, младият драматург се издържал чрез поредица от слугински професии (включително и особено провална работа, полагайки грижи в птицеферма извън Лос Анджелис). През 1939 г., с помощта на агента си, Одри Ууд, е награден с 1,000 $ от Фондацията Рокфелер за пиесата му „Война на Ангели”, която е представена в Бостън пред 1940, но е зле приета.

Използвайки остатъка от парите, през 1939 г. Уилямс се мести в Ню Орлиънс, за да пише за Works Progress Administration, федерално финансирана програма, започната от президента Франклин Д. Рузвелт. Програмата е създадена, за да върне хората обратно на работа и помага на много актьори, музиканти и писатели да оцелеят по време на Голямата депресия.

Наградата от Рокфелер привлича вниманието към него и Уилямс получава шестмесечен договор от „Metro Goldwyn Mayer“ и изкарва по 250 $ седмично.

През зимата на 1944-1945 г. „Стъклената менажерия” е успешно поставена в Чикаго, жънейки положителни рецензии. Местят я в Ню Йорк, където веднага става огромен хит, докато се поставя на Бродуей. Историята е за млад мъж, Том, сакатата му сестра Лора и обсебващата им майка Аманда, която се опитва да събере дъщеря си с госта им. Невъзможно е да се пропусне връзката между семейството на драматурга и пиесата. Елия Казан (който режисира много от големите успехи на Уилямс) казва за него: „Всичко от живота му е в пиесите му и всичко от пиесите му е в живота му.”. „Стъклената менажерия” печели New York Drama Critics` Circle Award за най-добра пиеса за сезона.

Огромният успех на следващата му пиеса „Трамвай Желание” през 1947 г. осигурява репутацията му на велик драматург. Въпреки че е вече известен и забогатява, той е все така напрегнат и несигурен в хватката на страховете, че може да не успее да удвои успеха си. В края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век Уилямс започва да пътува с партньора си Франк Мерло и често прекарва летата в Европа. За да стимулира писането си, той се мести често в различни градове, включително Ню Йорк, Ню Орлиънс, Кий Уест, Рим, Барселона и Лондон.

Между 1948 и 1959 г. седем от пиесите му са поставени на Бродуей: „Люто и дим” (1948), „Татуираната роза” (1951), Camino Real (1953), „Котка върху горещ ламаринен покрив”(1955), Orpheus Descending (1957), Garden District (1958), and Sweet Bird of Youth (1959). До 1959 той печели 2 награди Пулицър, 3 награди на New York Drama Critics' Circle, 3 – Donaldson и Tony. Пиесите му се поставят в Ню Йорк от Хърбът Махиц.

Работата му достига до световните сцени в началото на 50-те, когато са екранизирани „Стъклената менажерия” и „Трамвай желание”. По-късно и други от пиесите му виждат екран: „Котка върху горещ ламаринен покрив”, „Татуираната роза”, Orpheus Descending, „Нощта на игуаната” и Summer and Smoke.

След необикновения успех през 40-те и 50-те, 60-те и 70-те години му носят личен смут и театрални провали. Въпреки че продължава да пише всеки ден, качеството на работата му е ощетено от увеличаващо се количество алкохол и наркотични вещества, както и слаб избор на сътрудничество. Погълнат от депресията, заради смъртта на партньора му Мерло, успехът на Уилямс спада. Kingdom of Earth (1967), In the Bar of a Tokyo Hotel (1969), Small Craft Warnings (1973), The Two Character Play (also called Out Cry, 1973), The Red Devil Battery Sign (1976), Vieux Carré (1978), Clothes for a Summer Hotel (1980) са всички провали на бокс офиса и неизбежните отрицателни рецензии допълнително отчайвали драматурга. Последната му пиеса „A House Meant To Stand” е поставена в Чикаго пред 1982 и въпреки положителните рецензии бива играна само 40 пъти.

Критиците и публиката не успяват да оценят новия стил на Уилямс и подхода му към театъра, който той развива през 60-те. Те отказват да приемат тази провокираща и различна работа от драматурга. Уилямс казва „Искам да те предупредя, Елиът, критиците ме нападат. Правят сравнения с по-ранната ми работа, но аз пиша по друг начин сега.” Левериш обяснява, че Уилямс до края е заинтересован от „дълбочината и източниците на човешките чувства и мотивации, различното е, че е преминал в по-дълбока и изкривена сфера, което поставя поета пред драматурга”. Най-вероятно истината е, че до края на живота си Уилямс е жизнен, креативен и експериментиращ както винаги, обаче не издържа на бавните мъчения, на които го подлагат критиците.

