Иван Бунин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Иван Бунин
Ива́н Алексе́евич Бу́нин
руски писател

Роден
Иван Алексеевич Бунин
Починал
Погребан Франция

Националност  Русия
Професия писател, поет, преводач
Литература
Период 1887 – 1953
Жанрове стихотворение, разказ, новела, повест
Известни творби „Село“ (1909 – 1910)
„Тъмни алеи“ (1943)
Награди Пушкинска награда (1903, 1909)
Нобелова награда Нобелова награда (1933)
Семейство
Съпруга Анна Цакни
Вера Муромцева
Деца Николай

Подпис Bunin signature.svg
Уебсайт
Иван Бунин в Общомедия

Иван Алексеевич Бунин е руски писател, поет и преводач. Той е първият руски автор, получил Нобеловата награда за литература през 1933. Първоначално пише публицистика и поезия, по-късно проза, най-вече къси разкази. Емигрира от Русия през 1919 и се установява във Франция.

Най-значимите му творби са повестите „Село“ (1909 – 1910), „Суходол“ (1911), които образуват своеобразна дилогия, обединена от обща тема – съдбата на Русия и руския национален характер. Последната му художествена книга „Тъмни алеи“ (1943) е смятана за най-четения сборник с къси разкази в Русия през 20 век.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и семейство[редактиране | редактиране на кода]

Алексей Николаевич Бунин - баща на писателя

Иван Алексеевич Бунин е представител на дворянски род, чийто корени могат да се проследят до XV век и са имали герб, включен в „Общия герб на знатни фамилии на Всеруската империя“ (1797). Сред роднините на писателя били поетесата Анна Бунина, литераторът Валерий Жуковски и други дейци на руската култура и наука. Прапрадядо на Бунин е Семьон Афансиевич, който е заемал длъжността секретар на „Държавната колегия на патримониума“.[1] Прадядо Дмитрий Семьонович си подава оставката на титулярен съветник.[2] Дядото, Николай Дмитриевич, е служил за кратко във гражданския съд на Воронежската камара, след това се занимава със земеделие в онези села, получил след разделянето на имота.[3]

Бащата на писателя, помешчикът Алексей Николаевич Бунин (1827-1906), не получава добро образование: след като завършва първи клас в гимназията на Орел, той напуска училище. На 16-годишна възраст младежът получава работа в офиса на губернското дворянско събрание. Участва в Кримската война, като част от отряда на милицията в град Елец. Иван Бунин си спомня баща си като човек със забележителна физическа сила, темпераментен и любвеобилен едновременно: „Цялото му същество беше... наситено с усещането за аристократичния му произход“. Въпреки неприязънта към ученето, което се е утвърдило от юношеството, до старост той „четеше всичко, което му попадне под ръка с голямо желание“.[3]

След завръщането си от войната през 1956 г. Алексей Николаевич се жени за своя братовчедка - Людмила Александровна Чубарова.[3] За разлика от своя енергичен и темпераментен съпруг (който по думите на писателя „понякога пил ужасно много, но нямал нито една типична черта на пияницата“), Людмила била кротка, с благ характер и набожна. Не е изключено Иван Александрович да взима своя впечатлителна натура от майка си.[4] През 1857 г. се ражда първото дете на семейството - Юлий, а следващата година се появява и Евгений. Людмила Александровна ражда девет деца, пет от които умират в ранна детска възраст.[5]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Бунин е роден във Воронеж през 1870 и прекарва детството си в имението на своите родители в Орловска губерния. Изпратен в обществено училище в Елец през 1881, но трябва да се върне у дома пет години по-късно. Брат му, който има университетско образование, го окуражава да чете руските класици и да пише.

През 1887 Бунин публикува първото си стихотворение в едно петербургско литературно списание. Първата му стихосбирка „Листопад“ (1901) и добре посрещната от критиката. Макар че стихотворенията му следват традициите на парнасизма от 19 век, те са обвити с източен мистицизъм и са изпълнени с ярки, внимателно подбрани епитети.

През 1889 Иван Бунин заминава при брат си в Харков, където работи като държавен чиновник, помощник-редактор на местен вестник, библиотекар и статистик. Той започва кореспонденция с Антон Чехов, с когото стават приятели. Поддържа контакти и с Максим Горки и Лев Толстой. През 1891 Бунин публикува първия си разказ в един литературен вестник. С времето той преминава от писане на стихове към къси разкази.

Бунин става известен и като преводач. Най-известен е преводът му на Песен за Хайауата на Лонгфелоу, за която получава Пушкинска награда през 1903. Той превежда и Джордж Байрон, Алфред Тенисън и Алфред дьо Мюсе.

Известност[редактиране | редактиране на кода]

Портрет на Иван Бунин от Леонард Туржански, 1905 г.

От 1895 Бунин прекарва времето си между Москва и Санкт Петербург. През 1898 се жени за дъщерята на гръцки революционер, но бракът завършва с развод. Въпреки че се жени повторно през 1907, връзките му с други жени продължават до неговата смърт.

Бунин публикува първото си по-дълго произведение, повестта „Село“, когато е на 40 години. Тя представлява мрачно изображение на селския живот с неговата глупост, жестокост и насилие. Острият му реализъм, „героите, потънали дотолкова под средната интелигентност, че едва остават хора“, го сближават с Максим Горки. Две години по-късно Бунин публикува повестта „Суходол“, завоалирано описание на собственото му семейство.

Преди Първата световна война Иван Бунин пътува до Цейлон, Палестина, Египет и Османската империя, като тези пътувания оказват влияние върху творчеството му. От 1912 до 1914 той прекарва зимите на остров Капри с Максим Горки.

Емиграция[редактиране | редактиране на кода]

Бунин напуска Москва след Руската революция през 1917 и се премества в Одеса. Той напуска страната с последния френски кораб през 1919 и се установява в София, България. Друг руски емигрант обаче открадва скъпоценностите на съпругата му и подаръците за юбилея на Бунин от стаята на писателя в хотел „Континентал“. Писателят напуска София и се заселва в Грас, Франция. Там той публикува дневника си, показващ аристократичната му антипатия към болшевишкия режим. За съветското правителство той пише: „Каква отвратителна галерия от каторжници!“. По-късно той се противопоставя и на нацизма.

Руската емиграция се отнася към Иван Бунин като към доайен на руските писатели в традициите на Толстой и Чехов. Той става първият руснак, получил Нобелова награда за литература (1933).

В края на живота си Бунин проявява интерес към съветската литература и дори обмисля възможността да се върне в Русия, подобно на Александър Куприн. Той умира от инфаркт в Париж през 1953. Няколко години по-късно е отменена забраната за публикуване на негови произведения в Съветския съюз.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Наталия Лебеденко. Интертекстуальность в рассказе И. Бунина „Грамматика любви“. – В: 35 години катедра Обща и сравнителна литературна история Великотърновски университет. Велико Търново, УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2010,
  • Бабореко, Александр Кузьмич. „И. А. Бунин. Материалы для биографии с 1870 по 1917“. Москва, Художественная литература, 1967. с. 332. (на руски)
  • Морозов, С. Н.. „Летопись жизни и творчества И. А. Бунина, Т. 1“. Москве, ИМЛИ РАН, 2011. ISBN 978-5-9208-0395-5. с. 944. (на руски)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Ivan Alekseyevich Bunin“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.