Ърнест Хемингуей

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Ърнест Хемингуей
Ernest Hemingway
американски писател
ErnestHemingway.jpg
Роден
Починал
Погребан Кечъм

Националност Flag of the United States.svg САЩ
Религия атеизъм
Литература
Период 1917 – 1961
Жанрове проза, публицистика
Направление модернизъм, реализъм
Известни творби Старецът и морето
Награди
Nobel prize medal.svg
Нобелова (1954)
„Пулицър“ Пулицър (1953)
Семейство
Съпруга Елизабет Хадли Ричардсън
(1921 – 1927)
Полин Пфайфър
(1927 – 1940)
Марта Гелхорн
(1940 – 1945)
Мери Уелш Хемингуей
(1946 – 1961)
Деца Джак, Патрик и Грегъри

Подпис Ernest Hemingway Signature.svg
Уебсайт
Ърнест Хемингуей в Общомедия

Ърнест Хемингуей (на английски: Ernest Hemingway) (21 юли 1899 – 2 юли 1961) е един от най-значимите американски писатели, журналист и автор на романи и кратки разкази. Носител е на Нобелова награда за литература през 1954 г. и награда Пулицър през 1953 г. за повестта си „Старецът и морето“. Той е част от така нареченото „изгубено поколение“ – група от американски бележити литератори, имигранти, които живеят в Париж и други европейски страни в периода от края на Първата световна война до началото на Голямата депресия.

Неговият икономичен и семпъл стил, който самият той нарича „теория на айсберга“, има силно влияние върху фантастиката на 20-ти век, а неговият приключенски начин на живот и публичният му образ предизвикват възхищение в по-късните поколения. Хемингуей пише голяма част от произведенията си между средата на 20-те години и средата на 50-те години на 20-ти век. Посмъртно са публикувани три от неговите романи, четири колекции от разкази и три нехудожествени творби. Много от неговите книги са считани за класика на американската литература. Последните години от живота си прекарва в Куба, но когато Кастро идва на власт се мести в Кечъм, Айдахо, където през 1961 г. се застрелва.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Второ дете и първи син в семесйтвото
Родната къща на писателя

Ърнест Милър Хемингуей е роден на 21 юли 1899 г. в Оук Парк, Илинойс, САЩ, предградие на Чикаго в силно религиозно протестантско семейство. Дядовците на Хемингуей участват в Гражданската война и семейството му се гордее с тази военна традиция. Семейството е голямо – Ърнест има 4 сестри и по-малък брат. Той е 30-годишен, когато баща му се самоубива заради заболяване от тежка форма на диабет и изгубване на голяма парична сума.

Баща му, д-р Кларънс Едмъндс Хемингуей е лекар и отрано го учи да обича живота сред природата. Ърнест израства любител на лова, риболова, бокса и спортовете на открито. Тези ранни преживявания в природата пораждат страст към приключения на открито и живот в отдалечени или изолирани райони. Хемингуей се отличава с изключителна физическа сила и издръжливост, но често претърпява злополуки и има сериозни здравословни проблеми поради вкуса си към екстремните изживявания и факта, че постоянно се излага на опасности. Майка му, Грейс Хол Хемингуей, е музикантка. Тя отрано забелязва у сина си прояви на агресивност, самоувереност и смелост, както и склонността му към преувеличаване. Нейното настояване да се научи да свири на виолончело става „източник на конфликт“, но по-късно той признава, че уроците по музика са били полезни за неговото писане. В крайна сметка семейството се премества в дом със седем спални в уважаван квартал с музикално студио за Грейс и медицински кабинет за Кларънс[7].

Като дете от 1913 до 1917 г. Хемингуей посещава държавни училища в Оук Парк и публикува най-ранните си разкази и стихотворения в училищните вестници. Участва в редица спортове като бокс, лека атлетика, водна топка и футбол. Първото му произведение, публикувано през януари 1916 г. е за местно представление на Чикагския симфоничен оркестър.