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

Уилямс остава близък със сестра си Роуз, която е диагностицирана с шизофрения като млада и е поставена на лечение, след което ѝ е направена лоботомия. Той я посещава в лечебниците, където тя прекарва по-голямата част от зрелия си живот и се грижи за нея. Унищожителните ефекти на болестта на Роуз може би допринасят за неговия алколизъм и зависимостта му към различни комбинации от амфетамини и барбитурати.

След няколко ранни опита за хетеросексуални връзки, към края на 30-те, Уилямс приема хомосексуалността си. В Ню Йорк той се присъединява към социален кръг, в който се включва и писателят и близък приятел Доналд Уиндам и тогавашният му партньор Фред Мелтън. През лятото на 1940 г. Уилямс започва връзка с Кип Кийрнан, млад канадски танцьор, с когото е запознава в Провинстаун, Масачузетс. Когато Кийрнан го напуска заради жена и брак, той е съсипан, а смъртта му 4 години по-късно е още един удар за Уилямс.

През 1945 г. при пътуване до Таос, Ню Мексико, Уилямс се запознава с Панчо Родригес и Гонзалес, служител в хотел с мексикански произход. Родригес е любящ и верен, но склонен към ревност и злоупотреба с алкохол, така че връзката им е бурна. Въпреки това през февруари 1946 Родригес напуска Ню Мексико, за да се нанесе при Уилямс в Ню Орлиънс. Те живеят и пътуват заедно до края на 1947, когато Уилямс прекратява връзката им. Родригес и Уилямс остават приятели и поддържат контакт до 70-те години.

Уилямс прекарва пролетта и лятото на 1948 г. в Рим, в компанията на италиански тийнейджър, на когото осигурява финансова подкрепа в продължение на няколко години (ситуация, която поставя семето за първия роман на Уилямс “The Roman Spring of Mrs. Stone”). Когато се връща в Ню Йорк същата пролет той се запознава и влюбва във Франк Филип Мерло, актьор със сицилиански произход, който е служил на американската военноморска флота във Втората световна война.

Тази единствена трайна романтична връзка в живота на Уилямс продължава 14 години, докато изневерите и злоупотребите с наркотици и от двете страни я прекратяват. Мерло, който става личен секретар на Уилямс, осигурява период на щастие и стабилност, както и баланс на пристъпите на депресия на драматурга и страха му, че ще полудее, както сестра си. Годините им заедно са най-щастливите и производителни за Уилямс. Скоро след раздялата им Мерло е диагностициран с нелечим рак на белия дроб и Уилямс се грижи за него до смъртта му на 21 септември 1963.

Страховете му се оправдават в годините след смъртта на Мерло, когато Уилямс изпада в период на почти катанонична (кататония е форма на шизофренията с психичен и моторен дисбаланс) депресия и увеличаване на употребата на наркотици, което завършва с приемане в няколко лечебници и санаториуми. Подложен е на инжекции от д-р Макс Джейкъбсън – по-известен като д-р Фийлгуд, който използва увеличени дози амфетамини за преодоляване на депресията и комбинира тези рецепти с успокоителното Секонал, за да го освободи от инсомнията. Уилямс се появява на няколко пъти в интервюта в състояние, в което почти не може да говори. Репутацията му на драматург и публична личност е пострадала. Така и не успява наистина да се върне към първоначалния си успех или напълно да превъзмогне зависимостта си към наркотиците.

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

На 25 февруари 1983 г. Уилямс е намерен мъртъв в стаята си в хотел Елисей в Ню Йорк на 71-годишна възраст. Медицинските изследвания сочат, че се е задушил с капачка от шише с очни капки, което е използвал. По-късно се разбира, че е използвал наркотици и алкохол и това може да е допринесло за смъртта му, поради потискане на рефлексите му. Обикновено когато си слагал капки, държал капачката между зъбите си. В стаята му са намерени наркотици, включително и барбитурати.

Въпреки нежеланието му, по настояване на брат му, Уилямс е погребан в гробището Калвари, Сейнт Луис, Мисури. Уилямс дълго преди това е казвал на приятелите си, че иска да бъде заровен в морето, на същото място като Харт Крейн, поет, когото той възприема като едно от най-силните си влияния.

Уилямс оставя писателските си права на Южния университет в Савана, Тенеси, в чест на дядо си, Уолтър Дакин, възпитаник на университета. Фондът подкрепя поетическа програма. Когато сестра му Роуз умира през 1996 г., след много години в санаториум, тя също завещава 7 милиона $ от нейната част от имота на Уилямс на университета.

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Тенеси Уилямс. Пиеси. Стъклената менажерия. Трамвай “Желание”. Превела от английски Евгения Панчева. София: Колибри, 2011