Ани Ерно

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Ани Ерно
Annie Ernaux
френска писателка
Ани Ерно през 2011 г.
Ани Ерно през 2011 г.

Родена
Annie Duchesne
Лилбон, Франция

НационалностFlag of France (1794–1815, 1830–1974, 2020–present).svg Франция
Работила вписател
НаградиРенодо (1984)
Нобелова награда за литература (2022)[1][2][3][4]
Литература
Период1974 –
Жанровероман, автобиография
Известни творбиМястото (1983)
Обикновена страст (1992)
НаградиРенодо“ (1984)
Маргьорит Дюрас“ (2008)
Франсоа Мориак“ (2008)
Стрега“ (2016)
Маргьорит Юрсенар“ (2017)
ПовлиянаВирджиния Улф,[5] Симон дьо Бовоар,[5] Пиер Бурдийо[6]
Семейство
СъпругФилип Ерно
Деца2

Уебсайтwww.annie-ernaux.org/fr
Ани Ерно в Общомедия

Ани Ерно (на френски: Annie Ernaux) е френска писателка, носителка на Нобелова награда за литература за 2022 г.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Родена е на 1 септември 1940 г. в Лилбон, Нормандия[7] с моминско име Ани Дюшен (на френски: Annie Duchesne)[8]. Прекарва детството и младостта си в Ивто в Нормандия. Произходът ѝ е скромен, родителите ѝ са работници, а след това дребни търговци, собственици на кафене-бакалия. Ани Ерно следва в университета в Руан, а след това в университета в Бордо. Тя става сертифициран учител, а след това завършва висше образование по съвременна литература през 1971 г. Работи известно време върху проект за дипломна работа върху Пиер Мариво, който остава недовършен[9].

В началото на 70-те години Ерно преподава в лицея Бонвил[10], в колежа Евир в Анеси ле Вьо, след това в Понтоаз, преди да започне работа в Националния център за дистанционно обучение (на френски: Centre national d'enseignement à distance).[11]

Омъжена е за Филип Ерно, с когото има двама сина, Ерик и Давид[12]. Филип я напуска в началото на 80-те години след 17 години съвместен живот[13].

През 2022 г. получава Нобелова награда за литература за „смелостта и клиничната прецизност, с които разкрива корените и колективните ограничения на личната памет“.[14]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Les Armoires vides, Paris, Gallimard, 1974
  • Ce qu'ils disent ou rien, Paris, Gallimard, 1977
  • La Femme gelée, Paris, Gallimard, 1981
  • La Place, Paris, Gallimard, 1983
    „Мястото“ (в общ том със „С най-хубавия спомен“ на Франсоаз Саган и „Добри момчета“ на Патрик Модиано). София: Народна култура, 1986, 270 с.
  • Une Femme, Paris, Gallimard, 1989
  • Passion simple, Paris, Gallimard, 1991
    „Обикновена страст“. Превод от френски Нона Стефанова. София: Прозорец, 1994, 56 с.
  • Journal du dehors, Paris, Gallimard, 1993
  • La Honte, Paris, Gallimard, 1997
  • Je ne suis pas sortie de ma nuit, Paris, Gallimard, 1997
  • La Vie extérieure: 1993-1999, Paris, Gallimard, 2000
  • L'Événement, Paris, Gallimard, 2000
  • Se perdre, Paris, Gallimard, 2001
  • L'Occupation, Paris, Gallimard, 2002
  • L'Usage de la photo, with Marc Marie, Paris, Gallimard, 2005
  • Les Années, Paris, Gallimard, 2008
  • L'Autre fille, Paris, Nil, 2011
  • L'Atelier noir, Paris, éd. des Busclats, 2011
  • Écrire la vie, Paris, Gallimard, 2011.[15]
  • Retour à Yvetot, éditions du Mauconduit, 2013.
  • Regarde les lumières mon amour, Raconter la vie, 2014.
  • Mémoire de fille, Gallimard, 2016.
  • Hôtel Casanova, Paris: Gallimard, 2020, 96 p.
  • Le Jeune Homme, Paris: Gallimard, 2022, 48 p.

