Светлана Алексиевич

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Светлана Алексиевич
Святлана Аляксандраўна Алексіевіч
Светлана Алексиевич, 2013 г.
Светлана Алексиевич, 2013 г.
Родена 31 май 1948 г. (74 г.)
Националност  Беларус
Жанр репортаж, очерк, повест
Награди Хердерова награда (1999)
Нобелова награда за литература
(2015)
Подпис Svetlana Alexijevich Autograph.jpg
Уебсайт alexievich.info
Светлана Алексиевич в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Светлана Алексиевич.

Светлана Александровна Алексиевич (на руски: Светлана Александровна Алексиевич; на беларуски: Святлана Аляксандраўна Алексіевіч) е беларуска писателка и разследваща журналистка.

През 2014 година е номинирана, а през 2015 година става носител на Нобеловата награда за литература.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Светлана Алексиевич е родена на 31 май 1948 г. в украинския град Станислав (от 1962: Ивано-Франкивск) в семейство на баща беларусин и майка украинка. Израства в Беларус. След като завърша училище, работи като репортер в няколко местни вестника и за кратко е в първото риболовно списание на Беларус, преди да стане кореспондент на литературното списание „Неман“ в Минск[3]

Алексиевич прави журналистическа кариера, пише повествования по интервюта със свидетелите на най-драматичните събития в СССР като Втората световна война, Съветско-Афганската война, падането на СССР и аварията в АЕЦ Чернобил. След преследване от режима на Лукашенко,[4] тя напуска Беларус през 2000 година. Получава закрила от международната мрежа International Cities of Refuge Network и през следващото десетилетие живее последователно в Париж, Гьотеборг и Берлин. През 2011 година Алексиевич се връща обратно да живее в Минск.[5][6]

Книгите на Алексиевич са описвани като литературна хроника на емоционалната история на съветския и пост-съветския човек. Най-известните ѝ книги са: „Войната няма женско лице“, „Последните свидетели (100 недетски разказа)“, „Цинковите момчета“, „Чернобилската молитва (хроника на бъдещето)“.[7]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • У войны не женское лицо, Минск: Мастацкая литература, 1985.
  • Последние свидетели: сто недетских колыбельных, Москва: Молодая гвардия, 1985.
  • Цинковые мальчики, Москва: Молодая гвардия, 1991.
  • Зачарованные смертью (Беларус: 1993, Русия: 1994)
  • Чернобыльская молитва, Москва: Остожье, 1997. ISBN 5-86095-088-8
  • Время секонд хэнд, Москва: Время, 2013. ISBN 978-5-9691-1129-5

Признание и награди[редактиране | редактиране на кода]

