Направо към съдържанието

Иван Пожарлиев (офицер)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Иван Пожарлиев
български военен и революционер
Роден
Починал
16 август 1943 г. (74 г.)
Учил вСолунска българска мъжка гимназия
Национален военен университет
НаградиВоенен орден „За храброст“
Семейство
Братя/сестриТома Пожарлиев
Иван Пожарлиев в Общомедия

Иван Петров Пожарлиев е български офицер и революционер, войвода на Върховния македоно-одрински комитет и полковник от Българската армия.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]
Командването на II скопска дружина от Македоно-одринското опълчение: Иван Пожарлиев (отпред), Цонев (2), Маринков (3) и Пушкаров (4).

Иван Пожарлиев е роден в Енидже Вардар (Па̀зар), днес Яница, Гърция на 14 септември 1868 година. Брат е на войводата Тома Пожарлиев. Когато в края на 1890 година ВМОК се разделя на две съперничещи си групи - една около Борис Сарафов, която си сътрудничи с ВМОРО, и една около Иван Цончев, която се поддържа от княз Фердинанд, Иван Пожарлиев се присъединява към тази около Цончев.[1] Иван Пожарлиев завършва в 1891 година с шестия випуск Солунската българска мъжка гимназия.[2] След това завършва Военното училище в София в 1895 година. Служи в двадесет и трети и шестнадесети пехотни полкове.[3]

Участва в Четническата акция на Македонския комитет в 1895 г. като военен ръководител на четата на Манол Караманов в Малешевско. През 1896 година заедно с капитан Стойчо Гаруфалов са с чета в Одринско. При разкола на организацията застава на страната на Иван Цончев. В средата на 1902 година Иван Пожарлиев пристига в Солунския революционен окръг заедно с върховистките чети на Анастас Янков, Тома Пожарлиев, Атанас Орджанов, Иван Карасулийски и други.

През есента на 1902 година поручик Пожарлиев участва в организираното от Върховния комитет Горноджумайско въстание.[4]

Работи като втори секретар в Българското търговско агенстство в Скопие – длъжност, която е прикритие за българските военни разузнавачи в Османската империя.[5][6]

По време на Балканската война е командир на Втора скопска дружина от Македоно-одринското опълчение.[7] През Първата световна война е дружинен командир в 63 пехотен полк на Единадесета дивизия.[8] След края на войната последователно заема редица ръководни постове в Министерство на войната до пенсионирането си през 1918 година.

След войните се включва в дейността на Ениджевардарско–Гумендженското благотворително братство. От 1936 година е председател на отцепилото се от него Ениджевардарско братство, като неколкократно е избиран на този пост заедно с подпредседателя му Димитър Янев.[9] На този пост е и към лятото на 1941 година.[10] Умира на 16 август 1943 година в София.[11]

Семейство

[редактиране | редактиране на кода]

Жени се за Елена Ефремова Печеникова (15 август 1881, Щип - 12 септември 1978, София), с която има трима синове Георги, Александър и Асен.

Неговият племенник поручик Петър Томов Пожарлиев загива през март 1945 година като български войник през Втората световна война и е погребан във военното гробище в Харкан, Унгария.[12]

  • Владислав Ковачев, Константин Кондов и Иван Пожарлиев, Дупница, 1895 г.
    Владислав Ковачев, Константин Кондов и Иван Пожарлиев, Дупница, 1895 г.

Военни звания

[редактиране | редактиране на кода]

Родсловие

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Петър Пожарлиев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Елена Ефремова Печеникова
(1881 – 1978)
 
Иван Пожарлиев
(1868 – 1943)
 
 
 
Тома Пожарлиев
(1870 – 1938)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Георги Пожарлиев
(1901 – 1990)
 
Александър Пожарлиев
 
Асен Пожарлиев
(1906 – 1961)
 
Петър Пожарлиев
(? – 1945)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Пожарлиев
(р. 1935)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Тома Пожарлиев
(р. 1942)
 

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ « Les deux mouvements sont rivaux, mais la VMRO a besoin du sanctuaire et de l'argent bulgares, comme les suprémistes, qui privilégient une action militaire venant de l'extérieur, ont besoin, à l'intérieur, du réseau des comités et instituteurs de la VMRO » („Двете движения са съперничещи си, но ВМРО има нужда от пари и убежище в България, а върховистите, които подкрепят една военна интервенция отвън, имат нужда от комитетската мрежа и учителите на ВМРО отвътре.“) Olivier Delorme. La Grèce et les Balkans. Gallimard. 2013. p. 633.
  2. ↑ Кандиларовъ, Георги Ст. Българскитѣ гимназии и основни училища въ Солунъ (по случай на 50-годишнината на солунскитѣ български гимназии). София, Македонски Наученъ Институтъ, печатница П. Глушковъ, 1930. с. 91.
  3. ↑ а б Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 91.
  4. ↑ Янакиев, Николай. Македонските българи-офицери в Горноджумайското въстание // Македонски преглед XV (4). 1992. ISSN 0861-2277. с. 120.
  5. ↑ Проданов, Николай. Освободителните организации на македонските българи, специалните служби на българската армия и войните за национално освобождение (1912 – 1918), Македонски преглед, година ХХХVІІІ, 2015, кн. 1, с. 33.
  6. ↑ Славов. Слави. Българската дипломация в Македония и Одринско и ВМОРО (1903 – 1908), в: Известия на българското историческо дружество (ИБИД), том 41, 2011, стр. 324, бел. 36., архив на оригинала от 25 септември 2013, https://web.archive.org/web/20130925163725/http://www.ihist.bas.bg/archiv_doc_info/Izvestiya-BID_T41.pdf, посетен на 16 октомври 2017 
  7. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 572.
  8. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 362.
  9. ↑ Христосков, Радослав. „Где е слога тамъ е Бога“, или за предизвестеното разцепление на Ениджевардарско-гумендженското благотворително дружество в София през 1936 г. // „Македонски преглед“ XLІV (1). София, МНИ, 2021. с. 89 - 91.
  10. ↑ ЦДА, ф.1960к, оп.1, а.е.32, л.2
  11. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 130.
  12. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 113, л. 141 г
     Портал „Македония“         Портал „Македония“          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Иван_Пожарлиев_(офицер)&oldid=12221948“.