Хемингуей е журналист, преди да стане романист. При завършването на средното си образование през 1917 г., работи шест месеца в Канзас Сити като репортер за „Канзаска звезда“ (The Kansas City Star). Макар че остава там само шест месеца, той се позовава на стиловия наръчник там като основа на писането му:„Използвайте кратки изречения. Използвайте кратки първи параграфи. Използвайте енергичен английски. Бъдете позитивни, а не негативни.“ [8]

Първа световна война[редактиране | редактиране на кода]

Хемингуей в униформа в Милано през 1918 г. Той кара линейка в продължение на два месеца преди да бъде ранен

В началото на 1918 г. Хемингуей подава документи, но е отхвърлен от армията, военноморските сили и пехотинците заради лошо зрение[9]. Затова по време на Първата световна война той се записва доброволец към Червения кръст и става шофьор на линейка в Италия. Напуска Ню Йорк през май и пристига в Париж когато градът е бомбардиран от немска артилерия. През юни вече е на Италианския фронт. В първия си ден в Милано той е изпратен на мястото на експлозия на фабрика за боеприпаси. Спасителните операции са насочени към събиране на останки от телата на жени работнички във фабриката. Впечатленията си писателят описва в „Смърт след пладне“.

На 8 юли 1918 г. Хемингуей е сериозно ранен и в двата крака от миномет при Фосалта ди Пиаве (получава 237 отделни рани по краката си). Въпреки нараняванията и болката, успява да спаси италиански войници и е награден със сребърен медал за храброст от италианското правителство. По това време той е само на 18 години. Поради тежките рани от шрапнели на двата крака, Ърнест Хемингуей претърпява незабавна операция в разпределителния център и прекарва пет дни в полевата болница, преди да бъде преместен в болница в Червения кръст в Милано.

Докато се възстановява, започва връзка с американската медицинска сестра Агнес фон Куровски, седем години по-възрастна от него. Първоначално те имат намерение да се оженят след завръщането си в САЩ, но през март 1919 г. Агнес пише, че е сгодена за италиански офицер. По-късно тяхната любовна история го вдъхновява да напише романа „Сбогом на оръжията“ (1929 г.), филмиран за първи път през 1932 г. с участието на Гари Купър и Хелън Хейс. Втората филмова версия е от 1957 г. Хемингуей е съкрушен и в бъдещите си отношения той следва модела да изостави жена, преди тя да го изостави[10].

Торонто и Чикаго[редактиране | редактиране на кода]

Хемингуей се завръща у дома в началото на 1919 г. до време на преустройство. Преди да е навършил 20 години, той придобива от войната зрялост, която го поставя в противоречие с живеенето у дома без работа и с нуждата от възстановяване[11]. Хемингуей не може да разкаже на родителите си какво си е мислил, когато вижда кървавото си коляно. Не може да им каже колко е бил уплашен, в чужда страна с хирурзи, които не могат да му кажат на английски дали кракът му може да бъде спасен или не[12]. През септември той заминава на риболов и къмпинг с приятели от гимназията в Горния полуостров Мичиган. Пътуването му става вдъхновение за неговата кратка история „Голямата река с две сърца“, в която полуавтобиографичният герой Ник Адамс предприема пътешествие по страната за да намери самота след завръщането си от войната. Един приятел на семейството му предлага работа в Торонто и тъй като по това време няма какво друго да прави, той приема. В края на годината той започва да работи като служител в Торонто за седмичника „Звездата на Торонто“. През следващия юни се завръща в Мичиган и след това се премества в Чикаго през септември 1920 г., за да живее с приятели, докато все още пие за „Звездата на Торонто“. В Чикаго работи като редактор на месечното списание „Кооперативно богатство“.