  • 2020 – Почетен доктор на Университета „Витовт Велики“ в Каунас (Литва)
  • 2020 – Награда за свобода на мисълта „Сахаров“ (заедно с други личности[8])
  • 2019 – Медал „100 лет БНР“ (Рада на Беларуската народна република) – „за особени заслуги в белоруската литература“[9][10]
  • 2018 – Награда „Анна Политковская“ – „за смелые выступления против несправедливости, насилия и экстремизма в ситуации продолжающихся в регионах „забытых“ вооруженных конфликтов“[11]
  • 2015 – Нобелова награда за литература[12]
  • 2014 – Офицерски кръст на ордена на изкуствата и литературата (Франция)
  • 2014 – Награда на читателските симпатии според резултатите от читателското гласуване за наградата „Большая книга“ (Русия) за книгата „Время секонд хэнд“[13]
  • 2013 – Награда „Медиси“ за есеистика (Франция) за книгата „Время секонд хэнд“[14]
  • 2013 – Награда за мир на немските книгоразпространители[15]
  • 2011 – Награда „Ришард Капушчински“ за литературен репортаж (Полша) за книгите „У войны не женское лицо“ и „Время секонд хэнд“[16][17]
  • 2011 – Angelus Central European Literary Award (Полша) за книгата „У войны не женское лицо“
  • 2007 – Oxfam Novib/PEN Award for Freedom of Expression
  • 2005 – National Book Critics Circle Award (САЩ)
  • 2002 – Награда „Сандро Онофри“ за репортаж (Италия)
  • 2001 – Награда „Ерих Мария Ремарк“ за мир[18]
  • 2000 – Награда „Роберт Гайзендорф“ за радиопиеса
  • 1999 – Хердерова награда на фондация „Алфред Тьопфер“ (Австрия)
  • 1999 – Награда „Temoin du monde“ (Франция)
  • 1998 – Награда на Лайпцигския панаир на книгата за европейско разбирателство
  • 1998 – Награда на фондация „Фридрих Еберт“ за политическа книга
  • 1997 – Награда „Андрей Синявски“ на редакцията на вестник „Новая газета“ (Русия) – „За творческо поведение и благородство в литературата“
  • 1997 – Награда „Триумф“ (Русия)
  • 1997 – Награда на списание „Дружба народов“ (Русия)
  • 1996 – Награда „Курт Тухолски“ на шведския ПЕН-клуб – „За мъжество и достойнство в литературата“
  • 1987 – Награда на вестник „Литературная газета“ (СССР)[19]
  • 1986 – Държавна награда на Ленинския Комсомол (СССР) за книгата „У войны не женское лицо“[19]
  • 1985 – Литературна награда „Константин Федин“ на Съюза на писателите на СССР[19]
  • 1984 – Награда на списание „Октябрь“ (СССР)[19]
  • 1984 – Литературна награда „Николай Островски“ на Съюза на писателите на СССР[19]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Blissett, Chelly. Author Svetlana Aleksievich nominated for 2014 Nobel Prize. Yekaterinburg News. 28 януари 2014. Посетен на 28 януари 2014. ((en))
  2. ↑ Treijs, Erica. Nobelpriset i litteratur till Svetlana Aleksijevitj. // www.svd.se. Svenska Dagbladet, 8 октомври 2015. Посетен на 8 октомври 2015. ((sk))
    Svetlana Alexievich wins Nobel Literature prize, BBC News, 8 октомври 2015. ((en))
  3. ↑ Кратка биография на Светлана Алексиевич, от Кто есть кто в Республике Беларусь. ((ru))
  4. ↑ Биография на Светлана Алексиевич на сайта на фондация „Ланан“. ((en))
  5. ↑ Биография на Светлана Алексиевич на сайта на ПЕН център Германия. ((en))
  6. ↑ Обширна биография на Светлана Алексиевич Архив на оригинала от 2015-10-13 в Wayback Machine. на сайта на Наградата за мир на немските книгопродавци. ((en))
  7. ↑ Светлана Алексиевич, razkazite.eu
  8. ↑ „На их стороне правда“. Премию Сахарова за 2020 год получила белорусская оппозиция
  9. ↑ Премии – Светлана Алексиевич. // Посетен на 2019-10-19. (на руски)
  10. ↑ Фотофакт: Светлана Алексиевич с медалью БНР-100. // charter97.org, 2019-06-28. Посетен на 2019-10-19. (на руски)
  11. ↑ Елена Дьякова. „Мы все заложники культуры войны“. Лауреатами премии Анны Политковской 2018 года стали Биналакшми Непрам и Светлана Алексиевич. // Новая газета - Novayagazeta.ru, 2018-10-05. Посетен на 6 март 2021. (на руски)
  12. ↑ Пресрилийз на Нобеловата награда за литература за 2015 г., Nobelprize.org, 8 октомври 2015.
  13. ↑ Говорит и показывает Дом Пашкова. // Независимая газета, 2014-11-27. Посетен на 2014-11-30.
  14. ↑ 2013 / Lauréats, блог на наградата „Медиси“.
  15. ↑ Алена Солнцева, Голос красного человека, stengazeta.net, 21.10.2013.
  16. ↑ Nagroda im. Kapuścińskiego 2015: po raz pierwszy podwójna. Laureatami Swietłana Aleksijewicz i Michał Olszewski, Wyborcza.pl, 14 maja 2015.
  17. ↑ Czasy secondhand. Koniec czerwonego człowieka — Nagroda im. Ryszarda Kapuścińskiego — Ryszard Kapuściński, Kulturalna Warszawa.
  18. ↑ Анастасия Рахманова. 26.06.2001 „Время жить“ Присуждение премии мира имени Эриха Марии Ремарка в Оснабрюке. // Deutsche Welle, 30 ноември 2001. Посетен на 6 март 2021. (на руски)
  19. ↑ а б в г д Сергей Чупринин: Русская литература сегодня: Зарубежье. М.: Время, 2008 г. ISBN 978-5-9691-0292-7

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

CC BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Svetlana Alexievich“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Нормативен контрол
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Светлана_Алексиевич&oldid=11226124“.