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

Ани Ерно при получаването на наградата „Стрега“ през 2016 г.
  • 1977: Prix d'Honneur за романа Ce qu'ils disent ou rien
  • 1984: Награда „Ренодо“ за La Place
  • 2008: Награда „Маргьорит Дюрас“ за Les Années
  • 2008: Награда „Франсоа Мориак“ за Les Années
  • 2008: Prix de la langue française за цялостно творчество
  • 2014: Doctor honoris causa на Университета на Сержи-Понтоаз
  • 2016: Награда „Стрега“ за европейска литература за Les Années
  • 2017: Награда „Маргьорит Юрсенар“ за цялостно творчество
  • 2018: Награда „Хемингуей“ за цялостно творчество
  • 2019: Premio Formentor[16]
  • 2019: Награда „Грегор фон Рецори“ за Una Donna

За нея[редактиране | редактиране на кода]

  • Denis Fernandez-Recatala, Annie Ernaux, éditions du Rocher, 1994
  • Claire-Lise Tondeur, Annie Ernaux ou l'exil intérieur, Rodopi, 1996
  • Siobhán McIlvanney, Annie Ernaux: The Return to Origins, Liverpool University Press, 2001
  • Heike Ina Kuhl, «Du mauvais goût»: Annie Emaux's Bildungsaufstieg als literatur-und gesellschaftskritische Selbstzerstörung, Max Niemeyer, 2001, 301 p.
  • Fabrice Thumerel (ред.), Annie Ernaux: une œuvre de l’entre-deux, Paris, Artois Presses Université, 2004
  • Lyn Thomas, Annie Ernaux à la première personne, Stock, 2005
  • Amaury Nauroy (ред.), Annie Ernaux/ Albert Memmi, revue Tra-jectoires, 2006
  • Loraine Day, Writing shame and desire: the work of Annie Ernaux, Peter Lang, 2007
  • Francine Dugast-Porte, Annie Ernaux: étude de l'œuvre, Bordas, 2008
  • Adrien Scharff, Le Temps et le moi dans l'œuvre d'Annie Ernaux, Le Manuscrit, 2008
  • Élise Hugueny-Léger, Annie Ernaux, une poétique de la transgression, Peter Lang, 2009
  • Michèle Bacholle-Boskovic, Annie Ernaux. De la perte au corps glorieux, Presses universitaires de Rennes, 2011
  • Danielle Bajomée et Juliette Dor (ред.), Annie Ernaux. Se perdre dans l'écriture de soi, Klincksieck, 2011
  • Thomas Hunkeler et Marc-Henry Soulet (ред.), Annie Ernaux. Se mettre en gage pour dire le monde, MétisPresses, 2012
  • Pierre-Louis Fort et Violaine Houdart-Merot (ред.), Annie Ernaux.un engagement d'écriture, Presses de la Sorbonne Nouvelle, 2015.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Announcement of the 2022 Nobel Prize in Literature. Посетен на 6 октомври 2022 г. Издател: Нобелова фондация. (на многоезични)
  2. а б Annie Ernaux Facts. Посетен на 6 октомври 2022 г. Издател: Нобелова фондация. (на английски)
  3. а б Annie Ernaux wins the 2022 Nobel prize in literature. Посетен на 6 октомври 2022 г. Издател: Гардиан. Низ с името на автора: Sarah Shaffi. Дата на публикуване: 6 октомври 2022 г.
  4. а б Le prix Nobel de littérature 2022 attribué à l’écrivaine française Annie Ernaux. // Монд. Посетен на 6 октомври 2022 г.
  5. а б Annie Ernaux, une Nobel féministe et engagée. //
  6. Bourdieu : le chagrin, par Annie Ernaux. //
  7. Biographie: Annie Ernaux. // auteurs.contemporain.info. Посетен на 2020-02-07..
  8. „Mon nom de jeune fille, Duchesne“ (L'Autre Fille, Paris, NiL, 2011, p. 12).
  9. Grégoire Leménager. Annie Ernaux: Je voulais venger ma race. // BibliObs. 09-12-2011. Посетен на 1 décembre 2020..
  10. Héloïse Kolebka. Annie Ernaux : "Je ne suis qu'histoire". // L'Histoire (332). 2008. с. 18..
  11. Annie Ernaux, Cercle-enseignement.com, посетен на 12 октомври 2011 г.
  12. Les Années Super-8 d'Annie Ernaux et David Ernaux-Briot. // actualitte.com. 29 juillet 2022. Посетен на 21 septembre 2022..
  13. Marc Cassivi. Les années filmées d’Annie Ernaux. // lapresse.ca. 6 octobre 2022..
  14. https://www.nobelprize.org/prizes/literature/2022/summary/
  15. Сборник от 11 по-ранни работи, с откъси от личен дневник и фотографии.
  16. Daniel Verdu. La escritora Annie Ernaux gana el Premio Formentor. // elpais.com. May 6, 2019. Посетен на May 6, 2019.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]