Борис Антоненко-Давидович

Борис Антоненко-Давидович
Бори́с Антоне́нко-Давидо́вич
	Борис Антоненко-Давидович Бори́с Антоне́нко-Давидо́вич
	Антоненко-Давидович_Б.jpg украински писател, преводач и лингвист
Роден	4 август (23 юли стар стил) 1899 Засуля (днес част от Ромни), Полтавска губерния, Руска империя
Починал	8 май 1984 Киев, Украинска ССР
Националност	украинец
Подпис
	Борис Антоненко-Давидович в Общомедия

Борис Антоненко-Давидович (на украински: Бори́с Антоне́нко-Давидо́вич, с истинско име Давидов) е украински писател и преводач, член на литературната организация Ланка-МАРС, изследовател на украинските култура и език. Жертва на Сталиновия терор, осъден на смърт след изфабрикувано дело, впоследствие присъдата е заменена с 10 години в лагер ГУЛАГ. Лауреат на националната награда „Тарас Шевченко“.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Антоненко-Давидович е роден на 4 август (23 юли стар стил) 1899 г. в Засуля (днес част от Ромни), Полтавска губерния, Руска империя в семейство на железопътен работник. Прекарва детството си в Русия. Баща му почива, когато Борис е 15-годишен.

Завършва гимназия в Ахтирка през 1917 г. и учи във физико-математическия факултет на Харкивския университет и историко-филологичния факултет на Киевския университет, който не завършва поради промени в социалната система и влошаващото се финансово състояние в страната. Участва в Украино-съветската война от 1917-1921 година в Запорожкия корпус през 1918 г. и в управлението на армията през 1919 г. През 1918 г. заема поста комендат на Мелитопол, а през 1920-те е оглавява просветата в Ахтирския регион.

Член на Украинската комунистическа партия, секретар на Киевския областен комитет. След разпадането ѝ не е член на никоя партия. Работи в културния отдел на вестник „Пролетарска правда“ (Пролетарська правда), по-късно е главен секретар на списание „Глобус“ (Глобус). Взема участие в Литературните дискусии през 1925-28 година.

Първи творчески период[редактиране | редактиране на кода]

Антоненко-Давидович започва да пише през гимназиалните си години. Първите му публикации са от 1923 г. – разказът „Последните двама“ (Останні два) и драмата „Рицари на абсурда“ (Лицарі абсурду).

Творчеството на Антоненко-Давидович е разделено на два периода – от 1923 до 1933 г. и от 1957 до 1984. През първия период публикува 14 книги, есета, ревюта и бележки. Основните творби от този период са „Прашни силуети“ (1925, Запорошені силуети), „Тук-тук“ (1926, Тук-тук), повестта „Синя метличина“ (1927, Синя волошка), „Смърт“ (1928, Смерть), „Истински мъж“ (1929, Справжній чоловік), „Печат“ (1930, Печатка), „Украинската земя“ (1930, Землею українською). Не завършва романите си „Родината-майка Сич“ (Січ-мати) и „Дълг“ (Борг)

Репресии[редактиране | редактиране на кода]

Арестите през 1933 г. и самоубийствата на Микола Хвильвий и Микола Скрипник принуждават Антоненко-Давидович да заживее в Казахстан, където работи в Държавното издателство върху антологията на казахската литература в украинския език и украинската литература в казахския. Работата не е завършена.

На 5 януари 1935 г. Антоненко-Давидович е арестуван и осъден на смърт вследствие на изфабрикувано дело. Причината за репресиите срещу него е отказът му да участва в уеднаквяването на украинския език с руския език и поставянето на руски думи в речниците на украинския език. Съветските спецслужби го разработват като „инакомислещ“. Смъртното наказание е заменено с 10 години лишаване от свобода.

Изтърпява наказанието си в Сиблаг, Бамлаг, а по време на Втората световна война първоначално е във временния затвор Букачлаг, но е изпратен в мината в Букачачинския лагер. Работи като багерист и миньор, което разваля здравето му. Прехвърлянето му на по-лека работа – счетоводител, а по-късно санитар и фелдшер запазва живота му. След изтърпяване на присъдата се връща в Украйна през 1946 г., но е арестуван отново и пратен в затвора без съдебен процес. По-късно е осъден на доживотно изгнание в село Малоросейка (Малоросєйка) в Красноярския край.

Втори творчески период[редактиране | редактиране на кода]

През 1957 г. Антоненко-Давидович се завръща в Киев. Реабилитиран е и е възстановен в Съюза на писателите. Работи като редактор в списание. Издава сборник с доклади „Збруч“ (1959, Збруч; Збруч е река в Украйна) и „И за мен в семейство волно, голямо и ново“ (1960, В сім'ї вольній, новій). През 1961 г. в поредица от списание е издаден романът „Зад екрана“ (За ширмою). Освен тези работи в този период Антоненко-Давидович пише и „Златната лодка“ (Золотий кораблик), „Образ“ (Образа), „Така се показва“ (Так воно показує), „Майчина дума“ (Слово матері) и „Избрани произведения“ (1967, Вибрані твори).