В края на 1920 г. той среща Елизабет Хадли Ричардсън, която е осем години по-възрастна от него. На 3 септември 1921 г. те се женят в Методистката църква в Хортън Бей, Мичиган. Хемингуей иска да отиде в Рим, но два месеца по-късно в края на 1921 г. по съвет на писателя Шъруд Андерсън младото семейство се установява в Париж като преди това писателят е нает като чуждестранен кореспондент от „Звездата на Торонто“. „Ако сте късметлия да живеете в Париж като млад мъж, където и да отидете по-късно в живота си, той остава с вас, защото Париж е един безкраен празник.“ (из „Безкраен празник“). С Хедли Хемингуей постига всичко, на което се е надявал с Агнес: любовта на една красива жена, удобен доход и живот в Европа.

Париж[редактиране | редактиране на кода]

Ърнест и Хадли, 1922 г.

Карлос Бейкър, първият биограф на Хемингуей, вярва, че Андерсън предлага Париж заради паричният обменен курс, който го прави евтино място за живеене, но по-важното е, че най-интересните хора в света живеят там. В Париж Хемингуей се среща с американската писателка и колекционерка на произведения на изкуството Гертруда Стайн, ирландския писател Джеймс Джойс, американския писател Франсис Скот Фицджералд, американския поет Езра Паунд и други автори. Стайн го учи на сбит стил, а Фицджералд редактира някои от текстовете му и действа като негов агент.

Хемингуей от ранните години в Париж е „висок, красив, мускулест, широкоплещест, с кафяви очи, розови бузи, квадратна челюст и мек глас млад мъж.“ Той и Хадли живеят на улица „Кардинал Лемуан“ 74 в Латинския квартал, а той работи в наета стая в близката сграда. Стайн, бастион на модернизма в Париж, става наставник и кръстница на сина на Хемингуей, Джак и го запознава с изселниците и писателите от квартал Монпарнас, които тя нарича „Изгубеното поколение“. Хемингуей се запознава и с влиятелни художници като Пабло Пикасо, Жоан Миро и Хуан Грис.

В крайна сметка той се оттегля от влиянието на Стайн и връзката им се влошава след литературна кавга, която обхваща десетилетия. Езра Паунд се среща с Хемингуей случайно в книжарница през 1922 г. Двамата обикалят Италия през 1923 г. и живеят на същата улица през 1924 г. Те създават силно приятелство, а Паунд насърчава младия талант. Паунд представя Хемингуей на Джеймс Джойс, с когото Хемингуей често се впускаше в алкохолни пиршества. През първите 20 месеца в Париж Хемингуей изпраща 88 истории за вестника в Торонто. Той покрива гръцко-турската война, където е свидетел на изгарянето на Смирна. Той написва няколко пътеписа като „Риболов на риба тон в Испания“ и „Риболов на пъстърва в цяла Европа“. Хемингуей е съкрушен, когато разбира, че Хадли е изгубила куфар, пълен с ръкописите му на гарата в Лион, докато пътува до Женева, за да се срещне с него през декември 1922 г. На следващия септември двойката се завръща в Торонто, където техният син Джон Хадли Никанор е роден на 10 октомври 1923 г. Но на него му липсва Париж, смята Торонто за скучен и иска да се върне към живота на писател, не на журналист. Хемингуей, Хадли и синът им (с прякор Бъмби) се завръщат в Париж през януари 1924 г. и се преместват в нов апартамент на улица Нотр Дам де Шан.

През 1925 г. Ърнест Хемингуей се запознава със Фицджералд и техните отношения са базирани на „възхищение и враждебност“. По това време е публикуван „Великият Гетсби“, Хемингуей го прочита, харесва го и решава, че следващата му творба трябва да е роман. По-късно в „Безкраен празник“ Хемингуей изобразява Фицджералд в неблагоприятна светлина. Последният изразява съжаление за изгубеното им приятелство. За Стайн Хемингуей пише на редактора си Максуел Пъркинс: „Тя изгуби усета си за вкус, щом навлезе в климактериума. Беше наистина странно. Изведнъж престана да различава добрата картина от лошата, добрия писател от лошия“. Когато не е зает с писане, Хемингуей обикаля с жена си Хадли Франция, Швейцария и Италия. Те често карат ски в Алпите. През 1923 г. той два пъти посещава Испания, като втория път отива специално за да гледа боеве с бикове на годишния фестивал в Памплона[13].

Ранни творби[редактиране | редактиране на кода]

Хемингуей и Полин Пфайфър в Париж през 1927 г.

Първите книги на Хемингуей – „Три разказа и десет стихотворения“ (1923 г.) и „В наше време“ (1924 г.) – са публикувани в Париж. „Пролетни порои“ се появява през 1926 г.; същата година излиза и първият значим роман на Хемингуей „И изгрява слънце“. Романът разказва за група изгнаници във Франция и Испания, участници в разочарованото „изгубено поколение“ след Първата световна война.

Главни герои са лейди Брет Ашли и Джейк Барнс. Лейди Брет обича Джейк, който е ранен във войната и не може да отговори на нейните еротични желания. Джейк, Брет и тяхната странна група приятели имат разнообразни приключения из Европа – в Мадрид, Париж и Памплона. Опитвайки се да се справят с отчаянието, те се отдават на алкохола, насилието и секса. Историята е разказана в първо лице. Както и Джейк, Хемингуей също е ранен през войната, общ е и интересът им към бикоборството. Историята завършва с горчив привкус: „О, Джейк“ – казва Брет, – “ние можехме да прекараме дяволски добре заедно“. Между 1924 и 1926 г. Хемингуей пише и преработва романа в различни части на Испания и Франция. Той става първият му голям успех като романист. Въпреки че езикът на романа е семпъл, Хемингуей така умело използва недоизказаното и пропуснатото по подразбиране, че текстът придобива многопластова дълбочина и богатство. През 1957 г. романът е екранизиран.

Бракът на Хемингуей с Хадли започва да се разпада, докато той работи над той работи върху „И изгрява слънце“. В началото на 1926 г. Хадли узнава за любовната му афера с Пфайфър, която идва в Памплона с тях през юли. След завръщането си в Париж Хадли иска раздяла. През ноември тя официално поисква развод. Те разделят имуществото си, докато Хадли приема предложението на Хемингуей за постъпленията от романа. Двамата се развеждат през януари 1927 г., а Хемингуей се жени за Пфайфър през май.

Полин Пфайфър, която е от богато католическо семейство в Арканзас, се мести в Париж, за да работи за списание Vogue. Преди брака Хемингуей се кръщава в католицизъм. Те отиват на меден месец в Льо Гро-дю-Рой, където той се заразява с антракс, и планира следващата си колекция от разкази, „Мъже без жени“, която е публикувана през октомври 1927 г.

До края на годината Полин, която е бременна, иска да се върне в Америка. Джон Дос Пасос препоръчва Кий Уест и те напускат Париж през март 1928 година. Хемингуей претърпява тежка травма в банята си в Париж, когато сваля оберлихта върху главата си, мислейки, че дърпа тоалетната верига. Това го оставя с белег на челото, който носи до края на живота си. Когато Хемингуей е запитан понякога за белега, той не обича да говори за него и не отговаря. След заминаването си от Париж Хемингуей никога повече не живее в голям град.

Кий Уест и Карибите[редактиране | редактиране на кода]

Къщата на Хемингуей в Кий Уест, Флорида, където живее от 1931 г, до 1939 г.

След публикацията на „Мъже без жени“ (1927 г.), Хемингуей се връща в Съединените щати, установявайки се в Кий Уест, Флорида. Във Флорида написва „Сбогом на оръжията“, публикуван през 1929 г. Действието се развива на италианския фронт през Първата световна война, където двама влюбени намират кратко щастие. Романът жъне огромен литературно-критичен и търговски успех.