Издава лингвистични и литературни творби: сборник от статии „За какво и как“ (1962, Про що і як), „В литературата и литературния кръг“ (1964, В літературі ѝ коло літератури), литературно критични и теоретични есета „Отблизо и отдалеч“ (1969, Здалека ѝ зблизька), разсъждения върху културата на украинския език „Как говорим“ (1970, Як ми говоримо), мемоари и спомени.

През 1966 г. е публикуван руският роман „Господин Халявски“ от Григорий Федорович Квитка-Основяненко в превод на Антоненко-Давидович.

В периода 1960-1970 г. установява връзка с дисидентски кръгове. Във връзка с отказа да свидетелства в процеса срещу Валентин Якович Мороз му е отнета възможността да публикува книги и по този начин е лишен от възможност да работи.

Сред неиздадените в СССР творби са „Сибирски разкази“ (Сибірські новели), „Изкушение“ (Спокуса), „Буря“ (Гроза), „Така се оказва“ (Так воно показує), „Чистка“ (Чистка). Същевременно в чужбина (Австралия, България, Канада, Полша, САЩ) творбите на Антоненко-Давидович биват активно рецензирани издавани и преиздавани. „Как говорим“ е високо оценена в руското списание „Литературни въпроси“ (Вопросы литературы) и в списанието на Полската академия на науките Slavia orientalis (1972). Станислав Рихлицкий превежда на полски романа „Зад завесата“ (1974, Za parawanem), който е издаден и в Австралия на английски.

Антоненко-Давидович умира на 8 май 1984 в Киев, Украинска ССР.

Характеристика на творчеството[редактиране | редактиране на кода]

Първият етап от творчеството на Антоненко-Давидович е лирически („Синя метличина“), комедиен („Просветители“, Просвітяни) и драматичен („Пирожки, пирожки“, Пиріжки, пиріжки). По-късните творби от първия период са в неореалистичен стил („Тук-тук“, „Печат“). Сборникът „Локомотив ч. 273“ (Паротяг ч.273) е написан под политически и икономически натиск. Сред творбите от периода след рехабилитацията са детската история „Както започна“ (Як воно починалося), творбита в класически реалистичен стил „Зад завесата“, „Образ“, „Изкушение“, „Завишени оценки“ както и документалните „Сибирски разкази“.

Стилът на Антоненко-Давидович е ясен и точен.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Първа съпруга – Вира Баглий (Віра Баглій), лекарка, репресирана

син Лев (Лев), умира в Киев по време на Втората световна война от сепсис

Втора съпруга – Наталя Карпенко (Наталя Карпенко, ?–1967), актриса

дъщеря Ярина Голуб (Ярина Голуб, руски филолог

Трета съпруга – Ганна Антонивна Шемердяк (Ганна Антонівна Шемердяк, 1927–1982), репресирана, с дъщеря Ярина Тимошенко

Син Евген (?–1986?)

Памет[редактиране | редактиране на кода]

Борис Антоненко-Давидович е герой в романа на Докия Гуменна „Децата на Млечния път“ (Діти Чумацького Шляху) под името Головач (Головач).

Погребан е в гробището „Лисовому“ (Лісовому) в Киев.

Улица в Лвив носи името Антоненко-Давидович.

Творби[редактиране | редактиране на кода]

„Пътуването ми до Кавказ“ (Моя поездка на Кавказ, 1916)
„Последните двама“ (Останні два, 1923)
„Синя метличина“ (Синя волошка, 1927)
„Смърт“ (Смерть, 1928)
„Печат“ (Печатка, 1930)
„Локомотив ч. 273“ (Паротяг ч.273, 1933)
„Зад завесата“ (За ширмою)
„Конен милиционер“ (Кінний міліціонер)
„За себе си“ (Про самого себе, автобиография)
„Майчина дума“ (Слово матері)
„Кой е Иисус Христос?“ (Хто такий Ісус Христос?)
„Чистка“ (Чистка)
„Летящите крила на Артем“ (Крила Артема Летючого)
„Рицари на абсурда“ (Лицарі абсурду)
„Прашни силуети“ (Запорошені силуети)
„Завишени оценки“ (Завищені оцінки)
„Родината-майка Сич“ (Січ-Мати, роман), незавършен, публикуван през 1998

Лингвистични трудове[редактиране | редактиране на кода]

„Как говорим“ (Як ми говоримо, 1970)
части от книгата „За какво и как“ (Про що і як, 1962)
сборник „В литературата и литературния кръг (В літературі ѝ коло літератури, 1964)

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Давидович, Борис Антоненко. Твори у двох томах. Київ, Дніпро, 1991. ISBN 5-308-00989-9. (на украински)

Давидович, Борис Антоненко. Знаний і незнаний Борис Антоненко Давидович. Нащадки прадідів. Київ, КМ Academia, 1998. ISBN 966-518-100-9. (на украински)

Давидович, Борис Антоненко. На шляхах і роздоріжжях. Київ, Смолоскип, 1999. ISBN 966-7332-08-X. (на украински)

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Антоненко-Давидович Борис Дмитрович“ в Уикипедия на украински. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.