Зрели произведения[редактиране | редактиране на кода]

През 1930-те Хемингуей пише такива големи произведения като „Смърт след пладне“ (1932 г.), публицистичен разказ за испанското бикоборство, и „Зелените хълмове на Африка“ (1935 г.) – история на ловно сафари в Източна Африка. “Цялата съвременна американска литература води началото си от една книга на Марк Твен, наречена „Хъкълбери Фин...“ е може би най-често цитираният ред от тази книга. По романа „Да имаш и да нямаш“ (1937 г.) е създаден филм, режисиран от Хауърд Хоукс, с когото се сприятеляват в края на 1930-те. Хоукс също обича лова, риболова и пиенето. Хемингуей се сближава и с жената на Хоукс, Слим, която по-късно казва: „Имаше някакво непосредствено и мигновено привличане между нас, недекларирано, но много, много силно“.

Разказват, че Хоукс се похвалил на Хемингуей, че може да направи „филм и от най-лошото му произведение“. Авторът попитал, „Кое е най-лошото нещо, което някога съм писал?“ А Хоукс отговорил, „Онова парче „Да имаш и да нямаш““ Хемингуей се съгласява. “Имах нужда от пари," – ще каже по-късно той. Филмът обаче наистина става сполучлив. В писането на сценария му участва Уилям Фокнър. Уолис Стивънс веднъж нарича Хемингуей най-значителният от живите поети, поне що се касае до темата за необикновената действителност. Под „поет“ Стивънс разбира стилистичните постижения на Хемингуей в краткия разказ. Сред неговите най-прочути разкази е „Снеговете на Килиманджаро“, който започва с епитаф за западния връх на планината, наречен „Дом на Бога“, близо до който са намерени останките на леопард. А долу в саваната неуспелият писател Хари умира от гангрена в ловен лагер. „Той обичаше твърде много, искаше твърде много, и пишеше за всичко това“. Точно преди края на историята Хари има видение. Той сънува, че е качен на спасителен самолет, за да види върха на Килиманджаро – страхотно висок и невероятно бял под слънцето.

Испанска гражданска война[редактиране | редактиране на кода]

Хемингуей работи над романа си За кого бие камбаната в Сън Вали, Айдахо през 1939 г.

През 1937 г. Хемингуей наблюдава Испанската гражданска война. Като много писатели той е на страната на лоялистите (поддръжниците на законно избраното социалистическо правителство). В Мадрид среща Марта Гелхорн, писателка и военен кореспондент, която през 1940 г. става негова трета жена. В „За кого бие камбаната“ (1940 г.) Хемингуей се връща отново към Испания. Той посвещава книгата на Гелхорн – тя е частичен прототип на Мария от романа. Историята обхваща само няколко дни и се върти около взривяването на мост от малка група партизани. Докато героинята от „Сбогом на оръжията“ умира след раждане на мъртво дете, тук главният герой, Робърт Джордан, жертва живота си за другарите и любовта. Темата за идването на смъртта е централна и в „Отвъд реката, сред дърветата“ (1950 г.).

Куба[редактиране | редактиране на кода]

В допълнение към ловните експедиции в Африка и Уайоминг, Хемингуей развива страст към дълбоководния риболов в крайбрежните води на Кий Уест, Бахамите и Куба. Същевременно той екипира рибарската си лодка и заедно с екипажа си наблюдава действията на нацистките подводници в района по време на Втората световна война.

През 1940 г. Хемингуей купува къща в околностите на Хавана, Куба. Природата там е рай за неговите котки. Първите години след сватбата му с Гелхорн са щастливи, но той скоро осъзнава, че тя не е домакиня, а отдадена на кариерата си журналистка. Гелхорн нарича Хемингуей своя „спътник по неволя“. Тя иска да пътува и да „усеща пулса на нацията“ и света. В началото на 1941 г. Гелхорн предприема с Хемингуей дълго 30 000 мили пътуване до Китай. Разводът им през 1945 г. е горчиво разочарование и за двамата. По-късно Гелхорн казва, че „е живяла с митоманиак – човек, който вярва във всичко, което казва, несъзнателен лъжец, измислящ лъжи, за да придаде значимост на всичко, което го заобикаля“. През 1946 г. Хемингуей се връща в Куба. След като Гелхорн го изоставя, се жени за Мери Уелш, кореспондентка от списанието „Тайм“, която той среща в ресторант в Лондон през 1944 г.

Марта Гелхорн и Ърнест Хемингуей в Китай през 1941 г.

Романът Отвъд реката, сред дърветата се появява след цяло десетилетие на творческо безсилие и е приет зле от критиците и читателите. Но Старецът и морето, публикуван за първи път в списание „Лайф“ през 1952, възвръща славата му. Това е кратка новела, в която се разказва за стар кубински рибар, наречен Сантяго, който след много усилия успява да улови гигантска риба. Но докато се прибере в пристанището, акулите изяждат рибата, както е привързана отвън към лодката. Прототипът на Сантяго е кубинският рибар Грегорио Фуентес, който доживява 104 години и умира през януари 2002 г. Хемингуей планира да напише още една книга за борбата с бикове, но вместо това написва „Безкраен празник“ – мемоари за 1920-те в Париж.

Хемингуей прекарва голяма част от времето си в Куба преди революцията от 1959 г. и остава да живее там и след това. Той поддържа режима, но когато животът става твърде труден, се завръща в Съединените щати. При посещение в Африка през 1954 г. Хемингуей претърпява самолетна катастрофа и лежи в болница. Същата година започва да пише „Истинска при първа светлина“ (True at First Light) – описание на сафари в Кения. Това е последната му творба. Част от нея се появява в „Спортс Илюстрейтид“ през 1972 г. под заглавие „Африкански дневник“, а книгата под оригиналното заглавие е издадена чак през юли 1999 г. Също и други романи на Хемингуей са публикувани посмъртно.

Втора световна война[редактиране | редактиране на кода]

Нобелова награда[редактиране | редактиране на кода]

Болест и самоубийство[редактиране | редактиране на кода]

Хемингуей в яхтата си Пилар край бреговете на Куба през 1950 г.

Хемингуей започва да пие още като млад репортер. Той издържа на големи количества алкохол и дълго време това не се отразява на качеството на писателската му дейност. В края на 1940-те обаче започва да чува гласове в главата си, наддава на тегло и има високо кръвно налягане. Неразбирането на опасностите от употребата на спиртни напитки от негова страна личи от това, че сам учи сина си Патрик да пие, когато детето е едва 12-годишно. Патрик също има проблеми с алкохола през целия си живот. Брат му Грегъри, който пък става травестит, използва наркотици и умира на 69 години в женски затвор във Флорида. След седмици на тежко пиене в Испания, Хемингуей отива на лекар, който установява чернодробна цироза.

През 1960 г. Хемингуей е хоспитализиран в клиниката Майо в Рочестър, Минесота, за лечение на депресия и е изписан през 1961 г. По време на престоя му там два месеца е лекуван с електрически шокове. На 2 юли 1961 г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка в дома си в Кечъм, Айдахо.

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Романи:

Документална проза:

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  1. а б Колективен нормативен архив, Посетен на 9 април 2014 г..
  2. а б data.bnf.fr, Посетен на 10 октомври 2015 г..
  3. www.loc.gov.
  4. а б Интернет база данни за научна фантастика, Посетен на 9 октомври 2017 г., Указан като: Ernest Hemingway.
  5. Discogs, Посетен на 9 октомври 2017 г., Указан като: Ernest Hemingway.
  6. www.nytimes.com, Ню Йорк Таймс.
  7. Oliver (1999), 140
  8. "Star style and rules for writing", The Kansas City Star. KansasCity.com. Посетен на 30 ноември 2011.
  9. Marcelline Hemingway Sanford, Hemingway Goes to War, The Atlantic, Август 2014.
  10. Meyers (1985), 37–42
  11. Meyers (1985), 45–53
  12. Reynolds (1998), 21
  13. Meyers (1985), 117–119
  14. Първоначално книгата е преведена на български под едно от работните заглавия на Хемингуей – „Фиеста“

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]